сряда, 6 юли 2016 г.

„Един неделен ден край басейна в Кигали“, Жил Куртман



Това „споделяне“ го пиша вече цяла седмица. Писах, трих, четох отново....и каквото и да излезеше под пръстите ми, ми се струваше недостатъчно изчерпателно, да не говорим, че мислите ми по повод прочетеното от книгата се скупчиха като буреносен облак, който така и не се излива.
„Един неделен ден край басейна в Кигали“ ме разтърси. Из основи. Не че досега не съм знаела, че в различни точки на планетата се извършват куп нередности от страна на богатите държави към по-бедните, че се предизвикват изкуствено войни, глад, че алчността и безочието, прикрити под маската на  „миротворство“ диктуват събития. Но в мига, в който си дадох сметка, че по времето, когато аз съм мечтаела за бъдещето си, когато съм си мислела, че животът на планетата тепърва започва, защото започва за мен, някъде по света е извършен един ужасяващ геноцид, който само поради по-малкия си мащаб не добива онази публичност, която добива геноцида по време на Втората Световна война. Всъщност, не съм права – не само заради мащаба, а и заради срама, който тегне над Запада, затворил си очите и оставил извращенията да излязат извън контрол. Макар и под формата на роман, „Един неделен ден край басейна в Кигали“ описва напълно реални събития и така има силата на документалистика. Поне в частта с геноцида. И спина. Това е една от малкото книги, след прочита на която изгледах в нета всички материали по случая, изчетох статиите, в опита си да осмисля спецификата на човешката природа, караща ни да се избиваме един друг за абсолютно безсмислени неща.
Ако сте избрали да я четете, ви съветвам ДА ПРОПУСНЕТЕ предговора, наречен „Бележки на преводача“. Не случайно съм го написала с главни букви. Знам, че викам. Този предговор започва с фактология /което ме накара да го прочета/, но продължавайки с ненужен анализ /читателят се предполага да не е идиот и да си го направи сам/, спойлва финала, което е изключително неприятно. Така че препоръчвам, ако ще го четете, да го оставите за накрая.
Книгата е написана от канадския журналист Жил Куртманш, който живее в Руанда непосредствено преди геноцида в страната. Основните две теми, които засяга Куртманш са разрастващата се болест СПИН, заплашваща да достигне епидемилогични размери и кошмарният геноцид през 1994г., когато са избити над 800 хил. души от племето тутси. На фона на тези две теми се развива изключително красивата и нежна любовна история между канадския журналист Бернар Валкур и руандката Жантий.
Това, което ми направи впечатление е тънкото чувство за ирония към безсмислията, наложени в живота в Руанда.  Безсмисленото присътвие на представителите на т.нар. развити страни – американци, белгийци /страната дълго време е под управлението на Белгия/, канадци, французи, като част от мироопазващите сили на ООН. Безсмислените и жалки опити да се предотвратят събитията, които ще последват. Безсмисленото поведение спрямо разрастващия се спин. Иронията на автора идва от това, че той описва събитията с един много тънък, едва доловим коментар, оставящ първоначално усещането за безпристрастност.
В първата тема, тази за спина-а, става ясно, че за да не се компрометира туризма, се крие истинския мащаб на бедствието. От една страна от правителството на Руанда и от друга от чуждестранните сили, които строят неадекватни болници. Неадекватността идва от начина, по който са построени и това, с което са оборудвани, а не от самата идея да ги има.
Спинът е в резултат на разюзданата сексуалност на по-голямата част от местното население и раздадените от свещеници и медицински работници презервативи не могат да  спрат разпространението на болестта. Която има и форма на отмъстителен характер от страна на местните спрямо Белите. Отношенията между мъжа и жената в голямата си част са поставени на едно животинско равнище, но това се приема съвсем естествено, като част от природата на човека.
Геноцидът в Руанда, голямата тема в книгата, е срамна страница в историята на човечеството. Поредната. Двата етноса – тутси и хуту, живяли някога в мирни отношения, започват открита вражда, подкрепяна и провокирана от правителството. Вражда, за която знаят Белите. И, която никой не прави нищо да предотврати. Вражда, която бива наблюдавана и коментирана като „болезнения стадий на африканската държава по пътя към израстването към демокрацията“. Докато не довежда до онези 100 дни, в които брутално са убити над 800 хил. души, оргомно количество жени са изнасилени и осакатени, а западът става свидетел на хладнокръвното самоунищожение на един народ. Толкова системно е подклаждана тази вражда от страна на властта, с помощта на пресата – вестници, радиостанции и открити пропаганди, че в крайна сметка в тази сеч се включват всички – както военни, така и цивилни. Почти всяко руандско семейство има представители и на двата етноса. Убийствата се извършват и от страна на съседи, братя, близки приятели. Това прави този геноцид особено ужасяващ.
Ето каква статистика намерих в нета :
„За броя на жертвите на геноцида в Руанда няма точни данни – за разлика от Холокоста в Германия и режима на Червените кхмери в Камбоджа, режимът в африканската държава не води официална статистика за убитите. Между 500 000 и 1 000 000 варират данните за убитите на различни международни институции и неправителствени организации, като най-често споменаваното число е около 800 000 души. Това означава, че в стоте дни на конфликта ежедневно са били избивани по 8 000 души, 400 на час, 7 души в минута. Иначе казано – кръвопролитието се развива мълниеносно – по труп на всеки 10 секунди. По данни на правозащитната организация Human Rights Watch около 20% от населението на държавата е било избито.“
/източник : https://dessiemikova.wordpress.com/2014/04/07/%D0%B3%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B4%D1%8A%D1%82-%D0%B2-%D1%80%D1%83%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7-1994-%D0%B3-%D0%B8-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B0%D0%BB%D1%8A%D1%82-%D0%BD/
На фона на цялата тази кървава и срамна част от най-новата история на човечеството, като повей на вятъра в страната с хилядата хълма се развива красивата любовна история между Валкур и Жантий. Тя е нежна, чувствена и готова да се учи, да опознава света, поезията, любовта. Той е претръпнал, циничен на моменти, безкрайно добър и готов да заживее своя нов живот с нея. Те двамата са онова, което трябва да бъде човечеството – спонтанно, вярно, загърбило всякакви предразсъдъци и сметки, истинско, отдаващо се и приемащо. Тяхната любов е толкова нереална на фона на клането и изнасилванията, че макар и тънко впелтена в сюжета, сякаш се случва извън времето и мястото.
В един неделен ден край басейна в Кигали, сякаш няма геноцид и жестокости, сякаш спинът не съществува в тази страна, а хармонията и безгрижието са основните съставки на живота, Валкур и Жантий стават официално онова семейство, което заслужават да бъдат.
„Един неделен ден край басейна в Кигали“ на Жил Куртманш е на изд. Леге Артис, в превод на Багряна Беланже, а корицата, която е изключително живописна и на мен лично много ми допадна е на Лиляна Дворянова.
Както винаги съм си извадила някои цитати, които далеч не са всичко, което ме впечатли. Тези, които са сложени на кориците на самата книга, няма да ги повтарям. 



