"Амундсен - Скот : дуел на Антарктида", Хавиер Качо

За  пореден път имам повод да се замисля за силата на човешкия дух, за желанието да надскочиш себе си и да преминеш отвъд границите на собствените си възможности. И не само това – много често това надскачане всъщност е движещо за човечеството – откриват се нови места, животински видове, открива се история.

Аз съм от онзи модел ужасно страхливи хора, които никога не биха могли да извършат някакво геройство. Още от дете всяка стъпка ми е три пъти премерена, предпазливо направена и колкото и да ми се иска да бъда смела, това е по-скоро външна демонстрация, отколкото проявление на дълбоката ми същност. Ето защо винаги съм била привлечена от историите за(на) хора, които проявяват онази инатлива жилавост, която ги кара да направят още една стъпка и още една, и още една, надскачат собствената си материя и оставят следа по пътя на човечеството.

Този път съм привлечена от историята за изследователите, покорили за първи път Южния полюс – Робърт Скот, Ърнест Шакълтън и Руал Амундсен. Книгата „Амундсен – Скот: дуел на Антарктида“ , както показва заглавието е посветена на двама от тях и най-вече на историята за голямото съревнование кой пръв ще постави флага на своята държава и ще обере лаврите и овациите на света за постижението си. Написана е от друг полярен изследовател – Хавиер Качо, което я прави още по-достоверна. Интересното е, че е максимално обективна, доколкото е възможна. Хавиер Качо ни води из подготовката и историята на състезанието между двамата големи изследователи, като в отделни моменти симпатизираме ту на единия, ту на другия, в зависимост от техните решения. Разбира се, да бъдем критични към преценките им е изключително лесно, когато четем седнали удобно на дивана с чаша чай в ръка, а не се борим със смразяващия студ, глада, липсата на светлина или живота с месеци в затворено пространство, или пък, когато не сме свидетели на смъртта на близки съратници или загубата на ценни коне, кучета и дори цял кораб.
Книгата е написана по много интересен модел, защото представя експедициите и на двамата паралелно, което ни дава възможност веднага да съпоставим случващото се.

Амундсен е норвежец по произход, роден в семейството на мореплаватели, риболовци и корабовладелци, което в известен смисъл му дава преднина пред Скот, който е военноморски офицер към Кралския флот и, който не е имал афинитет към полярните експедиции. Не случайно споменавам какъв е произхода им, защото в цялата надпревара между двамата, освен съревнование за двете държави, има много интересна съпоставка между манталитета на норвежците и англичаните и в известен смисъл това също предопределя изхода от битката за славата.  

Интересна е и съпоставката между Амундсен и Скот и по отношение на оборудването и екипировката. Амундсен разчита изцяло на кучешки впрягове – гренландски хъскита, докато Скот се опитва да се справи и с кучета, и с трактори, които се развалят, и с коне, които измират до един. В крайна сметка той и хората му са принудени сами да дърпат шейните с провизиите. Амундсен е облечен с ескимоски костюм от кожи, докато Скот е в британски ски костюм. Изключително решаваща роля за края на този дуел изиграва и времето, което определено не е на страната на Скот – на него му се падат необичайно ниски температури и виелици, нещо, което Амундсен успява да избегне само месец преди това. 

Дали има и стратегически грешки от страна на англичанина? Да, със сигурност има, но такива на моменти прави и норвежеца. Разликата е, че при Скот те се струпват заедно с неблагоприятните атмосферни условия и това води до забавянето му, а в последствие и до неговата, както и на хората му  смърт. Той достига Южния полюс 35 дни след Амундсен, но това не е най-лошото, което го очаква. За съжаление британецът умира от изтощение на 20 км от първия си продоволствен склад.  Но дори и след смъртта си, двамата изследователи си остават съперници – този път се съревновават за славата и признанието и в известен смисъл Скот е реабилитиран, защото донякъде засенчва успеха на Амундсен. Скот оставя след себе си писма, написани в последните дни, когато вече е знаел какъв ще е изхода от експедицията, но най-силно е Отвореното писмо, което той оставя до британския народ.

Сега, обаче, ще се върна на това, с което започнах – силата на духа и преминаването на границите на човешките възможности. Тук няма значение кой какъв е по народност, кой какви мотиви има и каква цел преследва. Единственото, което мен лично ме удиви е способността на тези мъже да издържат физически на минусовите температури /говорим за -40 градуса, напр./, да теглят със ски впрягове от по 30 кг, да изминават в нечовешки условия по 50 км на ден, а на следващия да „си почиват“, изминавайки „само“ половината – т.е. около 30 км., да прекарат повече от 1/2 година изолирани, в полярната зима и да нямат връзка с останалия свят. Не знам дали много от нас си дават сметка какво е било в онези времена да се направи подобна експедиция. Ние, които сме свикнали всичко да ни е на едно обаждане или един клик разстояние. И,  които имаме хиляди приложения, които ни дават ежеминутна информация за какво ли не. А те са разчитали единствено на себе си, на преценката си, на уменията и интуицията си. Затова и двамата заслужават нашето уважение, защото, ако ги няма хора като тях, нищо от света нямаше да ни е известно.

„Амундсен – Скот: дуел на Антаргктида“ на Хавиер Качо е на изд. Сиела, в превод на Мануела Панаретова, корицата е на Дамян Дамянов, а предговора – на Христо Пимпирев.