Подзаглавието
на латински на книгата е „Savatores Dei“ – Спасители на Бога. Всъщност в първото издание това е било
заглавието, а Аскетика – подзаглавието.
Това е една от онези книги, които е много важно точно в кой период от живота си ще прочетеш. Има такива книги – година по-рано или по-късно и всичко би било различно. Мисля, че имам късмета да я прочета в точното за мен време. Затова ми хареса, въздейства, накара ме да се замисля, да я почувствам близка. Това е книга-изповед за всички препятствия, през които минава човека в търсене на Бога. И в същото време е написана някак поетично. Много различна от всички философски книги, посветени на доказването на Бог. Вик я нарича самия Казандзакис. Крясък към себе си. Зов за свобода на духа. Плач на търсещия истината.
През целия текст Казандзакис вплита всички свои религиозни и идеологически идеи, през които е преминал. И това я прави някак едновременно вдъхновяващ и в същото време духовно биографична. Личи си, разбира се, силното влияние на Ницше върху мисленето на автора, но в същото време то е преплетено по много интересен начин с комунистическите идеали и това прави духовния път на Казандзакис много специфичен и различен от този на повечето автори от времето му. На моменти неговият Бог е всъщност идеалът за новия ред, който е разрушителен, изискващ, безкомпромисен. Единственият начин да стигнем до него е със силата на саможертвата. А в други моменти е сякаш един пасивен и благ Бог, до когото можем да се докоснем само с търпение и аскетичен отказ от всичко, което ни принизява до плътското.
Любопитен и трудно обясним от днешна гледна точка е фактът, че срещу автора е насрочен съдебен процес по обвинение в „присмех към религията.“ Процесът е отменен, но срещу Никос Казандзакис започва гонение от страна на държавата и гръцката църква, като кулминацията на резултата от това гонение се оказва неприсъждането на Нобелова награда за литература на този изключителен автор.
Тази награда, както знаем, много по-често е политическа, отколкото обективна.
Това е една от онези книги, които е много важно точно в кой период от живота си ще прочетеш. Има такива книги – година по-рано или по-късно и всичко би било различно. Мисля, че имам късмета да я прочета в точното за мен време. Затова ми хареса, въздейства, накара ме да се замисля, да я почувствам близка. Това е книга-изповед за всички препятствия, през които минава човека в търсене на Бога. И в същото време е написана някак поетично. Много различна от всички философски книги, посветени на доказването на Бог. Вик я нарича самия Казандзакис. Крясък към себе си. Зов за свобода на духа. Плач на търсещия истината.
През целия текст Казандзакис вплита всички свои религиозни и идеологически идеи, през които е преминал. И това я прави някак едновременно вдъхновяващ и в същото време духовно биографична. Личи си, разбира се, силното влияние на Ницше върху мисленето на автора, но в същото време то е преплетено по много интересен начин с комунистическите идеали и това прави духовния път на Казандзакис много специфичен и различен от този на повечето автори от времето му. На моменти неговият Бог е всъщност идеалът за новия ред, който е разрушителен, изискващ, безкомпромисен. Единственият начин да стигнем до него е със силата на саможертвата. А в други моменти е сякаш един пасивен и благ Бог, до когото можем да се докоснем само с търпение и аскетичен отказ от всичко, което ни принизява до плътското.
Любопитен и трудно обясним от днешна гледна точка е фактът, че срещу автора е насрочен съдебен процес по обвинение в „присмех към религията.“ Процесът е отменен, но срещу Никос Казандзакис започва гонение от страна на държавата и гръцката църква, като кулминацията на резултата от това гонение се оказва неприсъждането на Нобелова награда за литература на този изключителен автор.
Тази награда, както знаем, много по-често е политическа, отколкото обективна.
„Аскетика“ е
разделена на няколко части, всяка от които ни води заедно с Казандзакис по пътя към духовното израстване. „Подготовката“,
„Пътят“, „Видението“, „Практиката“ и „Мълчанието“. Дори само заглавията на тези
части ни показват как да вървим с автора и звучат като едно ексцентрично хайку.
