"Ако това е любов", Михайло Пантич

Едно от нещата, които обичам, е когато ходя някъде извън България, да чета книги от автори, родени в страната, която ще посещавам. Или книги, писани за тази страна. Или поне героите да са свързани по някакъв начин с нея. А, ако успея да снимам книгата "на местна почва", е още по-добре.
Когато разбрах, че ми предстои пътуване в Белград, се замислих колко малко познавам писателите и поетите на съседките ни. Първосигнално се сетих за Бранислав Нушич, разбира се. Но исках да прочета нещо от съвременен автор, затова потърсих в библиотеката си и открих Михайло Пантич.
"Ако това е любов" е сборник с разкази, които описват болката от разминаването на представата с действителността. Любовта в случая не съществува в захаросания кино-модел, наложен ни от Запада, а е по-скоро несъстоятелна. Такава,  каквато може да сполети само хора, преживели диктаторски режим, бомбардировки и изкуствено класово разделение. От тези разкази разбирам за болките и комплексите на обикновения сърбин и той ми става много по-близък. Разбирам за историята от неговата гледна точка. Виждам колко е уязвим в неумението си да обича. Колко объркан остава след разделянето на изкуствено съшитите парчета на своята държава.
Стилът на писане на Пантич е балетристичен, но в него има една особена философска поетичност, а текстовете му са изпълнени с онова натрупано знание, което винаги доставя удоволствие, когато бъде разпознато. И в същото време разказите му нямат никаква маниерност и претенциозност. Удоволствие е да ги  четеш и да следиш историята,  докато вървиш по нишката на съдбата на героя. Има едно специфично чувство за хумор, което се изразява не толкова е самия текст, колкото в иронията на събитията и в този смисъл ми напомни на О'Хенри, без да има някаква прилика в стила на писане на двамата автори.
Определено е книга, която бих препоръчала. 
Не успях да намеря подходящо място да снимам книгата в Сърбия, затова купих пирони и ѝ направих инсценирана фотосесия. Но поне я разходих до Белград и я прочетох, докато бях там.
"Ако това е любов" на Михайло Пантич е на изд. Колибри и за съжаление в сайта им пише, че е изчерпана, но може да се намери в библиотеките, предполагам. Преводач е Русанка Ляпова, а корицата е на Стефан Касъров. Част е от една моя много любима поредица - съвременна европейска проза.

Ето и малко цитати от книгата :

"Да, в събота сутринта, докато се приготвях, през огледалото, окончателно се убедих: всичките ми бивши любови, а те не бяха бог знае колко, бяха илюзии за любов."

"Естествено не се казваше Горяна Потокар. Измислих това име, кой знае защо го измислих, може би защото не звучи зле, впрочем тя със сигурност бе най-готиното парче, което в онези години можеше да се види в тази част на града, ако Нови Белград е изобщо град, ако не е черно привидение, черно като абаноса на африканските маски, които колекционираше бащата на Горяна, консулът, човекът, който дърпаше конците в държавите, чиито очертания дори и днес не мога да различа на картата. Винаги съм бил слаб по география, по ориентиране в пространството, лявото си е винаги ляво, когато го гледаме отдясно, но преминем ли на лявата страна, тогава ляво става онова, което допреди малко е било дясно, мисля, че шамарът отчасти допринесе за това объркване.
.......................................................................................
Вкиснат, а това е само евфемизъм за  отчаянието, което изпитвах, стигнах до бензиностанцията на улица "Кенеди". Неоновото улично осветление, току-що запалено, придаваше на хората вид на болни, улицата се превърна в двор на огромен санаториум, специалния санаториум, наречен Нови Белград. През онази пролет, както и през следващите тук, всички крачехме като луди, като смъртно болни. Обективно всички сме смъртно болни, само че един за по-дълго, а друг за по-кратко време. Така е, откак се помня, непрекъснато препускаме в здрача нанякъде, полудели, преди да се заврем в своите новобелградски кутийки, преди да се разтворим в гъстата меласа на нощта, черна  като, отново не намирам по-добро сравнение, като, като,  като черните абаносови маски на консула."

"Обикновено се разхождахме по кея край хотел "Югославия". Да, накрая от тази държава остана само името на порутения белградски хотел."

"Не казах нищо. Все още бях онемял от онези нейни думи. Доколкото си спомням, успях единствено да смотолевя, че идвам веднага. И когато най-накрая се срещнахме, изведнъж открих, че съществувам на този свят само колкото е минимално необходимо, за да дишам и да ям, а през останалото време в мислите си съм някъде другаде."