"Одисеята на Пенелопа", Маргарет Атууд

Всичко ми хареса в тази тънка книжка – текста, в който гледната точка е неочаквана и различна, оформлението на корицата и на самата книга, което е нестандартно, начинът, по който стои в ръцете ми. За първи път чета нещо от Маргарет Атууд, но определено няма да е за последен. Дори не бях обърнала внимание, че това същата авторка, която напоследък нашумя с „Разказът на прислужницата“, когато взех книгата с мен. Мотивът ми беше да е нещо на гръцка тематика, защото ме очакваше пътуване до о-в Кос. Там са направени и снимките на самата книга. Вярно, че после посетих и о-в Итака и той щеше да е много по-подходящ за декор, но вече я бях прочела и не ми се носеше отново по пътя.
Както подсказва заглавието, в тази книга става въпрос за Пенелопа. Не просто става въпрос, ами всъщност това  е нейната версия за подвизите на Одисей, нейната гледна точка на събитията, нейната изповед, от която тя определено има нужда, за да обясни някои постъпки и на двамата. Написана много женски, тази одисея ни пренася ту в митологичните времена, ту в съвременността, но през царството на мъртвите, където се намират всички герои от този епос. В началото на всичко е относителното съперничество на Пенелопа с братовчедка ѝ - Хубавата Елена. Казвам „относително“, защото самата Пенелопа е изтъкана от достатъчно комплекси, за да няма смелостта да си съперничи с братовчедка си, а Елена е убедена в своето превъзходство и по-скоро се забавлява да унижава бъдещата жена на Одисей. Набедена за умна, но не особено красива, Пенелопа е щастлива да бъде избраница на сина на царя на Итака, но непрекъснато се съмнява е любовта му, точно защото е сигурна, че не я заслужава.  

Когато Одисей заминава, за да изпълни уговорката, която сам е предложил отхвърлените от Елена кандидат женихи да се защитават един друг, Пенелопа изпада в положение на недолюбвана от свекърва си и недотам уважавана от народа си, което прави живота ѝ в Итака изключително труден. На всичкото отгоре акостиращите на пристанището моряци и певците, които предават историите ѝ подхвърлят най-различни версии за случващото се с мъжа ѝ, някои от които доста неприятни и съвсем не героични. Още по-трудното е в това, че тя няма на кого да се довери, съмнява се във всеки, а като капак на цялата история – няма никакъв авторитет в очите на собствения си син, който не я обича и не я уважава така, както трябва да се обича и уважава една майка.

В царството на Хадес, където се развива част от действието на книгата, тя постоянно търси контакт с онези, с които е общувала приживе, за да реабилитира взаимоотношенията им, но нейното пораженческо поведение продължава и отвъд и в повечето случаи тя не успява да промени отношението им към нея. Като цяло историята, която има с хората около себе си преди смъртта, продължава в същия дух и след нея.

Написана изключително любопитно „Одисеята на Пенелопа“ ни представя една много нежна, слаба и добра жена, готова да прости всичко на съпруга си и да оправдае всяко негово действие. Жена, която през израстването си е била набедена за прекалено умна, но пък грозновата – качества не особено харесвани от мъжете, няма как да има силата да докаже, че красотата е въпрос и на ум, и на въображение, а не само на физически данни. Затова остава скучно вярна и неинтересна.  И, когато попаднала в царството на мъртвите, тя си дава сметка колко много е загубила от своята вярност и доверчивост, както и от праволинейното си поведение, вече няма възможността да върне историята и да живее живота, който би искала. Дори няма възможност да реабилитира себе си, не само взаимоотношенията си с другите. Не особено удовлетворена от легендата, в която се превръща, тя все пак продължава праволинейното си съществуване и в отвъдното.

„Одисеята на Пенелопа“ на Маргарет Атууд е на изд. INK, преводът е на Димитрина Равалиева, а дизайнът е на Яна Левиева.

И.

Снимките са направени на Асклепиона на о-в Кос.