Трудно може
да се пише за тази книга от гледна точка на нейния сюжет, а и ми се струва
напълно излишно. На моменти споделянето на Казандзакис звучи даже доста
абстрактно и отвлечено. През част от книгата имах чувството, че ми казва като
по-мъдър и минал преди мен изпитанията аз как да вървя по пътя, а в други
моменти имах чувството, че ме води и вървим заедно. И сякаш се препъваме заедно
и той очаква да се опре на мен, за да се увери в правотата си. Това направи
прочита ми на книгата много личен.
Нищо повече
не мога да кажа, освен да ви пожелая да прочетете „Аскетика“ в точното за вас
време и тя да ви докосне така, както докосна мен.
„Аскетика“
на Никос Казандзакис е на изд. Сиела, в превод на Драгомира Вълчева, от която
има и интересна статия на края, със специален предговор към българското издание
на Ники Ставру /наследник на Никос Казандзакис и кръщелница на неговата
съпруга/. Корицата е на Дамян Дамянов.
И.Снимките на "Аскетика" направих в двореца Кносос на о-в Крит. Там ми се стори подходящо място за тази книга, макар че много по-подходяща би била "В дворците на Кносос", пак на Казандзакис, но, когато ходих на Крит, тя още не беше излязла. Реално, чисто идеологически, двореца Кносос и "Аскетика" нямат нищо общо, просто ми хареса чисто визуалната идея.
Това е един дефект, който даде камерата ми, но който според мен изобщо не е случаен и показва идеологическото разминаване между мястото и текста, както и между различните учения, които следва Казандзакис, затова много харесвам тази снимка.
Ето малко цитати от книгата и макар, че има още много, които бих сложила, все пак реших да се огранича само до тези.
„Всеки миг
се сбогувай с всичко. Бавно и невъзмутимо отправяй към всяко нещо и изричай:“Никога
вече!““
„Накъде
вървим? Не питай! Изкачвай се, спускай се. Не съществува начало, не съществува
край. Съществува само настоящият момент, пълен с горчивина, пълен със сладост,
и аз му се радвам в неговата пълнота.“
„Но отвътре
крещи един по-висш от мене и безсмъртен Вик. Защото, искам или не, навярно и аз
съм частица от видимата и невидимата Вселена. С нея сме едно. Силите, които
работят в мен, силите, които ме тласкат към смъртта, навярно са и нейни сили.“
„Защото ти
не си само роб. Още щом се родиш, с теб се ражда и нова възможност. Нов и
свободен трепет разбунва голямото мрачно сърце на рода ти.
Искаш или не, ти носиш един нов ритъм. Едно ново желание, една нова идея, една нова тъга. Искаш или не, ти обогатяваш тялото на баща си.
Накъде ще поемеш? Как ще погледнеш на живота и смъртта, на добродетелта и страха? Цяло едно поколение се приютява в гърдите ти и пита, и очаква напрегнато.
Ти носиш отговорност. Вече не управляваш само нищожното си жалко съществуване. Ти си зарът, с който се разиграва съдбата на рода ти.“
Искаш или не, ти носиш един нов ритъм. Едно ново желание, една нова идея, една нова тъга. Искаш или не, ти обогатяваш тялото на баща си.
Накъде ще поемеш? Как ще погледнеш на живота и смъртта, на добродетелта и страха? Цяло едно поколение се приютява в гърдите ти и пита, и очаква напрегнато.
Ти носиш отговорност. Вече не управляваш само нищожното си жалко съществуване. Ти си зарът, с който се разиграва съдбата на рода ти.“
„Какво ще
рече щастие? Да изживееш всички нещастия. Какво ще рече светлина? Да гледаш с
ясно око всеки мрак.“
„Войната е
законният владетел на нашето време. Единствено войнът днес е добродетелен и
съвършен човек. Защото, верен на великия полъх на времето, рушейки, мразейки и
жалейки, той е единственият, който следва днешните повели на нашия Бог.“
„Това, че се
отъждествяваме с Вселената, поражда двете най-висши добродетели на нашата
етика: отговорността и саможертвата.“