"Вътрешната стая", Керана Ангелова

Понякога се появява един такъв текст, като този на Керана Ангелова,  навлиза в теб, обръща представата ти за това кое е вътре и кое – вън, намира най-дълбокото в душата ти, отваря вратата на вътрешната ти стая и те въвежда в нея, за да видиш, че всъщност всичко е навсякъде и ти си този, комуто е писано да бъде във водовъртежа на историята.
 „Вътрешната стая“ преплита много и красиви истории, в които никой не е само добър или само лош, ами виждаш, че всеки герой е толкова богат на емоции, чувства и вътрешни потребности да действа по определен начин, че всъщност ти създава картината на един наситен цветен образ.

Първа е историята на Матей и умението му да разговаря с делфините, раждането в малкото море на матеевата лодка на неговите близначета – Анастас, който също говори с делфините, като баща си и Анастасийка, в чието гърло засядат чучулиги.  После са историите на Мавруд, който реди божи слова, два пъти строи къщата си, като втория път прави вътрешната стая с един прозорец, в която да изрича молитвите си, но в която протича част от живота на хората около него.  На Фина с гълъбовите очи, жената на Мавруд, която не е жена за него, но не е и жена за никой мъж. Фина, която ражда самичка дъщеря им Небесна във вътрешната стая.  На Небесна, която говори малко, но навреме и с точните думи и спира да вижда света, но притежава в себе си по-богата душевност от много хора с остро зрение. На нейното въобразено вълче, което показва на всички, че звярът се крие не във вида, а в характера. На Илия, който търси своето момиче и мечтае да замине за Италия, но засяда в Странджа и се влюбва в Небесна. На Антула, която обича живота, но разбърква своя и този на още много хора. На дъщерите на Небесна и Антула – Мария-Фина и Витлеема. Мария-Фина, жената на Матей, с рибята опашка и Витлеема с празната утроба и пълния с мечти корем. Всичките тези истории сглобяват шарената пътека на живота на Анастасия, за да разкрие тя пред себе си своето второ име – Небесна, като онова на баба ѝ Небесна, която вижда света по друг начин и я пази вълчето. И на още други хора, завихрени покрай всичките тези герои – всеки вървящ по своя си път, но преплитащ се с пътищата на другите.

Книгата е написана много интересно, със специфичен стил на изразяване, който хем звучи леко фолколкорно, хем не е архаичен. Много се радвам на книгите на Керана Ангелова, които са в духа на магическия реализъм, не просто, защото по принцип харесвам този стил, а защото обичам, когато народните вярвания са вплетени във философията на героите и не стоят самоцелно, а изразяват определена символика.

„Вътрешната стая“ на Керана Ангелова е на издателска къща „Знаци“, а художник на корицата е Невена Ангелова.

И.

П.С. Не успях да снимам книгата в Странджа, където се развива действието, снимах я в Родопи, където бях.

Малко цитати:

„Да отричаш съществуването на Бог не Го прави по-малко възможен за всички останали, не е ли така? Да вярваш в Него пък прави излишно всякакво разсъждение по въпроса, вярата на човек прави Бог неизбежен и достъпен, и истинен, мисля си. В известен смисъл, получава се нещо на пръв поглед недопустимо: да повярваш в Бог, означава да Го сътвориш, както Той е сътворил човека. Е, това не подсеща ли, че има творческо взаимодействие между човека и неговия Баща?“

„По средата на пътя можеш да се объркаш в намеренията си: да продължиш или да се върнеш сякаш става едно и също нещо.“

„В началото Мавруд се усамотява често в килията. Понякога разговаря с небето, друг път със земята, понякога с Бога, друг път със себе си. Веднъж излиза оттам с разведрено лице, друг път очите му са посърнали като есенна трева. Защото да говори с Бог се оказва лесно и ясно занимание, но да разговаряш със самия себе си се оказва неподозирано трудно.“

„…слепотата е нещо като вътрешна стая на светлината….“

„А ти ми казвай направо Витлеема. Не съм по-възрастна от тебе. Само външно съм. И само на години. Не може човек да е по-възрастен от друг, само защото е на повече години. Времето е вътрешна работа.“

„…да надничаш скришно в очите на другия е посегателство върху свободата му, макар и не така явно. Таен взлом. Проникването през очите изисква доброволно всеотдайно вибриране на еднакви честоти.“

„Ако не бяхме се разделяли, кой знае колко думи щяхме да изговорим през живота си, но може би щяхме да пропуснем най-важното, Анастасийо. Когато човек общува от разстояние, намира малко думи, които много означават.“

„Писането е бягство от действителността. Обаче, като създаваш друга действителност, в която героите ти също се опитват да избягат от действителността, какъв е смисълът на всички действителности?“