„Винаги той беше правдоподобен.  Мнозина вярват, че неговата версия за събитията е истинската, плюс-минус няколко убийства, няколко красиви прелъстителки, няколко еднооки чудовища. Даже и аз му вярвах от време на време. Знаех, че беше измамник и лъжец, просто не мислех, че прилага номера и ще пробва лъжите си върху мен. Не му ли бях вярна? Не съм ли чакала, и чакала, и чакала, въпреки изкушението – почти непреодолимия импулс – да направя обратното? И какво се оказах, след като официалната версия набра скорост? Поучителна легенда. Пръчка, с която бият другите жени. Защо те не биха могли да бъдат така загрижени, така достойни за доверие, каквато съм била аз? Тази линия следваха певците, тези, които изпридат историите. Не следвайте примера ми, искам да извикам в ушите ви, да, вашите уши! Но когато се опитам да извикам, звуча като сова.“

„Боговете никога нямаха нищо против да забъркат някоя каша. Всъщност беше им приятно. Да гледат някой смъртен или смъртна с очи, които се пържат в орбитите си от свръхдоза божествен секс, ги караше да се заливат от смях. Имаше нещо детинско в боговете, по отвратителен начин. Мога да кажа това сега, защото вече нямам тяло, аз съм над този вид страдание, а боговете така или иначе не слушат. Доколкото мога да преценя, те са си легнали да спят. Във вашия свят, вас не ви посещават боговете, както преди се случваше на хората, освен ако не вземат наркотици.“

„Боговете искаха месо, колкото и ние, но всичко, което получаваха от нас, бяха костите и тлъстината, благодарение на полученото от изкусната ръка на Прометей; само идиот би могъл да бъде измамен с торба негодни части от крава, представени като хубави, а Зевс беше измамен; което идва да покаже, че боговете не винаги са толкова интелигентни, колкото искаха да вярваме, че са.“

„…Не, Одисей искаше да говори, и бе отличен разказвач, когото с удоволствие слушах. Мисля, че това той харесваше най-много у мен: способността да оценявам историите му. Това е подценен талант при жените.“

„Носеха се слухове, дошли от други кораби. Одисей и хората му се напили в първото пристанище по пътя им и моряците се разбунтували, казваха някои; не, казваха други, яки вълшебно растение, заради което загубили паметта си, а Одисей ги спасил, като заповядал да ги вържат и да ги отнесат на корабите. Одисей се бил с гигантски едноок Циклоп, казваха някои; не, било просто едноок собственик на таверна, казваше друг, а боят бил за неплатена сметка. Някои от мъжете били изядени от човекоядци, казваха някои; не, било най-обикновено скарване, казваха други, с хапане на уши и кървящи носове, с намушквани и изтърбушени. Одисей бе гостувал на богиня на омагьосания ѝ остров, казваха някои; тя превърнала мъжете му в свини – не кой знае колко трудно, според мен – но той ги превърнал отново в мъже, защото богинята се влюбила в него, хранела го с нечувани деликатеси, приготвени от собствените ѝ безсмъртни ръце, и двамата се любели до забрава всяка нощ; не, казваха други, било просто скъп бардак, а той живеел на гърба на Мадам.“

„Има наистина нещо много приятно във възможността да събереш подчинението и бунтарството в едно.“

„Трудно е да загубиш спор с възмъжаващия си син. Веднъж станат ли по-високи от вас, имате само морална власт: слабо оръжие, в най-добрия случай.“

„Кой може да каже, че молитвите имат някакъв ефект? От друга страна, кой може да каже, че нямат? Представям си боговете, мотаещи се по Олимп, да поглъщат нектар и амброзия, и аромата на горящи кости и мазнина, пакостливи като група десетгодишни с болна котка вместо играчка и много време на разположение.

-         Коя молитва да кажем днес? – питат се един друг. – Нека да хвърлим жребий! Надежда за този, отчаяние за онзи, и докато се занимаваме с това, хайде да разбием живота на онази жена, ей там, като правим секс с нея под формата на речен рак!

Мисля, че измислят много от щуротите си, защото са отегчени.“