Имах удоволствието да присъствам на премиерата на
тази книга, откъдето са и снимките. Познавам Емилия Илиева-Крайнова повече
виртуално, отколкото реално. Макар да сме се запознали първо на живо. Допада ми
начина ѝ на мислене и светоусещане, както и живота, който води. Или поне онази
част от него, която виждам във fb. Но ми отне повече от три години, за да разгърна
и прочета книгата ѝ, написана по време на пътя Камино, който тя е извървяла
заедно със съпруга си. Малко по-малко, отколкото на нея ѝ е отнело да се върне
към книгата и да я издаде, защото между написването и издаването стоят едни
четири години на лична трагедия, преодоляване и търсене на смисъла отново.
Със сигурност това не е единствената книга, посветена на пътя Камино, но е
единствената, която аз съм чела. И е книга, която ме впечатли с това, че е
изключително честна, разголваща дори, смела и без опит да захароса това тежко
на моменти преживяване. Както и без претенцията да идеализира – нито Пътя, нито
пътуващия по него.
Това са нахвърляни и в последствие систематизирани разсъждения за онова, което
се случва в нас и с нас, по време на едно такова предизвикателно изпитание,
като извървяването пеша на пътя на поклонниците. Като преподавател по
ненасилствена комуникация, Емилия поставя и много въпроси за саморефлексия,
които могат да бъдат полезни, дори и да не вървиш по физическия път до
Катедралата на Сантяго. Всъщност, това е книга за Пътя. Онзи път, който всеки
един от нас върви, независимо от географските измерения. Пътят, който ни променя
и ни дава възможност да се развиваме, ако не се отказваме да правим ежедневно
своите малки крачки напред. В този смисъл вървенето по който и да е физически
път може да даде същото и не е нужно да ходиш до Камино де Сантяго, за да достигнеш до
вътрешните си истини. Но понякога помага да се откъснеш от цялото си ежедневие
и да поставиш точни граници на предизвикателството, както и да обмениш енергия
с останалите търсещи по Пътя.
Любопитното е, че Емилия води своите записки на английски и първото издание на
книгата е именно на английски, а на български има преводач, който е различен от
автора ѝ – Емилия Ханджийска. Друго любопитно е заглавието на книгата. На английски
то е „Walking to love“, което е труднопреводимо еднозначно на български, но на
мен много повече ми допада от това дълго „800 километра диалог с тази част от
нас, която знае всичко“.
По-голямата част от снимките в книгата са на съпруга на Емилия Илиева-Крайнова,
Вишан Крайнов.
И.
„По пътя срещате дадени хора само веднъж, на други
се натъквате неколкократно, но никога не знаете кога ще е последната ви среща. Затова
на срещите трябва да се гледа като на чаши пълни с вино, изпивани до дъно след
шумна наздравица. Дори никога повече да не срещнете тези хора, ще знаете, че
няма за какво да съжалявате. И на живота трябва да се гледа така. Да даваме
най-доброто от себе си всеки път когато срещнем някого, защото никога не знаем
дали пътищата ни ще се пресекат отново.“
„Повелите на Пътя са три:
- Не се сравнявай с другите – съсредоточи се върху собствения си ритъм;
- Преодолявай самосъжалението и избирай само това, което ти дава сила;
- Продължавай да вървиш – ще стигнеш целта си само при условие, че не спираш.“
„Всички знаем, че няма лесен повик. Нищо не е
толкова лесно, колкото би ни се искало. Обикновено, когато се изправим пред
някаква трудност, желанието ни се изпарява. То има силата да ни кара да
повярваме, че можем да постигнем целта си, но енергията му е най-концентрирана
в началото. Носи ни достатъчно увереност, че да се осмеляваме да мечтаем и да
предприемаме първата крачка – нищо велико не може да се случи без него. Щом
започне процесът обаче и след като целта му е постигната, желанието отстъпва и
само инатът може да ни изведе до търсения резултат (впрочем, волята е противоположна по смисъл
на желанието).“
„Вървейки по Пътя, не можете да се загубите, но
можете да загубите образа на човека, за когото сте се смятали. Ходенето ви
поддържа някак прагматичен. Ако продължавате достатъчно дълго, то ще ви извиси
до състояние на разкриване на един по-голям Аз и един по-необятен източник на
енергия от тялото.“
„Колкото повече си признаваме колко крехки сме
всъщност, толкова по-силни ставаме. Да осъзнаеш ограниченията си не означава да
се изправиш пред задънена улица. Смирението се ражда от ограниченията ни и също
така служи като врата към нещо по-голямо, което – макар и неизвестно към
момента и неназовимо впоследствие, е буквално величествено преживяване.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар