събота, 3 ноември 2018 г.

"Маслиновият лабиринт", Едуардо Мендоса



Във втората книга от трилогията за детектива-идиот на Едуардо Мендоса, действието е още по-заплетено и объркано и от първата.  Главният герой отново е изведен  от лудницата от комисар Флорес, този път, за да предаде едно куфарче пълно с пари на определен човек, след като си разменят устно паролите. Обаче, още първата вечер парите биват откраднати, а нашия човек предава куфарче, пълно с нарязана тоалетна хартия. В последствие се запознава  с Мистър Якия Мускул, изиграл ролята на министъра, който му възлага мисията и който мистериозно умира от свръхдоза. В следствие на това анонимният полуидиот се впуска в безкрайни криминални сюжети, за да разбере кой и защо стои зад цялата мистерия. Междувременно се запознава и с Емилия, с артистичния псевдоним Сусана Траш, уж актриса, но всъщност компаньонка. С нейна и на стария професор по история, дон Плутаркете Пахарел, помощ той стига до дъното на историята, която е доста безумна и включва история за незаконнородени деца, предприятие за преработка на маслини, един манастир, изолирани от света монаси, таен тунел, водещ до космическа станция и заплаха от атомна бомба. Главният герой среща и любовта в лицето на Емилия, което е доста интересно, като се има предвид, че в 2/3 от времето той или е гол, или е облечен с женски или други безумни дрехи и плещи пълни дивотии.
И в тази книга, както и в „Загадката на омагьосаната крипта“, детективът-идиот е остроумен, логичен в мисълта си и абсолютно наивен. Забавен за четене роман, който може да служи за отмора след натоварено ежедневие и макар да не е връх в литературата, си струва времето, прекарано с него. Със сигурност има някакъв хумор, свързан с политическо-икономическата обстановка в Испания, но аз лично не успях да хвана много от него.
„Маслиновият лабиринт“ е на изд. Колибри, в превод на Катя Диманова, корицата е на Стефан Касъров.
И.

„- Уважаеми пътници, от името на командира на екипажа Флипо, който, между другото, днес се завръща на работа след скорошна операция на перде на окото, ви поздравяваме с добре дошли на борда на полет 404 за Мадрид и ви желаем приятно пътуване.“

„Предусещайки близката опасност, аз за всеки случай застанах нащрек, макар да знам от опит, че заставането нащрек обикновено означава само да наденеш хитро изражение и да се примириш с онова, което неминуемо ще последва.“

„Ето че попаднах в задния двор на държавната машина, взех да разсъждавам аз. А оттам размишленията ми се насочиха към неточността на току-що употребената метафора, както и към други дела, несвързани с въпроса, който ни занимаваше в момента, било поради стремежа ни да се откъсваме от заобикалящата ни действителност, както казваше понякога доктор Суграниес, било поради липса на умствен капацитет, пак според твърденията на същия специалист в мигове на ярост. Така или иначе, вече бях почти задрямал, когато забелязах, че господин министъра е вперил в мен налетите си с кръв или може би поразени от конюнктивит очи, поради което се престорих, че ми се повдига, сякаш мълчанието ми се дължеше на блокаж на ларинкса, а не на психиката, и се напрегнах да събера разпокъсаните нишки на разсъдъка си.“

„Казват, че като наблюдаваш света отвисоко, виждаш себеподобните си като мравки и че тази оптическа измама те кара да се усещаш всемогъщ, наместо да изпитваш, както логиката повелява, ужас от това, че си единственото нормално същество в една вселена на противни насекоми.“

„…- Всъщност намерението ми беше да отворя бар с келнерки компаньонки и да си напълня гушата от продаденото уиски. Миналата година наех една хубавелка, за да привлече клиентела, но накрая сам се ожених за нея и сега тя не ще да стои на тезгяха. Доникъде няма да я докараме така.
От задната част на заведението долетя писклив женски глас:
-         Маурисио, какво правиш?
-         Нищо, слънчице, намирам се на приказка с клиентите – отвърна с меден глас собственикът на бара.
-         Кажи им да си вървят, кое време е.
-         Много примерна стана напоследък – понижи глас собственикът на бара с примирена въздишка…“

„…Емилия разказа на нашия домакин епизода от летището, но той само сви рамене, сбърчи устни и изсумтя така, сякаш моят подвиг бе лишен от всякакво достойнство. Забелязах реакцията му, когато излизах от банята с одрано лице, и ми се прищя да му отвърна със заслужен ритник в очилата, ала се сдържах, защото въпреки очевидната му неприязън към моя милост, горкото старче се държеше похвално, а и защото не бива да позволяваме на дребните несгоди, пораждани от съжителството, да ни отклоняват от правия път.“

„Аз се мъчех да изритам куция по здравия крак с надеждата да го съборя, но те ме държаха, така че можех да разчитам само на щетите, които ругатните ми биха нанесли върху тяхната психика, но и те явно не бяха съществени, ако се съдеше по възторга, с който се посрещаха проклятията ми.“

„- За пръв път срещнах любовта – успях да произнеса аз след дълго мълчание – преди толкова много години, че понякога се колебая дали наистина е била такава, каквато я помня, или просто въображението ми се стреми да одухотвори едно минало, което иначе би приличало на трактакт по социология.“

Няма коментари:

Публикуване на коментар