сряда, 21 декември 2016 г.

"Аз живях социализма", Георги Господинов



                         „АЗ ЖИВЯХ СОЦИАЛИЗМА, 171 лични истории“

Не знам как се е случило така, че съм пропуснала тази книга и съм се сдобила чак с второто ѝ издание. Както и сайта, в който са описани историите на обикновените хора за преживяванията им през социализма. Защото това е книга за моето минало. Онова, което съм заровила някъде дълбоко, заедно с всички онези спомени, които ме правят да съм това, което съм. Онова минало, в което е миризмата на манджа в детската градина, от която ми се повдигаше и която сутрин ме караше да изпитвам страх. В същото минало седя над купичката с недоизята храна, докато другите деца отдавна играят. Но в това минало имах и най-фантазните си игри, защото нямането помага на въображението. Тази книга е за миналото и на моите родители. Както и на техните родители. Социализмът е периода от живота ни, който е оставил най-пресния дълбок отпечатък, резултат от който ще носим дълги години напред. Четенето на тази книга е като сеанс по регресивна хипноза – изведнъж в главата ти нахлуват толкова спомени, някои изтласкани услужливо в дъното на паметта ти, а други просто забравени, но всички до един важни по някакъв начин. Не друго, а фактът, че книгата е сборник с истории от неизвестни и обикновени /в основната  си част/ хора, я прави толкова ценна. И толкова близка до всеки, живял поне първите си десетина години в този период. Защото можеш лесно да се разпознаеш. Да се асоциираш. Да си спомниш. 

Идеята за проекта „Аз живях социализма“ е на Диана Иванова, Георги Господинов, Калин Манолов, Румен Петров. Създаден е бил сайт, в който всеки човек е можел да изпраща своята лична история, свързана със социализма. От всички истории, без те да бъдат редактирани, е бил съставен този сборник, съставител на който  е Георги Господинов.
За съжаление, сайтът
spomeniteni.org, в който са били публикувани историите и който е в основата на книгата вече не съществува.
Искам да запомня книгата през някои мои лични истории, свързани със социализма.

Едната ми баба, която се казваше Милка,  беше шивачка. Тя, обаче, шиеше у дома си. Този факт аз като малка бях приела за даденост и за абсолютно нормален. Като онези неща, които ти се струват съвсем естествени, докато някой не ти обърне внимание на обратното. Всяко лято аз ѝ ходех на гости в гр.Михаѝловград /днешен Монтана/. Много често тя ме водеше из центъра, обличайки ми най-хубавите дрехи. А аз имах хубави дрехи, защото тя ми ги шиеше и те винаги бяха различни от онази безлична конфекция, с която бяха облечени всички останали деца. Един ден, на една такава разходка си спомням, че една леличка ме попита баба какво прави. И аз съвсем естествено ѝ отговорих, че си седи в къщи и шие дрехи. Баба се смути нещо, заприказваха се двете, а като си тръгнахме, ми каза повече никога да не казвам какво работи и още по-малко къде точно го работи. Предупреди ме да пазя в тайна, че шие „на частно“ и да казвам, че шие „ей така за приятелки само“, защото може да си има неприятности. Аз не разбрах нищо, защото в моите очи баба не правеше нищо нередно, но тази „тайна“ ме изпълни с чувство за безпокойство.

Същата ми баба имаше един супер дебел Neckermann, изпълнен с най-красивите неща – дрехи, играчки, стоки за дома. Всеки следобед баба си лягаше за час и половина. Тогава трябваше да пазя тишина и през този час и половина аз живеех в друг свят – онзи на красивите стоки от некермана. Представях си как съм облчена с такива дрехи, къде съм и какво правя. Играех наум с играчките. Особено ме впечатляваха куклите – бебетата и барбитата. На второ място бяха леготата и коснтрукторите. За този час и половина аз успявах да разгледам абсолютно целия некерман, даже нещата, които изобщо не ми бяха интересни и да си поиграя вътре в него. Това мое често бягство от действителността беше лишило списанието от корицата и няколко страници, неустояли на припряното отгръщане. Некерманът също беше тайна.

Другата ми баба, на която съм кръстена- Иванка, беше учителка по руски език. Още от малка знаех руски песнички и стихотворения. Тя ми е разказвала една история – била съм ѝ на гости, съвсем малка, току що проговорила напълно. През нощта тя чула нещо, станала и ме видяла да си седя в леглото и да си разказвам на руски едно стихче. Междудругото, помня го и досега „Тише мъйши, не шумите, кота Васка не будите! Вот проснйотся Васка кот, розобйот ваш горовод“/нямам руска клавиатура и изглежда малко смешно така/.
Тази ми баба ми направи и пищов за класното по руски за падежите, защото макар и да говорех чист език, без акцент, то беше на ниво интуиция и все не можех да обясня кой падеж къде е и защо. Но това е една друга история. С баба правехме за всяка Нова Година концерт-спектакъл, чийто сценарий беше нейно дело. Мисля, че в училище е отговаряла нещо за културно-масовата дейност, защото имаше богат опит и усет. Спомням си, че много се забавлявахме, докато репетирахме и после, когато го представяхме. Тя ми правеше сутрин кафе инка, което пиех заедно с нея с бисквитка и се чувствах голяма. После, когато пораснах, ме черпеше с ликьор собствено производство и си говорехме за мъже.

Едно от най-вълнуващите неща за мен като дете беше да минат цигани с гъдулка и мечка или маймунка пред блока. Винаги съжалявах, ако не съм долу и ги гледах дълго от балкона как разиграват своето представление. От мечката хем ме беше страх, хем ми беше интересно как танцува. Жал не съм изпитвала. Тя дойде по-късно. В онзи период циганинът с мечката беше част от магията на детството ми.
Имам ужасно много спомени от социализма. Някой приятни, други – страшни, а трети – смешни. Просто този период съвпадна с моето детство и в него имаше всичко. Много хора на моята възраст свързват детството си с безгрижието. Аз мисля, че това не може да е функция на социализма, такова трябва да е всяко едно детство. Когато пораснат децата ми, ще разбера дали съм права и силно се надявам да съм, защото иначе ще е страшно. Аз лично този период като че ли най-много го свързвам с патоса. Имаше патос във всичко и навсякъде. И най-дребните случки бяха завивани в този патос като паметник с чаршаф преди откриване, което всъшност правеше нещата комични. 

Книгата „Аз живях социализма, 171 лични истории“ е на изд. Жанет 45, а оформлението на корицата е на Надежда Олег Ляхова. Сега видях в сайта на издателството, че вече се продава четвърто издание. Това говори много за нуждата от такава книга.
Междудругото, точно в същия отровно оранжев цвят беше мокета в хола на двустайния апартамент, с който се сдобихме, след като живяхме няколко години 4-членно семейство в гарсониера.  Корицата е много добра. 

П.С. Приятна изненада бяха спомените на няколко приятели в книгата.
И.

Няма коментари:

Публикуване на коментар