четвъртък, 13 октомври 2016 г.

„Сенки на еднорог“, Ракел Мартинес



Когато разбрах, че ще пътувам до Испания, романтичката в мен се обади и ми каза, че трябва да си взема за четене книга, писана от испанец. Каза ми също така, че ще е много добре, ако ѝ намеря подходящ фон и я снимам. Обичам символиките и когато не ги намирам, ги създавам сама. Нямах търпение да посетя любимия си испански град, Севиля, а когато си намерих в библиотеката книга, писана от Ракел Мартинес  от Севиля, нещата се наредиха по онзи начин, който обичам. Нищо, че действието всъщност се развива с Мадрид. 
„Сенки на еднорог“ е красиво написана книга за болката от раздялата, за непримирението с несправедливостите, за тъгата по родното място, за приемането на страшната диагноза. За всеки човек. За всичко онова, което може да бушува като емоция в гърдите ни.
Понякога си мислим, че държим патента за носталгията на емирганта, но не е така. Същата болка в стомаха изпитват и хората от всички останали държави, напуснали родните си места. В конкретния случай аржентинци и мексиканец.
Накратко в историята се разказва за Клаудия, която напуска Аржентина и се премества в Испания, родната ѝ страна, за да сглоби наново живота си. Работила като  журналист, несъгласна да прикрие истината за нередностите в държавата зад лъскави думи, целящи да привлекат туристите. Бивш самоубиец, неуспяла да излезе без травми от една мъчителна връзка, Клаудия бяга от себе си,за да намери себе си. Работата в бар „Еднорог“ я среща с Едгар, който също като нея бяга от миналото си в Мексико. Нещата, които се случват на Едгар в родната му страна толкова се доближават до абсурдите, които се случват тук, при нас, че на моменти е плашещо. Децата на собствениците на големи корпорации или наркобосове, които имат позиции във властта, са нагли и безскрупулни. Те са чистото зло, срещу което не можем да се борим. Но Едгар опитва.  И понася последиците от своя опит. А после бяга от тези последици в Мадрид, където  среща Калудия и търси спасение в образа на дъното на мескала.


Фантазия или реален образ е еднорога? Има ли сянка? Може би ние живеем в нея....или може би в тъмнината се спотайват онези наши страхове, от които бягаме и които ще ни напуснат само, ако се изправим срещу тях? А може би точно в сянката на еднорога ще намерим смисъла да продължим напред?

Ракел Мартинес е изключителен разказвач. По един много нежен и поетичен начин тя поставя сериозни проблеми и колкото и парадоксално да звучи, усещането след прочита на „Сенки на еднорог“ е сякаш товар е паднал от раменете ти. Обичам да чета красиво заплетени думи, разплитането на които да ме води през историята. А тази книга от самото начало ме заинтригува : „Тя пристигна в Мадрид с два нови телефонни номера в тефтерче, пълно със следи от миналото.“

Не успях да снимам книгата в Севиля. Романтичката в мен не беше преценила, че желанието ми да се върна в този град по най-правилния начин включва цветна рокля, обувки на токчета и малка чантичка, плюс големия фотоапарат, който нкося навсякъде със себе си. И никъде по мен нямаше място за книгата. Трябваше да избирам дали аз да съм на фона на мавританските шарки или тя. Тя отстъпи, защото по себе си имаше достатъчно от този стил. Все пак ѝ направих една снимка на фона на испанските плочки в Коста да ла Луз, на 100км от Севиля.


„Сенки на еднорог“ на Ракел Мартинес е на изд. „Прозорец“, в превод на Мария Пачкова, а корицата, която е великолепна е на София Димитрова. Всъщност, точно заради дизайна купих книгата и

очакванията ми се оправдаха напълно.



И.



Ето и малко цитати от книгата:

„Печеното доби вкус на помирение и сътрапезниците ѝ не се оказаха точно такива, каквито тя си ги бе представяла.“
„Беше толкова рано, че Клаудия успя да се доближи до слънцето, без да пострада.“
„Тя погледна облаците – май още щеше да вали. Летаргията на мадридското лято можеше да приеме разни имена, но никога безнадеждност.“
„- А не смяташ ли да се върнеш при местата от детството си?
Марко я погледна, като поизкриви подигравателната си усмивка, показвайки, че за този въпрос си има отрепетиран отгвор.
-          Четох в една книга, че връщането е невъзможно – пейзажите няма да бъдат същите. Освен това ние трябва да сме там, където са и трудът, и парите. Но ти не ми обръщай много-много  внимание, аз вече съм забравил важните неща. Ние ги знаем по рождение, а с възрастта ги забравяме.“

„Беше изтощена от липсата на кът, в който да води ежедневен разговор със себе си.“
„Шеметът издаваше звук, който тя много добре познаваше. Той беше враг, с когото делеше леглото си, съюзник на страха от живота, приятел, който напомняше за истини в неподходящи моменти. Беше неудобен, но крайно необходим. Затова тя не поиска да крещи, а остави самотата да се превърне в жизнено състояние, изключващо каквито и да било нови възможности.“
„Има сгради, построени върху здрави колони, а понякога животът се държи само на тънка нишка. Но има и развалини на изпълнени с тържественост места и дървета, прорасли през тях, за да дишат. Човек не избира да живее сред развалини, но камъните често се срутват.“
„Той идваше от място край границата насред мексиканската пустиня, където парадоксите растяха с бодливи езици и булевардите не приканваха към мечтание. Обширно, сухо пространство, забравено от гамата на зеленото и увенчано с гол, завинаги тъжен хълм, който разкриваше възможността за близка планина.“
„Клаудия видя в тези думи хубаво място, на което да остане...“
„Когато светлините се разбиваха в земята, фактите нямаха собствено значение, защото единствено усмивката ѝ беше неговото спасение.“


Няма коментари:

Публикуване на коментар