"Сонечка. Бедни роднини", Людмила Улицка

Обичам поредиците. Особено, ако са хубави. Тази книга е първата от една поредица на изд.„Колибри“, която определено предизвика интереса ми. Събрала съм я цялата, липсва ми само една книга. Изчерпана. Липсва даже и при антикварите. Но за това друг път.

Когато прочетох анонса на задната корица, където сравняват Улицка с Чехов си казах „да бе да“. Чехов ми е много любим автор. Не си го давам така лесно. Но, когато прочетох самата Улицка, разбрах защо точно с него я сравняват. Тя е като женската гледна точка на една история. И в същото време, както и Чехов, успява да вплете толкова много нюанси и да направи толкова плътни героите си, че те сякаш оживяват пред очите ти и в същото време се идентифицираш с тях. Стилът ѝ на писане не е много безпристрастен и в същото време е дотолкова хумористичен, сякаш прави хронологично наблюдение на живота на своите персонажи, леко иронизирайки слабостите им. А те са достатъчно. Като у всеки човек. Книгата е изпълнена с много човешки истории, поднесени по простичък и в същото време богато нюансиран начин. Докато четеш, имаш усещането, че е напълно възможно да заживееш техния живот, който е толкова странно далечен от твоя.

„Сонечка“ е повест за сложните и понякога останали неразбрани семейни взаимоотношения, които сега ще се опитам да разкажа с риска да накарам историята да зазвучи просто. Сонечка е момиче, което обожава да чете /а юношеството ѝ е белязано от една изключително унизителна случка, която я кара да се затвори още по-сериозно в света на книгите/ и тази ѝ страст намира израз в работата в едно книгохранилище. Това е и мястото, на което тя среща бъдещия си съпруг – доста по-възрастния от нея художник Роберт Викторович. И Сонечка се впуска в семейния живот, но сякаш не вярвайки, че го заслужава, че той е точно нейн. Ражда им се дъщеря – Таня, сякаш съвсем по провидение на съдбата, защото Сонечка се оказва с т.нар. „детска матка“, неспособна да износи дете. Таня е странно момиче, пълна противоположност на майка си. Обгрижвана и глезена, тя по никакъв начин не споделя страстта на майка си към книгите. По-скоро изследваща интуитивно човешките взаимоотношения, най-вече в частта им, касаеща пола. Което я кара да изживее своята сексуална революция, повтаряйки тази на баща ѝ като млад, но много по-неудържима и деградираща. Този начин на порастване отвежда Таня във вечерно училище, където тя среща чистачката Яся и се влюбва безпаметно в нея. Яся не селд дълго се нанася у тях и става любовница и на Роберт Виткрович. В цялата тази, донякъде банална история, е най-интересна ролята на Сонечка, която на пръв поглед отстъпва безропотно съпруга си. Но зад нейното решение стои абсолютната увереност, че тя до този си момент не е заслужавала щастливата си съдба. Унизителната случка в младежките ѝ години, белязала я с комплекса на неудачната любов, е това, което стои зад нейната липса на всякаква женственост в по-зрелите ѝ години. За да я дистанцира от играта между мъжа и жената и да я превърне в едно безполово същество, удавило се в света на чуждото въображение. И за да я изправи пред идеята за най-(не)възможната любов. Любов, която живее единствено и само с мисълта за това да го има другия. Без значение дали ще е до нея. Оказала се с много таланти, открити и част от тях разгърнати след смъртта на съпруга си, Сонечка сякаш не се наслаждава на никой от тях, а отново бавно и безвъзвратно потъва в света на книгите.

Втората част на книгата „Бедни роднини“ е кръстена така на името на едноименния разказ и отново пресъздава сложните и понякога неразбираеми взаимоотношения в любовта между мъжете и жените. Само, че в по-кратката форма на разказите. Образите отново са много плътни, сложни, нюансирани, а отношенията им изтъкани от невъзможности. Людмила Улицка е все така саркастична, с чувство за хумор и усет към иронично възмездие.

Книгата се чете много бързо, леко и определено си заслужава вниманието, заради умението на авторката да разкрие толкова много пластове от човешката душа в толкова кратки форми.

„Сончека. Бедни роднини“ е на изд. Колибри, в превод на София Бранц и Мария Ангелова, а корицата е на Стефан Касъров, но това определено не е най-силната страна на книгата.

И.

„Една година в Прованс", Питър Мейл

“Една година в Прованс“ е истинска наслада за сетивата. Написана с великолепното английско чувство за хумор /каето аз много обичам/, книгата разказва за първата година от живота на семейство британци, закупило къща в Прованс и опитващо се да свикне с порядките в Южна Франция. Изключително леко поднесените комични ситуации, които за пореден път ми показват, че не е важно какво ти се случва, а как го приемаш, правят живота на семейството цветен и различен от досегашния им. Като се започне с езика, премине се през разтегливото понятие за време на французите в тази област и се стигне до странните типажи, които срещат по пътя си, разказът ни води през чертите от националния характер, които в много от случаите ми изглеждат близки и разбираеми.

Едно от основните удоволствия в Прованс е храната. Целият живот е подчинен на гастрономичните инстинкти на французите и дори за човек като мен, който няма никакво отношение към яденето, насладата да чета за начина, по който се снабдяват продуктите, рецептите и тънкостите на сервирането, издигането в култ на определени храни, беше като пътвеодител към истинската кулинария.

Похватът да бъде разделена книгата по месеци, описващи както сезонните характеристики на областта, така и порядките по това време, е много отроумен. Сякаш за 2-3 дни изживях една цяла година, преминавайки през мистрала, набезите на туристите, летните забавления, гроздобера, провансалския лов, зарязването на лозите и топлината на прясно изпечения хляб.

Със сигурност ще прочета всичко, издадено на български от Питър Мейл, защото лекотата, с която е написана тази книга, ме накара да се усмихвам и да си представям цветовете на Прованс, които, макар да не съм виждала на живо, съм сигурна, че обожавам.

Книгата е на издателство Gourmet publishing, в превод на Петя Петкова, а дизайнът на корицата /който ме накара да посегна към книгата, освен думата „Прованс“/ е на Мария Радославова.

P.S. : Тази книга се чете с чаша вино в ръка. J