"Яж, моли се и обичай", Елизабет Гилбърт

Нямам спомен как попадна у дома тази книга. Едва ли съм си я купила, защото това, което ме дразни в нея, е заглавието. Не обичам императивния тон. Не обичам да ми нареждат какво да правя. А тази книга още отначало ми създава такова усещане.
Малко все едно ще ми размахва пръст и ще ме поучава кои са най-важните неща в живота.
Това усещане се загуби още в началото, защото книгата започва с изповедта за разбития брак на авторката, което я води към едно пътуване из Италия, Индия и Индонезия с цел опознаване на себе си. Пътеписът-споделяне е разделен на три части, за всяка държава по една. Италия, разбира се, е посветена на гасторномическите удоволствия, в Индия е духовното израстване, а Индонезия е мястото за любовта.
От цялата книга за мен най-скучна и безинтересна беше Италия. Има много по-добри книги, посветени на храната и удоволствията, в тази конкретно не видях гурме шедьовъра, който бих искала да прочета. Като цяло първите 150 страници се чудех защо изобщо чета това. Авторката си намира приятели в Италия, учейки италиански, и с тях обикаля разни ресторанти и места за похапване, а междувременно пише за чувствата, които изпитва. Най-интересен ми беше анализа на американците, сравнен с италианците, защото авторката е представител на една от двете нации и не е съвсем субективна в оценката си.

Индия беше частта, в която описанията започнаха да стават различни и по-интересни. Там авторката остава няколко месеца в един ашрам и всеки ден помага в самото място, медитира, казва молитви, прави йога в търсене на просветление. Като цяло няма много действие, но в тази част е интересен духовния път, който тя изминава, вътрешните трудности, с които се среща и начина, по който се променя, както и хората, които среща.
Последната част е посветена на периода ѝ на о-в Бали, Индонезия. За там тя тръгва, защото преди години някакъв шаман ѝ е казал, че един ден ще се върне при него, ще му помага и ще живее в неговия дом. Нещо, за което тя се хваща като удавник за сламка в търсене на хармонията в живота си. На Бали се запознава и с една лечителка, както и с един страхотен бразилец, с когото има връзка. На този остров авторката изживява не само истинска и чиста любов с този мъж, но отдава тази чиста любов и на други хора, помагайки им да се справят с някакви трудности в живота им. Интересното в тази част, освен търсенията на Елизабет, е описанието на историята и много любопитната народопсихология на балийците. Защото зад туристическата дестинация се крие една съвсем различна култура и сложна кастова система на живот.

Към края на книгата си дадох сметка, че никъде тя не ми  прозвуча дидактично или поучително. Като споделяне – да, но не и като налагане на мнение. Написана малко като автотерапия и разкриваща пътя на авторката, тази книга може да бъде прочетена и чисто като роман, и като пътепис, и като описание на няколко системи на духовно израстване. И сега ще кажа, че ако заглавието беше „Ям, моля се, обичам“, както би могло да се преведе „Eat pray love“, определено нямаше да ме дразни толкова. Това, разбира се, е лично мое мнение, но тази книга нито в един момент не ми показва пътя, който аз лично да поема, а само ми споделя пътя, който е поела авторката. Тя е дневник, а не настолен самообучител по медитативни и шамански практики.
Книгата е подходяща за хора, които търсят въпроси, но са в началото на пътя си, защото със сигурност на онези, които вече вървят по него, тя няма да каже нищо ново. Като цяло се чете приятно и на мен ми харесва начина, по който е избрала една американка да се развива и да живее, затова я слагам в графата „хубави“.

„Яж, моли се и обичай“ е на изд. Прозорец, в превод на Мария Михайлова, а корицата е на Виктор Паунов /на оригиналното издание корицата е много красива, елегантна, с точна символика, в нашето е изпусната Италия, явно и на художника тази част му е била най-скучна, като на мен :) И много ме подтиска тази отрязана ръка./

И.

