"Яж, моли се и обичай", Елизабет Гилбърт

Нямам спомен как попадна у дома тази книга. Едва ли съм си я купила, защото това, което ме дразни в нея, е заглавието. Не обичам императивния тон. Не обичам да ми нареждат какво да правя. А тази книга още отначало ми създава такова усещане.
Малко все едно ще ми размахва пръст и ще ме поучава кои са най-важните неща в живота.
Това усещане се загуби още в началото, защото книгата започва с изповедта за разбития брак на авторката, което я води към едно пътуване из Италия, Индия и Индонезия с цел опознаване на себе си. Пътеписът-споделяне е разделен на три части, за всяка държава по една. Италия, разбира се, е посветена на гасторномическите удоволствия, в Индия е духовното израстване, а Индонезия е мястото за любовта.
От цялата книга за мен най-скучна и безинтересна беше Италия. Има много по-добри книги, посветени на храната и удоволствията, в тази конкретно не видях гурме шедьовъра, който бих искала да прочета. Като цяло първите 150 страници се чудех защо изобщо чета това. Авторката си намира приятели в Италия, учейки италиански, и с тях обикаля разни ресторанти и места за похапване, а междувременно пише за чувствата, които изпитва. Най-интересен ми беше анализа на американците, сравнен с италианците, защото авторката е представител на една от двете нации и не е съвсем субективна в оценката си.

Индия беше частта, в която описанията започнаха да стават различни и по-интересни. Там авторката остава няколко месеца в един ашрам и всеки ден помага в самото място, медитира, казва молитви, прави йога в търсене на просветление. Като цяло няма много действие, но в тази част е интересен духовния път, който тя изминава, вътрешните трудности, с които се среща и начина, по който се променя, както и хората, които среща.
Последната част е посветена на периода ѝ на о-в Бали, Индонезия. За там тя тръгва, защото преди години някакъв шаман ѝ е казал, че един ден ще се върне при него, ще му помага и ще живее в неговия дом. Нещо, за което тя се хваща като удавник за сламка в търсене на хармонията в живота си. На Бали се запознава и с една лечителка, както и с един страхотен бразилец, с когото има връзка. На този остров авторката изживява не само истинска и чиста любов с този мъж, но отдава тази чиста любов и на други хора, помагайки им да се справят с някакви трудности в живота им. Интересното в тази част, освен търсенията на Елизабет, е описанието на историята и много любопитната народопсихология на балийците. Защото зад туристическата дестинация се крие една съвсем различна култура и сложна кастова система на живот.

Към края на книгата си дадох сметка, че никъде тя не ми  прозвуча дидактично или поучително. Като споделяне – да, но не и като налагане на мнение. Написана малко като автотерапия и разкриваща пътя на авторката, тази книга може да бъде прочетена и чисто като роман, и като пътепис, и като описание на няколко системи на духовно израстване. И сега ще кажа, че ако заглавието беше „Ям, моля се, обичам“, както би могло да се преведе „Eat pray love“, определено нямаше да ме дразни толкова. Това, разбира се, е лично мое мнение, но тази книга нито в един момент не ми показва пътя, който аз лично да поема, а само ми споделя пътя, който е поела авторката. Тя е дневник, а не настолен самообучител по медитативни и шамански практики.
Книгата е подходяща за хора, които търсят въпроси, но са в началото на пътя си, защото със сигурност на онези, които вече вървят по него, тя няма да каже нищо ново. Като цяло се чете приятно и на мен ми харесва начина, по който е избрала една американка да се развива и да живее, затова я слагам в графата „хубави“.

„Яж, моли се и обичай“ е на изд. Прозорец, в превод на Мария Михайлова, а корицата е на Виктор Паунов /на оригиналното издание корицата е много красива, елегантна, с точна символика, в нашето е изпусната Италия, явно и на художника тази част му е била най-скучна, като на мен :) И много ме подтиска тази отрязана ръка./

И.

П.С. В снимката съм ползвала керамична плочка, дело на Румяна Дочева.
А самата снимка е леко на границата на кича съвсем тенденциозно. :)

„Обаче, общо взето, американците са неспособни да се отдават изцяло на удоволствието. Нашата нация търси забавления, но не търси задължително удоволствия. Американците харчат милиарди, за да имат всякакви развлечения – от порнография и увеселителни паркове до войни, но това не е съвсем същото като тихата наслада. Съвременните американци работят по-усилено, по-дълго и по-напрегнато от всеки друг на света. Но както отбеляза Лука Спагети, на нас, изглежда, ни харесва. Тревожните статистики подкрепят това наблюдение, като показват, че много американци се чувстват по-доволни и щастливи в своите офиси, отколкото у дома. Разбира се, всички без изключение работим прекалено неуморно, после неизбежно моторът ни прегрява и се налага да прекараме целия уикенд по пижами, като ядем овесени ядки направо от кутията и блеем в телевизора в кротка кома (което е обратното на работа, да, но не е точно същото като удоволствието). Американците всъщност не умеят да не правят нищо. Това е причината за големия печален американски стереотип – прекалено стресираният служител, който отива на почивка, но не може да се отпусне.“

„Венеция, изглежда, е чудесно място да умреш от бавна, алкохолна смърт или да изгубиш любим човек, или да изгубиш оръжието на убийството, с което любимият човек е бил погубен. Като гледам Венеция, се радвам, че избрах да живея в Рим. Не мисля, че тук щях да захвърля антидепресантите толкова бързо. Венеция е хубава, но както е хубав филм на Бергман; може да ѝ се възхищаваш, но всъщност не искаш да живееш в нея.“