„Човек, който живее на хълм, се страхува от чужденци. Той живее в изолация и няма нито приятели, нито неприятели. Ето защо той си дава време да проумее нещата, и докато мисли по въпроса, се преструва на такъв, какъвто не е. Често му е нужен цял един живот, за да каже, едва когато е на смъртно легло, онова, което мисли. И така, в тази страна, след години на познанство, общуване, поклони, подаръци и весели разговори, се случва понякога Белият да си даде сметка, че никога не са го обичали. Белите твърдят, че Руанда-Урунди е царство на лъжци и двуличници. Те нищо не разбират от постоянното състояние на несигурност, с което живее един обитател на хълм. Белите си имат пушки да се пазят, а черните – потайни мисли.“

 "Дори с боговете и с прадедите трябва да бъдем предпазливи и дискретни. Човек, който си казва всичко, се разголва пред другите, а голят човек е уязвим и слаб.“
 
„Всяка сутрин животът се събужда, сякаш целият град излиза от някаква кома, и започва да брои своите мъртъвци с учудване, че самият той още е жив. Много хора в тези страни притежават достатъчна вежливост и дискретност да умрат през нощта – като че ли не искат да тревожат живите.“

„Да умреш, не е грях“ – това му каза тя и лекичко сложи другата си ръка на потното чело на сина си, който затвори очи: оттам потече последната му сълза. Последната сълза – това е вход към смъртта.“

„- Мамо, не тъгувай, ще имам хубава смърт.
-      -   За млад човек няма хубава смърт. Нито пък полезна. Всяка смърт на дете е грозна и излишна.“

„Нищо не каза, но не отдръпна ръката си, която тя леко стисна. Той стори същото, затвори очи и облегна глава на седалката. Бог му предлагаше най-хубавото си създание. Никога преди не се беше чувствал остарял, близо до края си, но същевременно толкова свободен. Това го плашеше повече от всичко. Той винаги бе вярвал, че пълната свобода е един вид затвор. Никога преди не се беше страхувал толкова от бъдещите си действия, а той вече ги предчувстваше. Сякаш сравняваше дълбочината на щастиливите моменти, който ги очакваха, с пропастта от тъга, в която съзнателно и доброволно се хвърляше.“

„- Искам да ме научиш на любовта на Белите.
-         Мога да те науча само на моята. А понякога тя е доста черна.“

Няма коментари:

Публикуване на коментар