„Португалски неправилни глаголи“, Алекзандър Маккол Смит

Като виден представител на почитателите на английския хумор, нямаше как да подмина тази книга. И  макар всъщност авторът ѝ да е шотландец, начинът, по който е написана, много ми напомня британския сатиричен оглед на нещата. Обичам също така понякога да събирам поредици, а тази е първата от една трилогия, с главен герой немски професор по романска филология. Давам си сметка, че за филолозите тази книга е далеч по-смешна и аз вероятно изпускам част от хумора ѝ, но все пак и така е достатъчно забавна.

Професор доктор Мориц Мария Фон Игелфелд, авторът на „Португалски неправилни глаголи“, е един надут, самовлюбен, но пък и сравнително наивен що се отнася до околни свят сноб, който живее в собствения си псевдонаучен балон. Т.е. в балона има още двама много важни персонажа – професор доктор Детлев Амадеус Унтерхолцер и професор доктор доктор (honoris causa) Флорианус Принцел.  Първият, освен снабден със злополучното си име, недостатъчно престижния си произход и изключително проблемен нос, който той развява безсрамно наляво-надясно. А вторият, издигнат почти в култ от Фон Игелфелд, поради атлетичното си тяло и обект на завист заради факта, че е станал почетен доктор на усниверситета в Палермо.
Както винаги, и тримата са поканени на поредния конгрес, на който, също както винаги, Фон Игелфелд ще говори за португалските неправилни глаголи, една изключително тясна област от португалската граматика, включваща едва няколко десетки неправилни глагола, върху които професорът е разработил своя труд от хиляда и двеста страници.

Оттук започва поредица от нелепи, осмиващи претенциозната извисеност на тримата професори, събития. Забавна, иронична и приятна за четене – така бих определила тази книга.
Интересното е, че колкото повече важност си придават този тип хора и колкото повече смятат, че тяхната специалност е от световно значение, толкова повече са склонни да омаловажават труда и усилията на останалите хора, както и конкретното занимание. Така например за тримата професори да играеш тенис или да плуваш е едно елементарно, лишено от каквато и да било сложност действие. С което стават обект на жив интерес от страна на останалите гости на хотела. Комичното в случая е, че Фон Игелфелд натоварва името на Принцел с отговорността да е невероятен спортист, само на база външният му вид, без това да има каквато и връзка с действителността. В резултат на което го записва на фехтовачен дуел, а след това носът на Принцел никога вече няма да е същия.

Ето част от комичните ситуации от академичния живот  на Фон Игелфелд -  сблъсък с ирландската порнография, в резултат на недоразумение, срещата с италианката синьора Коси, която мрази немците единствено и само защото ядат много, недостатъчно продадените бройки на епохалния му труд, който е толкова тясно специализиран, че на практика биха го ползвали една 100тина човека. В резултат на което от издателството му предлагат да продадат на фирма за интериорни решения останалите  над хиляда бройки, като залепят гръбчетата на книгите и ги използват за украса, която би си отивала с дизайна на стаите на сноби, които искат да изглеждат начетени. Тогава Фон Игелфелд тръгва лично да провери сред всичките си позлати дали са закупили бройка от безценни му труд.

И още, и още забавни ситуации, поднесени с едно много хубаво чувство за хумор. Нямам търпение да дойде ред и на останалите две от поредицата за професор доктор Мориц  Мария Фон Игелфелд.

„Португалски неправилни глаголи“ на Алекзандър Маккол Смит е на изд. Еднорог, в превод на Боряна Джанебетска, а корицата е на Христо Хаджитанев.

И.

„Но знаменитостта не винаги даваше очакваните плодове; за нещастие не Фон Игелфелд, а Принцел стана почетен доктор на университета в Палермо, и немалко бяха хората (сред тях и самият Фон Игелфелд), които подозираха, че става дума за объркана самоличност. В края на краищата, дребничките сицилиански професори, които присъждаха степента, вероятно трудно можеха да разграничат един от друг тримата високи немски професори. Разбира се, той никога не огласи тези свои подозрения, защото това би било проява на неучтивост и би застрашило приятелството им. Но също както никой никога не спомена за тези съмнения, така и никой не говореше за почетната докторска степен. „

„….Когато великият индийски филолог (автор на „Терминология на ритуалните оскърбления в отношенията клиент/продавач в селските региони на Индия“) застана на катедрата, в аудиторията се понесе странен шум – трудно бе да се прецени дали приличаше на възторжено ахване или по-скоро на спонтанно стенание. Тези от делегатите, които седяха близо до вратата, успяха да се измъкнат без много шум; но другите, които седяха по-близо до катедрата, се озоваха в капан. Един от бегълците беше Фон Игелфелд, който прекара следващите два часа в музея към катедрата, възхищавайки се на прекрасните миниатюри в изложените манускрипти. Остана му време и да изпие чаша вряло и много силно кафе в един бар наблизо, да прочете първа страница на „Кариере дела сера“ и да прескочи до пощата, преди да се върне в залата, за да понесе последните пет минути от изявата на професор Дж. Г. К. Л. Синхг.“

   „- Тогава бях само на осем години – продължи фермерът. – Бях на двора заедно с баща си и двама от чичовците ми. Неприятностите от войната ни бяха подминали, затова и не бяхме особено обезпокоени, когато видяхме един американски транспортен самолет да прелита ниско над къщата. Гледахме го и се чудехме какво става, когато внезапно вратата на самолета се отвори и няколко парашутисти скочиха отгоре. Наблюдавахме как парашутистите се реят в небето и слизат бавно надолу, когато най-сетне се приземиха леко на хълма. Самолетът продължи нататък и изчезна в посока към Монталчино.
   Изтичахме към парашутистите и ги поздравихме. Те ни се усмихнаха и казаха:
   - Ние сме американци и сме дошли да ви освободим.
   Уведомихме ги, че вече са ни освободили, и че няма работа за тях. Изглеждаха малко разочаровани, но се съгласиха да вечерят с нас. След вечеря отидоха да спят в плевнята. Постлаха си с парашутите, Единият от тях тръгна към селото и така и не се върна. Запознал се с някакво момиче и решил да се ожени за нея и да остане тук. Останалите се ядосаха много и дори се чудеха дали да не отидат до селото, да го намерят и да го застрелят като дезертьор, но се отказаха, реквизираха няколко велосипеда и си тръгнаха. Мама уши ризи и гащи от парашутите, оказаха се много трайни, почти вечни. Още нося някои от тях. И това е – това беше войната. Никога няма да я забравя. Беше много вълнуващо.“

‚Господин Маджипонди се засмя:
- Това, което хората говорят за другите хора, е без значение – заяви той. – важното е как се чувстваш самият ти.“