П.С. В снимката съм ползвала керамична плочка, дело на Румяна Дочева.
А самата снимка е леко на границата на кича съвсем тенденциозно. :)

„Обаче, общо взето, американците са неспособни да се отдават изцяло на удоволствието. Нашата нация търси забавления, но не търси задължително удоволствия. Американците харчат милиарди, за да имат всякакви развлечения – от порнография и увеселителни паркове до войни, но това не е съвсем същото като тихата наслада. Съвременните американци работят по-усилено, по-дълго и по-напрегнато от всеки друг на света. Но както отбеляза Лука Спагети, на нас, изглежда, ни харесва. Тревожните статистики подкрепят това наблюдение, като показват, че много американци се чувстват по-доволни и щастливи в своите офиси, отколкото у дома. Разбира се, всички без изключение работим прекалено неуморно, после неизбежно моторът ни прегрява и се налага да прекараме целия уикенд по пижами, като ядем овесени ядки направо от кутията и блеем в телевизора в кротка кома (което е обратното на работа, да, но не е точно същото като удоволствието). Американците всъщност не умеят да не правят нищо. Това е причината за големия печален американски стереотип – прекалено стресираният служител, който отива на почивка, но не може да се отпусне.“

„Венеция, изглежда, е чудесно място да умреш от бавна, алкохолна смърт или да изгубиш любим човек, или да изгубиш оръжието на убийството, с което любимият човек е бил погубен. Като гледам Венеция, се радвам, че избрах да живея в Рим. Не мисля, че тук щях да захвърля антидепресантите толкова бързо. Венеция е хубава, но както е хубав филм на Бергман; може да ѝ се възхищаваш, но всъщност не искаш да живееш в нея.“

„Търсенето на Бог е преобръщане на нормалния и обикновен светски порядък. В търсенето на Бог обръщаш гръб на онова, което те привлича, и плуваш към трудностите. Изоставяш своите уютни, обичайни привички с надеждата (с чистата надежда!), че ще ти бъде предложено нещо по-велико в замяна на онова, което си дал. Всяка религия в света експлоатира едни и същи разбирания за това какво означава добър последовател – ставай рано и се моли на своя Бог, развивай своите добродетели, бъди добър съсед, уважавай себе си и другите, подчини страстите си. Всички сме съгласни, че ще е по-лесно да се успиваме, и много от нас го правят, но от хилядолетия има други, които предпочитат да станат преди изгрев, измиват очите си и отиват да се молят. А после ожесточено се опитват да се придържат към своите религиозни убеждения в лудостта на поредния ден.“

„Съдбата според мен също е взаимоотношение – игра между божествената милост и личното доброволно усилие. Върху половината нямаш контрол, половината е абсолютно в твои ръце и действията ти ще имат значителни последствия. Човекът нито е изцяло марионетка в ръцете на боговете, нито пък властва изцяло над съдбата си; по малко е от двете. Галопираме през живота си като циркови артисти, които балансират върху два препускащи един до друг коня – единият крак върху коня, наречен „съдба“, а другият – върху коня „свободна воля“. Въпросът, който трябва да си задаваш всеки ден, е: различавам ли двата коня? За кой кон трябва да спра да се притеснявам, защото не е под моя контрол, и кой да насочвам с голямо внимание?“

„- Според мен бракът е операция, в която пришиват двама души един към друг, а разводът е нещо като ампутация и може да мине много време, докато мястото заздравее. Колкото по-дълго си бил женен или колкото по-груба е ампутацията, толкова по-трудно се възстановява.
 Което ще обясни усещането след развода, след ампутацията, което изпитвам вече няколко години – че още размахвам въображаемия липсващ крайник наоколо и постоянно събарям разни неща от рафтовете.“

„Вината е само начинът, по който твоето его те залъгва, че постигаш морален напредък.“

„И за друго бях сигурна – че правилата на възвишеното повеляват да не напреднеш нито сантиметър по пътя към божественото, докато не пуснеш и последната съблазнителна нишка обвинение. Както пушенето влияе на белите дробове, така обидата влияе на душата. Дори и едно дръпване ти вреди. Искам да кажа, що за молитва е това: „Дай ни и днес дозата яд“? Спокойно можеш да я прекъснеш и да кажеш сбогом на Господ, ако наистина ще обвиняваш някой друг за оскъдицата в собствения ти живот.“

