Тази книга ме докосна особено много.
Тази книга е от онези, които не можеш да оставиш, докато не прочетеш докрай. В нея няма непредвидими обрати и каращи те да тръпнеш моменти. Напротив, дори финалът е донякъде предсказуем. Но, за сметка на това, има толкова дълбочина и смисъл в самите думи, че не можеш да спреш да я четеш. Изключително плътна, истинска история, която може да бъде част от биографията на всеки, заминал да се бори с живота в чужда страна с мечтата за по-добро бъдеще за децата си. Или част от биографията на самите деца, които търсят своята идентичност, разкъсани между кръвната връзка с родината и социалната принадлежност на обкръжаващата ги среда.
В сюжета става въпрос за едно момче, което е от индийско семейство, емигрирало в Америка. Но всъщност историята започва много преди неговото раждане, когато баща му, Ашок Гангули претърпява тежка катастрофа във влака между Калкута и Джампедпур. В този влак Ашок, двайсет и две годишен студент, който обожава да чете и е взел една единствена книга – сборник повести на Гогол, защото очаква да наследи дядовата си библиотека, се запознава с един друг бенгалец, който му казва, че най-доброто, което може да направи за себе си е да замине да живее някъде другаде, извън Индия. Този влак, в който пътува Ашок, през нощта катастрофира и загиват много хора, включително и неговият спътник. А онова, което спасява младия мъж е откъснатата страница от книгата на Гогол, която излита от ръката му и която бива забелязана от спасителите, докато той лежи затиснат от вагона. Една година Ашок прекарва прикован към леглото, докато се възстанови напълно. А от кошмара през онази нощ му остава едно характерно накуцване.
Ашок завършва образованието си и кандидатства в Америка, за да продължи обучението си, защото си спомня заръката на човека, загинал във влака, който едва не убива и него. Междувременно се оженва с уреден брак – така, както правят всички бенгалци, за Ашима, така че за страната на необятните възможности заминават двамата.
В Америка се ражда първото им дете – момче. И тук идва въпросът как да го кръстят. Тъй като бабата на Ашима е кръстила шестте си правнучета, тя с готовност приема задачата да кръсти и това, като изпраща писмо с по едно име за момче и момиче. Не ги споделя с никого. А това писмо така и не пристига. И, когато става време да се изпишат майката и детето от болницата, Ашок се сеща за книгата, която е спасила живота му, така че записват момчето Гогол. И тъй като бенгалците имат традиция – хората притежават две имена - за пред обществото и галено, Ашок и Ашима не са особено притеснени да запишат бебето с галеното име и да му го сменят после. Това, обаче се оказва, че в Америка не е толкова просто, колкото те си представят. И така момчето остава като Гогол Гангули. Той свиква с това име и когато става време да тръгне на училище, родителите му се чувстват много притеснени всички да го наричат така, както само най-близките и се опитват да му го сменят с Никил и това да стане неговото официално, за пред обществото. Но Гогол не приема новото име и остава със старото. Едва по-късно той си дава сметка колко е различен от останалите и колко неудобно се чувства с това име, така че след завършването на училище, преди да отиде в колежа, той официално го сменя на Никил.
