В повечето разкази като тънко стържене на тебешир по черна дъска се процежда болката от безсмислието на воюването. На войната между Израел и Палестина. Но и на която и да е война. Докато четеш, усещането е, че тази болка е толкова неизличима, колкото и споменът за всичко, което можем сами да си причиним.
А в същото време разказите на Керет са до такава степен иронично-абсурдни, че минават тънката граница между разума и безумието и изглеждат напълно реални. Можеш да си представиш дори умрелите автобуси. С голяма доза саркастичен цинизъм, който по някакъв смътен начин ми напомни за Борис Виан. Само с повече инжектирана тъга в тях, независимо от черния хумор.
Бих могла да
препрочитам този сборник много пъти, въпреки огромното количество натрупани
недокоснати книги. И съм сигурна, че всеки път ще получавам нова плестница. Усещането
за пораженията от безсмисленото воюване не може да бъде изгризано дори и от
Гещернак, който дъвче сънища. То остава да се повтаря като надраскана
грамофонна плоча, която цикли на един и същи мотив от песента.
„Абе, Узи,
не си ли и без това достатъчно прецакан, че да бъдеш и расист?“
„С Ханс
нямахме нищо общо свен туморите в мозъците.“
„Събудих се
посред нощ и сащисан видях Гещернак да дъвче съня, в който сънувах теб.“
„Край гроба
ти две деца замерват надгробните плочи с топка за тенис. Струва ми се, че
разгадах правилата на играта им : ако уцелят гроб на офицер, точка за тях. Ако
е по-долу от офицер, точка за гробището.“
„Автобусният
шофьор, който искаше да бъде Бог“ на Етгар Керет е на издателство „Жанет 45“, в превод на Милена Варзоновцева и
е първата книга от поредицата „Кратки разкази завинаги“, която започвам усилено
да събирам. Оформлението на книгата е много хубаво, а в контекста на снимката
ще кажа, че всякаква прилика с цветовете по тялото ми е абсолютно преднамерена.
И.