Отдавна не
бях попадала на толкова ювелирно писане. Сякаш всеки детайл в тази книга е
извайван с прецизността и вниманието на човек, който не приема нищо друго,
освен съвършенството. Има такава изключителна образност в описанието на всяко малко
действие или парче от тази история, събрани в една сложно оплетената житейска
драма, че имаш усещането за потъване в съвсем друга вселена.
Тази книга има изключителния късмет да бъде преведена от Леда Милева. Дори не
съм предполагала колко великолепен преводач е тази жена. Само ще кажа, че през
цялото време, докато я четох, имах усещането, че „Богът на дребните неща“ е
написана на български.
Да разкажеш сюжета на книгата е все едно да се опиташ да разплетеш цяла купчина
от гердани с мъниста, които така оплетени правят една красива украса, но
поотделно биха били постни и невзрачни. И то не, защото отделните сюжетни линии
не са интересни, напротив – те са дълбоки и засягат изключително важни теми.
Просто така описани съставят една сложна плетеница от малки образни вълшебства,
които засядат в гърлото като твърди, непреглъщаеми бонбони още от самото начало
на книгата и стоят там, за да слязат в стомаха като тъпа буца от болка,
неразбиране и пустота и да не ти дадат да заспиш дълго, след като си затворил
последната страница.
В тази книга ги има двуяйчните близнаци, Естапен и Рахел, които са една мисъл и
едно тяло, има я и майка им Аму, която се разкъсва между дълга като родител и
желанието като жена, има го Велута, роденият като параван, който не съответства
на мястото си, има го братът на Аму, Чако, който е добър, но някак неадекватен
към света, има я и Софи Мол, английската братовчедка с нейната майка Маргарет
Кочама, които са на почит, но и са неразбрани едновременно, има ги и всичките
индийски жени, като Беба Кочама, Мамачи, Кочу Мария, които ме объркаха в
началото коя коя е, но накрая съчувствах по различен начин на всяка. Има
истории за индийски касти, за преврати, за педофилия, за смърт, за домашно
насилие, за самота, за любов. Има толкова много в тази книга, че е трудно да
бъде поето на един път, трябват ти много взимания от нея, сякаш е побрала
магията на Индия и по-специално на Айеменем, града в Керала, в който живеят
християни на непоколебими касти и в който съжителстват обичаи и желание за
промяна, странности и красиви, но жестоки истории. И, разбира се, Богът на
дребните неща, онзи Бог, който събира в себе си всеки малък детайл, който играе
голяма роля в историята. В която никой не е виновен и никой не е невинен.
Няма да преувелича, ако кажа, че това е най-въздействащата книга, която съм
чела напоследък. Толкова силно и красиво написана, че ми се иска веднага да
започна да я чета отново.
„Богът на дребните неща“ на Арундати Рой е на изд. Жанет 45, от поредицата „Отвъд“,
в превод на Леда Милева, а снимката на корицата е на Прадип Кришен.
И.
„Странно е,
че понякога споменът за смъртта живее много по-дълго от спомена за живота,
който тя е прекъснала.“
„Той се вбесяваше, защото не знаеше какво означава този поглед. Обясняваше си
го като нещо между безразличието и отчаянието. Не знаеше, че по света има
места, като страната, откъдето беше дошла Рахел, където различни видове
отчаяние се борят за първенство. И че личното
отчаяние никога не е достатъчно
отчайващо. Че нещо особено се случва, когато личното объркване се отбие в крайпътния параклис на огромното,
яростно, кръжащо, движещо се, нелепо, налудничаво, невъзможно социално
объркване на една нация.“
„Тя живее живота си отзад напред, помисли
си Рахел.
Това наблюдение беше съвсем уместно. Беба Кочама наистина бе живяла живота си
отзад напред. Като млада се бе отказала от материалния свят, като старица, се
бе обърнала към него. Беше го прегърнала и той отговаряше на прегръдката ѝ.“
„Чако каза
на близнаците, че макар да му било неприятно да го признае, всъщност те всички
били англофили. Семейство от англофили. Насочени в погрешна посока. Хванати в
капан вън от собствената им история, неспособни да се върнат назад по своите
стъпки, защото следите от стъпките им са били пометени. Обясни им, че историята
е като стара къща през нощта. На която всички лампи са запалени. А в нея стоят
предците и си шепнат.“
„…Според
Рахел странното с римските войници, нарисувани в комиксите, беше, че те полагат
големи грижи за ризниците и шлемовете си, а оставят краката си голи. В това
нямаше никакъв смисъл. По отношение на времето и изобщо.“
„Има големи
мечти и малки мечти. „Голям човек е
Лалтейн сахиб, Малък Човек е Момбати“. Така се произнасяше за мечтите един
стар кули от Бихар, който посрещаше на железопътната гара туристическата група
от училището на Еста (неизменно, година след година).
Голям Човек е Фенерът. Малък Човек е Лоената свещ.“
„Дъщеричката
му миришеше на мляко и урина. Чако се чудеше как едно тъй малко и неоформено
същество, още неясно на кого прилича, може така властно да привлича вниманието,
да възбужда любовта и да контролира здравия
разум на възрастен човек.“
„- Ако си
щастлив насън, Аму, това брои ли се? – попита Еста.
- Кое да се брои?
- Щастието – то брои ли се?
Тя
знаеше точно какво иска да каже синът ѝ, чиято букла на алаброса се беше
развалила.
Защото
наистина само това, което се брои, има значение.
Простата, непоклатима мъдрост на децата.
Ако
насън ядеш риба, това брои ли се? Значи ли, че си ял риба?“
„Нелогично е да се очаква човек да помни нещо, което
дори не знае, че се е случило.“
„Докато
стоеше облегната на вратата в мрака, Аму усети, че сънят ѝ, следобедният ѝ
кошмар се раздвижва в нея като водна гънка, която се надига от океана и
образува вълна. Веселият еднорък човек със сол по кожата и рамото, което
свършваше рязко като скален ръб, се появи иззад сенките да осеяния с начупени
стъклени шишета плаж и тръгна към нея.
Кой беше той?
Кой би могъл да бъде?
Богът на Загубата.
Богът на Дребните Неща.
Богът с Настръхналата кожа и Внезапните Усмивки.
Той не можеше да прави две неща
едновременно.
Ако я докосваше, не можеше да ѝ говори, ако я любеше, не можеше да си тръгне,
ако говореше, не можеше да слуша, ако се биеше, не можеше да победи.
Аму копнееше за него. Болееше за него с цялото си същество.
Тя се върна на трапезата.“