„“Бог живее в теб като теб.“
КАТО теб.
Ако има една-единствена свещена книга в йога, тя се съдържа в това изречение. Бог живее в теб като теб самия, точно като теб. На Бог не му е нужно да те гледа как разиграваш ролята на някаква своя същност, за да се придържаш към някаква ексцентрична представа за това как изглежда или се държи духовния човек. Изглежда всички имаме подобно схващане – че за да се придържаме към свещеното, трябва да направим огромни, драматични промени в характера си и да се отречем от своята индивидуалност. Това е класически пример за „погрешно мислене“, както го наричат на Изток. Свамиджи казвал, че отреклите се от себе си всеки ден намират нещо ново, от което да се отрекат, но обикновено постигат депресия, не мир. Постоянно учел, че самоналожените лишения и отричането – просто заради самото отричане – не са това, от което имаш нужда. За да познаеш Бог, трябва да отречеш само едно нещо – своето усещане, че си отделен от Бог. Иначе остани такъв, какъвто си създаден, с истинския си характер.“

„Все си спомням едно напътствие на моята гуру за щастието. Според нея хората поначало са склонни да смятат, че щастието е въпрос на късмет, че ако ти е писано, ще ти се случи като хубаво време. Но щастието не действа така. Щастието е следствие от усилията на човека. Бориш се за него, стремиш се към него, изискваш го, а понякога дори тръгваш да го търсиш по света. Трябва да участваш неотклонно в проявленията на собственото си щастие. И щом веднъж си достигнал състояние на щастие, никога не трябва да оставащ немарлив в поддържането му, трябва да правиш големи усилия, за да плуваш срещу течението нс това щастие завинаги, да останеш на повърхността му. Ако не го направиш, ще разпилееш присъщото си удовлетворение. Много е лесно да се молиш, когато си в беда, но да продължаваш да се молиш дори когато кризата е отминала, е като запечатващ процес, който помага на душата ти здраво да се закрепи за своите добри постижения.“

„….Понякога да изгубиш равновесие заради любовта е част от воденето на балансиран живот.“

„Мислите ми се връщат към нещо, което някога съм чела и в което вярват дзенбудистите. Те казват, че дъбът се създава от две сили едновременно. Очевидно от жълъда започва всичко, от семето, съдържащо цялото обещание и скрити възможности, които израстват в дърво. Всеки може да види това. Но само някои могат да познаят, че в него действа и друга сила – самото бъдещо дърво, което толкова много иска да съществува, че изважда живота от жълъда, изтегля стръкчето напред, защото копнее да излезе от небитието и да води развитието от нищото до зрелостта. В този смисъл, казват дзенбудистите, самият дъб създава същия този жълъд, от който е бил роден.“

"4-те страни на медала", Рюдигер Далке, Кристоф Хорник

Тази книга изследва идеята за излизане извън дуализма във възприемането ни на света. Според авторите, това, че нещо не е добро за нас, не го прави непременно обратното – лошо. Даже напротив, плъзгайки дадена тема, която за нас е болезнена по лемниската / лемниска е математически термин по принцип, но е възприет като знак за безкрайност, сещате се – онази обърната осмица, която често може да се види татуирана от вътрешната страна на китките на хората, отличаващи се с вкус към духовното/, се оказва, че онова, което сме възприемали от негативната страна има своя силно положителен смисъл за нас.  Концепцията е, че обратното на онова, което не харесваме и искаме да променим, си има своята сенчеста страна, която всъщност ни показва, че не винаги хубавото е толкова хубаво. От друга страна, онова, което не харесваме, си има своя положителна аспект, който ние често не виждаме. Идеята е да тръгнем от негативното, да преминем през неговата опозиция, но след това да открием сенчестата ѝ страна, за да стигнем всъщност до позитивното в негативното. Така всъщност деструктивното поведение може да се трансформира в конструктивно и да помогне за решаването на даден конфликт.

Авторите поставят няколко въпроса, които се оказват ключови в търсенето на 4-те страни на медала. Ако напр. ние не харесваме дадено поведение на човек към нас, важно е да обърнем внимание дали всъщност това поведение той не прилага и към себе си. Отговорът на този въпрос помага да разберем механизма, по който се случват нашите взаимоотношения и да им помогнем да се подобрят.         

Това не е типичната книга за самопомощ /макар, че подзаглвието е „Как да намерим вътрешния си център“ и това автоматично я запраща в определена категория книги, но не съм сигурна доколко това не е повече маркетингов похват/, а по-скоро начин да обхванем проблемите от всичките им страни. Това, което написах е една малка част от идеите на двамата автори, но не искам да преразказвам книгата,  а само да дам представа каква може да бъде ползата от нея. Не съм психолог и не знам доколко тази концепция би имала научна стойност, но това едва ли има особено значение, ако всъщност тя работи. А опита ми да я приложа показа, че работи, така че горещо препоръчвам книгата на всеки, който се интересува от баланса в отношенията с другите, себе си и заобикалящия го свят.