„Търсенето на Бог е преобръщане на нормалния и обикновен светски порядък. В търсенето на Бог обръщаш гръб на онова, което те привлича, и плуваш към трудностите. Изоставяш своите уютни, обичайни привички с надеждата (с чистата надежда!), че ще ти бъде предложено нещо по-велико в замяна на онова, което си дал. Всяка религия в света експлоатира едни и същи разбирания за това какво означава добър последовател – ставай рано и се моли на своя Бог, развивай своите добродетели, бъди добър съсед, уважавай себе си и другите, подчини страстите си. Всички сме съгласни, че ще е по-лесно да се успиваме, и много от нас го правят, но от хилядолетия има други, които предпочитат да станат преди изгрев, измиват очите си и отиват да се молят. А после ожесточено се опитват да се придържат към своите религиозни убеждения в лудостта на поредния ден.“

„Съдбата според мен също е взаимоотношение – игра между божествената милост и личното доброволно усилие. Върху половината нямаш контрол, половината е абсолютно в твои ръце и действията ти ще имат значителни последствия. Човекът нито е изцяло марионетка в ръцете на боговете, нито пък властва изцяло над съдбата си; по малко е от двете. Галопираме през живота си като циркови артисти, които балансират върху два препускащи един до друг коня – единият крак върху коня, наречен „съдба“, а другият – върху коня „свободна воля“. Въпросът, който трябва да си задаваш всеки ден, е: различавам ли двата коня? За кой кон трябва да спра да се притеснявам, защото не е под моя контрол, и кой да насочвам с голямо внимание?“

„- Според мен бракът е операция, в която пришиват двама души един към друг, а разводът е нещо като ампутация и може да мине много време, докато мястото заздравее. Колкото по-дълго си бил женен или колкото по-груба е ампутацията, толкова по-трудно се възстановява.
 Което ще обясни усещането след развода, след ампутацията, което изпитвам вече няколко години – че още размахвам въображаемия липсващ крайник наоколо и постоянно събарям разни неща от рафтовете.“

„Вината е само начинът, по който твоето его те залъгва, че постигаш морален напредък.“

„И за друго бях сигурна – че правилата на възвишеното повеляват да не напреднеш нито сантиметър по пътя към божественото, докато не пуснеш и последната съблазнителна нишка обвинение. Както пушенето влияе на белите дробове, така обидата влияе на душата. Дори и едно дръпване ти вреди. Искам да кажа, що за молитва е това: „Дай ни и днес дозата яд“? Спокойно можеш да я прекъснеш и да кажеш сбогом на Господ, ако наистина ще обвиняваш някой друг за оскъдицата в собствения ти живот.“

„“Бог живее в теб като теб.“
КАТО теб.
Ако има една-единствена свещена книга в йога, тя се съдържа в това изречение. Бог живее в теб като теб самия, точно като теб. На Бог не му е нужно да те гледа как разиграваш ролята на някаква своя същност, за да се придържаш към някаква ексцентрична представа за това как изглежда или се държи духовния човек. Изглежда всички имаме подобно схващане – че за да се придържаме към свещеното, трябва да направим огромни, драматични промени в характера си и да се отречем от своята индивидуалност. Това е класически пример за „погрешно мислене“, както го наричат на Изток. Свамиджи казвал, че отреклите се от себе си всеки ден намират нещо ново, от което да се отрекат, но обикновено постигат депресия, не мир. Постоянно учел, че самоналожените лишения и отричането – просто заради самото отричане – не са това, от което имаш нужда. За да познаеш Бог, трябва да отречеш само едно нещо – своето усещане, че си отделен от Бог. Иначе остани такъв, какъвто си създаден, с истинския си характер.“

„Все си спомням едно напътствие на моята гуру за щастието. Според нея хората поначало са склонни да смятат, че щастието е въпрос на късмет, че ако ти е писано, ще ти се случи като хубаво време. Но щастието не действа така. Щастието е следствие от усилията на човека. Бориш се за него, стремиш се към него, изискваш го, а понякога дори тръгваш да го търсиш по света. Трябва да участваш неотклонно в проявленията на собственото си щастие. И щом веднъж си достигнал състояние на щастие, никога не трябва да оставащ немарлив в поддържането му, трябва да правиш големи усилия, за да плуваш срещу течението нс това щастие завинаги, да останеш на повърхността му. Ако не го направиш, ще разпилееш присъщото си удовлетворение. Много е лесно да се молиш, когато си в беда, но да продължаваш да се молиш дори когато кризата е отминала, е като запечатващ процес, който помага на душата ти здраво да се закрепи за своите добри постижения.“

„….Понякога да изгубиш равновесие заради любовта е част от воденето на балансиран живот.“

„Мислите ми се връщат към нещо, което някога съм чела и в което вярват дзенбудистите. Те казват, че дъбът се създава от две сили едновременно. Очевидно от жълъда започва всичко, от семето, съдържащо цялото обещание и скрити възможности, които израстват в дърво. Всеки може да види това. Но само някои могат да познаят, че в него действа и друга сила – самото бъдещо дърво, което толкова много иска да съществува, че изважда живота от жълъда, изтегля стръкчето напред, защото копнее да излезе от небитието и да води развитието от нищото до зрелостта. В този смисъл, казват дзенбудистите, самият дъб създава същия този жълъд, от който е бил роден.“