Това е основната линия на сюжета, но както казах, тази книга не е само за името на главния герой. Тя поставя един много сериозен въпрос за идентичността на децата, родени и израсли в чужда държава. От една страна родителите, които са емигрирали, имат много силна връзка с родината си (родителите на Гогол се прибират в Калкута колкото се може по-често), спазват всички традиции, които са характерни за народа и за семействата си, общуват много с хората от своя националност (в случая с Ашок и Ашима те изграждат своя кръг от приятели единствено и само от бенгалци, но има и далеч по-отворени за други народности емигранти). От друга страна същите тези родители, макар да се опитват несъзнателно да капсуловат децата си, за да запазят културната си идентичност, няма как да отхвърлят средата, в която растат и лека полека започват да привнасят от ритуалите и традициите на чуждата страна в семействата си (напр. празници като Хелоуин, Коледа, Денят на благодарността). Децата им говорят и двата езика, като обикновено родният е на по-ниско ниво, много често те не четат и не пишат на него. Общуването с връстници, които не са им съграждани, е много по-интензивно. На практика тези деца се чувстват граждани на държавата, в която живеят, а тази, от която е кръвта им, живее в тях повече през родителите им. Много често това води до объркване и отхвърляне на родната идентичност, защото, особено в пубертета, децата имат нужда да се идентифицират с група и усещането да си различен от останалите, не е желано. Това създава и сериозна пропаст между поколението на родителите и това на децата, не само на база на обичайното за възрастта дистанциране на децата от родителите, а и на база на културно-социалните различия.
Точно това се случва и с Гогол. Той изцяло се дистанцира от индийската култура и традиции, приемайки само американската такава. При това дистанцирането му е по-скоро от родителите, от факта, че той не ги разбира, не одобрява тяхната бенгалска капсула. Сменя името си, което е причина за много неудобство, срам и обяснения. Още повече, че то дори не бенгалско, а руско и даже не е собствено, а фамилия. Така на практика има две фамилии, вместо собствено и фамилия. Тъй като той не знае историята, която стои зад неговото име, го приема по-скоро като някаква тежест, отколкото като лична индивидуалност. Точно така приема и всичко бенгалско и се опитва да избяга от него. На практика Гогол се чувства американец, макар и всеки традиционно изглеждащ американец да го пита от къде е. А, когато отиде в Калкута с родителите си на почивка, всеки бенгалец му се смее на акцента, с който говори и за начина, по който изглежда. В известен смисъл той никъде не е точно у дома си, но все пак повече се чувства повече на място в Америка, отколкото в Индия. И всички избори, които прави, като се започне от избора на колеж, смяната на името, избора на приятелки и среда, в която да общува, са продиктувани от това желание да се откъсне от живота на родителите си, който не разбира. До момента, в който една лична трагедия, свързана със загубата на баща му, не започва да връща желанието му за родова идентичност. Тогава Гогол разбира каква жертва са направили родителите му, колко им е коствало всичко, което са преживели, за да могат той и сестра му, Соня, да имат по-добър живот. Започва да осъзнава всеки малък елемент от бенгалския си живот, да си обяснява смисъла на събитията и да се връща към корените си, от които няма как да избяга насила. Не можеш да смениш кръвта си и да изтриеш с гумичка традициите, с които си отгледан. И Гогол-Никил не успява. Всъщност към края на романа той започва да ги оценява по друг начин, да има потребност от тях и да ги обича. Научава се да живее със своята смесена идентичност и да се приема такъв, какъвто е – американец от бенгалски произход.
Книгата е в известна степен автобиографична, като самата Джумпа Лахири е събирателен прототип на Гогол и неговата бенгалска жена – Мошуми. Авторката е родена в Англия, но от съвсем малка живее в Америка и се чувства американка, има две имена – Ниланджана Судешна, което е нейното официално име и Джумпа, което е нейното галено име. Бенгалският ѝ произход, официалното ѝ име, традициите в семейството ѝ – всичко това е повод за много вътрешни конфликти, срам и отчуждаване от родната култура, които тя описва изключително майсторски в книгата. Само човек, преживял тези емоции, може да ги предаде толкова автентично и истински.
Разбира се, тази тема – за идентификацията на децата, родени и отгледани в чужда страна, е разисквана в много психологически трудове и е плод на множество изследвания, защото засяга все по-голям процент от човешкото население, предвид динамиката на света. Но романът, без да има претенциите на научен труд, дава добра представа за чувствата и емоциите, през които минава един човек, който няма сигурната опора на родната си идентичност и се лута между нея и социалната среда.
Интересното в този роман е и заглавието – на английски то е „
Namesake“, което в буквален превод е съименик, адаш, но на български нямаме дума, която да обозначава второ име. Прякор или псевдоним не е същото, защото и двете са неща, които човек или получава по някакъв признак на по-късен етап от живота си, или си измисля сам. А тук става въпрос за дума, която да обозначава две имена, които имаш.
„Името“ на Джумпа Лахири е на изд. Обсидиан, в превод на Зорница Христова, а корицата е на Николай Пекарев.
И.
„Ала Ашима усеща, че въпреки проявата на сърдечност, въпреки късите поли и бикините, въпреки че си държат ръцете по улиците и лягат един връз друг насред парковете, американците предпочитат дистанцията.“
„В крайна сметка, както знаят и двамата, на бебето име не му е потребно. Бебето има нужда от благословия и от мляко, от малко сребро и от злато, да го потупаш по гръбчето и и да го държиш зад вратлето. Името ще почака. В Индия хората не бързат. Често се случва да минат години, докато се намери най-точното име, най-доброто възможно. В рода и на двамата има деца без официално име чак до седмата си година, когато им идвал редът да се записват в училище.“
„Пък и без туй ще му викат на галено; бенгалският обичай дава всекиму по две имена. На бенгалски „галено име“ е дакнам, тоест както ти викат роднини, приятели, близки – у дома и в сърдечни, безгрижни моменти. Галените имена са реликва от детството, те подсещат, че животът не всякога е сериозен, педантичен и сложен. Освен туй припомнят, че човек не е еднакъв за всички. Всеки си има галено име.“
„- Теологически казано, РАЗД-овете не могат да отговорят на въпроса „Откъде си?“ – заявява социологът.
Гогол не е чувал термина „РАЗД“. Постепенно разбира, че става въпрос за „Родени в Америка Заблудени Деши“ – с други думи, за него. Освен това научава, че „З“-то може да значи и „раЗдвоени“. Знае, че „деши“, общата дума за „нашенец“, в случая значи „индиец“; родителите му често наричат Индия просто „деш“. Ала Гогол не мисли за Индия като за „деш“. Мисли за нея като американците, като за „Индия“.“
„…После го чу да извиква – бяха забравили фотоапарата при майка му.
- Толкоз път, и да нямаме снимка – поклати той глава. После пъхна ръка в джоба си и започна да хвърля ивичестите камъни във водата. Май ще трябва да го запомним.
Озърнаха се, огледаха сиво-белия град, който светеше отвъд пристанището. После тръгнаха да се връщат, отначало се мъчеха да не оставят нови следи, а да стъпват в току-що направените. Вятърът се беше усилил, тъй че трябваше да поспират от време на време.
- Ще запомниш ли този ден, Гогол? – попита баща му, обърнал се да го погледне, закрил ушите си с длани, за да се предпази от вятъра.
- Колко време ще трябва да помня?
Смехът на баща му се чуваше между пристъпите на вятъра. Стоеше там, чакаше Гогол да го настигне, като дойде наблизо, му протегна ръка.
- Помъчи се да го запомниш завинаги – каза той, щом синът му пристигна при него, после бавно го поведе през вълнолома там, където ги чакаха Ашима и Соня. – Помни, че двамата с теб сме вървели дотам, откъдето няма накъде да продължиш.“
„- Успокойте се – казва Едит. – Идеалното име ще ви хрумне с времето.
Тогава Гогол заявява:
- Няма такова нещо.
- Какво нещо? – пита Астрид.
- Няма идеално име. Мисля, че хората трябва да си избират име сами, като станат на осемнайсет години. Дотогава – местоимения.“
„….Слава богу, че не решиха да останат женени от чувство за дълг, както правеха бенгалците от нейното поколение. Децата поне не приемат, не се адаптират, не се примиряват с нищо по-малко от своята представа за щастие. При новото поколение дългът е отстъпил пред здравия разум на американците.“
