Тази книга така ме погълна, че не можех да я оставя, но затова пък тя
ме остави в състояние на неутолим глад. Дадох си сметка колко прозаичен е
начина, по който приемам храната в тялото си.
И също разбрах колко малко знам за Китай, за китайската философия на приемане
на живота, за историята на тази необятна държава.
Изключително интересно написана, с фабула, която преплита личната история на
една американка, един полукитаец-полуамериканец, наследник на велика готварска
фамилия, историята на Китай, философията на храната и превода (а всъщност
измислен от авторката) древен ръкопис за последния китайски готвач. Дори не съм
подозирала колко многопластово може да е отношението към ястията, които се
сервират на една маса. Като човек, който яде, за да поддържа жизнените си
функции, разбирам каква красота изпускам, като не отдавам онова
философско-историческо и емоционално значение на яденето, което за китайците е
много повече от нещо прилично на вкус, сервирано в купичка или чиния.
Историята среща Маги, загубила мъжа си при трагичен инцидент и Сам, израснал в
Щатите, който се завръща в Китай, за да отвори ресторант. Маги заминава за Пекин
по лични причини, свързани с починалия ѝ мъж и тъй като по професия е кулинарен
журналист, получава задачата да напише статия за него. В Китай Маги разбира
колко дълбок и пълен със символи и история е светът на храната, докато опознава
Сам, който се явява на национално състезание по готварство. А заедно с тях
читателят бива потопен в един свят, пълен с много повече от готвене и ядене.
Свят, в който определено ястие се свързва с определена историческа случка. Свят, в който се обяснява начина, по който
трябва да усещаме всяка хапка, ако тя е приготвена по правилния начин. Свят на
перфекционизъм по отношение на поредността и готвенето на ястията. Свят на
тайни рецепти, предавани от майстори на ученици. Маги, от своя страна се потапя
в този свят на чувствени гастрономически изживявания, за да заглуши болката от
откритието, че мъжът ѝ е водил двойнствен живот и тя не го е познавала
достатъчно.
Самата авторка е живяла в Китай, имала е бизнес с тази страна, ползвала е
съветници и е правила сериозни проучвания на темите, по които пише. Което прави
книгата още по-интересна, защото умело смесва като китайски оризови спагети достоверната
информация и фантазията и така ни поднася едно ястие, пълно с ароматни подправки
от малките интригуващи събития в историята.
И, макар самата фабула да не е нещо невиждано досега и финалът да е
предсказуем, за мен беше изключително интересна тази книга, най-вече заради дълбочината,
в която е представен един толкова непознат за мен свят.
„Последният китайски готвач“ на Никол Монес е на изд. Gourmet
publishing, в превод на Петя Петкова, а корицата е на Елена Негриева.
И.
„Истинското съвършенство на храната е учудващо скромно нещо. Така е
правилно. В скромността ще намериш онова, което търсиш.“
„-….Лекуваш ме от скръб?
- Не – настоя той. – Готвя за теб. Има разлика.
Маги се опита да овладее бурните си емоции. Нямаше
да се разплаче пред него.
- Може би първо трябваше да ме попиташ – каза му.
- Така ли?
- Малко ми е трудно.
- Ами, съжалявам за това. Прости ми. Ти си американка и трябваше да го взема
предвид. Тук така ни учат – да познаваме ядящия, да го разбираме и да готвим
съобразно това. Нахрани тялото, но това е само началото. Освен това трябва да
нахраниш съзнанието и душата.“
„Връзката на готвенето е като семейната. Подкрепянето на душата, естествено, е
част от нея.“
„…Така се правеха нещата в китайския свят. Винаги е било така. Можеш
да направиш услуга във вид на великолепно ядене и да искаш в замяна услуга.“
„Почти всичко може да бъде възстановено и изследвано чрез храната. В
действителност великият обяд или вечеря винаги успяват да почетат цивилизацията
на нива отвъд очевидното.“
„Яденето е едва началото на кухнята! Едва началото! Слушай. Вкусът,
текстурата, ароматът и цялото удоволствие – това не е нищо повече от портала. Истински
великото готварство отива отвъд това, за да завладее ума и духа – да отразява
изкуството, природата, философията. Да поддържа ума и да повдигне духа на мейшъдзя. Никога не готви храна просто
за да бъде ядена, племеннико!“
„…Но това е изтънчено ястие! Финесът е най-важното нещо, а не върховете на
вкуса. Всичко трябва да бъде интелигентно представено. Всеки вкус трябва да е
игра на текстурата, докато всяка текстура загатва за вкус. Това не може да се
постигне с крайности. Пикантното, ароматното, лютото не трябва да присъстват.“
„- Можеш да готвиш семпло, но никога грубо. Винаги вярвай в интелигентността на ядящия. Винаги го възнаграждавай с финес.“
„- Някога искала ли си нещо толкова силно, че да се страхуваш да си
позволиш да го имаш?
- Като любовта – внезапно рече тя и ѝ се прищя да не го бе казвала. Преглътна. –
Като да си влюбен.
- Да. – бавно изрече той. – Точно така. – Той прехвърли ребрата в нова купа,
изми си ръцете и наново върза косата си на тила. – Както желанието е толкова
силно, че знаеш, че никога няма да си простиш, ако се провалиш. Затова се
възпираш. – Изми зелен лук и го наряза на кръгчета. – Но се събуждаш един ден и
осъзнаваш, че не го ли направиш сега, то ще ти се изплъзне завинаги.“
„С времето Кари разбра, че Китай позволява на човек да създаде себе си
отново, из основи.“
„За някои неща не може да си против, нито да не си против. Те просто са факт.“
„Най-хубавата храна може да се приготви с най-простите съставки.“
„Имаше и друго ниво, което тя разбра, едва след като видя Сам да
поднася угощението си. Освен че свързваше хората един с друг, храната беше
посредникът между китайците и тяхната култура. С препратки към изкуството и
постиженията на цивилизацията тя свързваше ядящия с душата му.“
„….Защото често в Китай да си сред тълпа означава да си сам.“
„- Какво приготвяш?
- Оризова каша. Най-простата храна, най-обикновената. Но е нужна грижа. Като в любовта.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар