Трябва да
кажа, че има нещо много хубаво срещата ми за първи път с хърватски автор да е
точно с Анте Томич. Защото това е една много забавна и остроумно написана
история, която на мен лично ми беше приятно да прочета. Успя да ме откъсне от
ежедневието, да ме разсмее и да ме разтовари истински.
Накратко в тази книга се разказва за лудото семейство на Йозо и Зора и техните четирима сина – Крешимир, Бранимир,
Звонимир и Домагой. Всъщност, Зора не участва в историята, защото е починала
преди това, но затова пък петимата мъже се представят съвсем достойно.
Поскокова Драга е селцето високо в планината, труднодостъпно, в което живее
семейството и което в миналото е било известно с буйния нрав на своите жители.
Преди е имало много хора, но постепенно селото се обезлюдява, защото всеки
търси по-добър живот в града, само Йозо отказва да напусне, заради което и жена
му не му проговаря до края на живота си.
Понеже Йозо не плаща никакъв ток, идват двама смели инкасатори, които биват
пленени от дивашкото семейство, но които имат важна роля в цялата история.
И, тъй като не е никак лесно за петимата мъже да се оправят сами, Крешимир
решава да се ожени, като тръгва към града да търси една своя отдавнашна любов.
Всъщност първата и последната си любов, Ловорка, която не е виждал 15 години. И
тук започват най-различни приключения, описани с великолепно чувство за хумор. Намесва
се и един полицай, влюбен в изгората на Крешимир. Междувременно в планинското
селце продължават ситуациите с двамата пленени инкасатори, дори и след
завръщането на Крешимир и Ловорка. Накрая цялата оплетена и смешна история
завършва с мир и любов и ни оставя едно усещане за добре прекарано време с тази
книга, защото няма нищо по-ценно от смеха, а и както знаем, е много важно да се
научим да разтоварваме стреса.
Та, както
вече казах, книгата е забавна, чете се изключително леко и приятно и аз много
се радвам, че я прочетох. Още повече, че по стечение на обстоятелствата се
сдобих със сигурно последния екземпляр след дълго издирване по софийските
книжарници. Има и съвсем малко политически препратки, ама наистина съвсем малко
– нещо като щипката подправка, за да не е безвкусно яденето.
„Чудото в
Поскокова Драга“ на Анте Томич е на изд. Колибри, от поредицата „Съвременна
европейска проза“, в превод на Русанка Ляпова, а корицата е на Стефан Касъров.
И.
„Докато все
още вярваше, че има смисъл, Зора заклеваше мъжа си да избягат с децата от
камънака, от планинската тягост и самотия, от дълбокия непрогледен мрак на зимните
нощи, когато само по далечния вълчи вой разбираш, че все още не си умрял и не
лежиш в ледения гроб. Молеше го да се преселят някъде на светло, където се чува
човешка глъчка, смях и музика, може би нейде край морето, да заживеят и те като
хората близо до магазин, ресторант, поща, поликлиника и училище, да имат
телефон и течаща вода.
- По-леко ще ни е, Йозо – шепнеше умолително жената в глуха доба, като го
побутваше с крак в постелята.
- Я се разкарай! – срязваше я мъжът ѝ и ѝ обръщаше гръб. – Ида ли долу, ще
трябва да регистрирам колата.
- Ами, че всички ги регистрират. Такъв е редът, човече божи.
- Аз пък на ща! На кой му влиза в работата кво имам и кво нямам.
Зора въздъхваше сподавено, а сълзите се търкулваха по страните ѝ. Тъй хлипа и
рида през първите десет години от брака им, а после сълзите ѝ пресъхнаха.
Млъкна отведнъж и повече никога не продума и дума на мъжа си. Мълком му сипваше
чорба в чинията и му оправяше яката на ризата, лягаха си без думи в брачното
ложе и ставаха, без да си кажат „добро утро“ един на друг. Даже и онази работа
я вършеха в пълна тишина. И тъй над трийсет години. Сякаш беше дала обет пред
Богородица, Зора мълча чак дорде не настъпи смърният ѝ час, тогава погледна за последен
път своя спътник в живота и едва чуто прошепна: „Лайно такова“.
„- Как се
запознахте с тате? – попита веднъж майка си с надеждата, че нейният пример ще
му изясни правилата в загадъчната социална игра на сближаване с момичетата.
Майка му се усмихна, явно това ѝ беше скъп спомен.
- Тате го хвана да ни краде телето. Рече му: или ще се ожени за мен, или ще му
пусне куршум в главата.“
„- На,
виждаш ли, туй е то Сплит – каза му барба Иве на другата сутрин, докато се
обръщаха подир момичетата, които минаваха край тях на дългите си крака, с къси
поли и подрусващи се гърди в разкопчани блузи. – Всяка пролет ти се ще да се
разведеш и всяка есен се радваш, че не си го сторил…“
„Романтичният
идеал да търсиш по цял свят онази, единствената, и да останеш прокълнат цял
живот, ако не я намериш, не е особено практичен.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар