неделя, 7 септември 2014 г.

"Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог", Етгар Керет



             
Разказите на Едгар Керет са като внезапна плестница рано сутрин. Тъкмо си се събудил и си мислиш, че знаеш къде ти е главата, когато получаваш тази плестница и разбираш, че си я търсил на съвсем друго място от това, на което всъщност е. А малко по-късно осъзнаваш, че изобщо не си се събудил, в някаква странна просъница си, където историите могат да се случат както си искат. Или както Етгар Керет иска.
В повечето разкази като тънко стържене на тебешир по черна дъска се процежда болката от безсмислието на воюването. На войната между Израел и Палестина. Но и на която и да е война. Докато четеш, усещането е, че тази болка е толкова неизличима, колкото и споменът за всичко, което можем сами да си причиним.
А в същото време разказите на Керет са до такава степен иронично-абсурдни, че минават тънката граница между разума и безумието и  изглеждат напълно реални. Можеш да си представиш дори умрелите автобуси. С голяма доза саркастичен цинизъм, който по някакъв смътен начин ми напомни за Борис Виан. Само с повече инжектирана тъга в тях, независимо от  черния хумор.
Бих могла да препрочитам този сборник много пъти, въпреки огромното количество натрупани недокоснати книги. И съм сигурна, че всеки път ще получавам нова плестница. Усещането за пораженията от безсмисленото воюване не може да бъде изгризано дори и от Гещернак, който дъвче сънища. То остава да се повтаря като надраскана грамофонна плоча, която цикли на един и същи мотив от песента. 
„Абе, Узи, не си ли и без това достатъчно прецакан, че да бъдеш и расист?“
„С Ханс нямахме нищо общо свен туморите в мозъците.“
„Събудих се посред нощ и сащисан видях Гещернак да дъвче съня, в който сънувах теб.“
„Край гроба ти две деца замерват надгробните плочи с топка за тенис. Струва ми се, че разгадах правилата на играта им : ако уцелят гроб на офицер, точка за тях. Ако е по-долу от офицер, точка за гробището.“

„Автобусният шофьор, който искаше да бъде Бог“ на Етгар Керет е на издателство „Жанет 45“, в превод на Милена Варзоновцева и е първата книга от поредицата „Кратки разкази завинаги“, която започвам усилено да събирам. Оформлението на книгата е много хубаво, а в контекста на снимката ще кажа, че всякаква прилика с цветовете по тялото ми е абсолютно преднамерена.
И.



Няма коментари:

Публикуване на коментар