„4-те страни на медала“ на Рюдигер Далке и Кристоф Хорник е на изд. Кибеа, в превод на Евелина Банева, а корицата е на Красимира Деспотова.

И.

„Трябва да знаем, че дори научното измерване почива върху сравняване или съпоставяне с нещо вече съществуващо и следователно е относително. В много държави, в които е въведена десетичната бройна система, измерват дължината чрез сравнение с метър-еталона, изработен от платина и съхраняван в Париж. Отначало размерът му бил предмет на субективна спогодба; с други думи, метърът станал  „обективна“ мярка чрез обвързващо споразумение.

Следователно нашите възприятия и измервателната ни техника се основават на сравнения и не може да става дума за никаква обективност. Разстоянията и отрязъците от време също не могат да бъдат измерени обективно. В последна сметка ние възприемаме винаги само от собствената си действителност. А щом не можем да възприемаме обективно, как тогава да преценим обективно духовното състояние на ближните си? Как да изказваме обективно правилни твърдения за тях? Илюзия е, че можем да издаваме обективни присъди над другите. Винаги трябва да помним това и никога да не го забравяме.

Онзи, който иска да промени действителността, трябва да промени своите възприятия. „

"Аскетика", Никос Казандзакис

Подзаглавието на латински на книгата е „Savatores Dei“ – Спасители на Бога.  Всъщност в първото издание това е било заглавието, а Аскетика – подзаглавието.
Това е една от онези книги, които е много важно точно в кой период от живота си ще прочетеш. Има такива книги –  година по-рано или по-късно и всичко би било различно. Мисля, че имам късмета да я прочета в точното за мен време. Затова ми хареса, въздейства, накара ме да се замисля, да я почувствам близка. Това е книга-изповед за всички препятствия, през които минава човека в търсене на Бога. И в същото време е написана някак поетично. Много различна от всички философски книги, посветени на доказването на Бог. Вик я нарича самия Казандзакис. Крясък към себе си. Зов за свобода на духа. Плач на търсещия истината.
През целия текст Казандзакис вплита всички свои религиозни и идеологически идеи, през които е преминал. И това я прави някак едновременно вдъхновяващ и в същото време духовно биографична. Личи си, разбира се, силното влияние на Ницше върху мисленето на автора, но в същото време то е преплетено по много интересен начин с комунистическите идеали и това прави духовния път на Казандзакис много специфичен и различен от този на повечето автори от времето му. На моменти неговият Бог е всъщност идеалът за новия ред, който е разрушителен, изискващ, безкомпромисен. Единственият начин да стигнем до него е със силата на саможертвата. А в други моменти е сякаш един пасивен и благ Бог, до когото можем да се докоснем  само с търпение и аскетичен отказ от всичко, което ни принизява до плътското.
Любопитен и трудно обясним от днешна гледна точка е фактът, че срещу автора е насрочен съдебен процес по обвинение в „присмех към религията.“ Процесът е отменен, но срещу Никос Казандзакис започва гонение от страна на държавата и гръцката църква, като кулминацията на резултата от това гонение се оказва неприсъждането на Нобелова награда за литература на този изключителен автор.
Тази награда, както знаем, много по-често е политическа, отколкото обективна.

„Аскетика“ е разделена на няколко части, всяка от които ни води заедно с Казандзакис  по пътя към духовното израстване. „Подготовката“, „Пътят“, „Видението“, „Практиката“ и „Мълчанието“. Дори само заглавията на тези части ни показват как да вървим с автора и звучат като едно ексцентрично хайку.

Трудно може да се пише за тази книга от гледна точка на нейния сюжет, а и ми се струва напълно излишно. На моменти споделянето на Казандзакис звучи даже доста абстрактно и отвлечено. През част от книгата имах чувството, че ми казва като по-мъдър и минал преди мен изпитанията аз как да вървя по пътя, а в други моменти имах чувството, че ме води и вървим заедно. И сякаш се препъваме заедно и той очаква да се опре на мен, за да се увери в правотата си. Това направи прочита ми на книгата много личен.

Нищо повече не мога да кажа, освен да ви пожелая да прочетете „Аскетика“ в точното за вас време и тя да ви докосне така, както докосна мен.

„Аскетика“ на Никос Казандзакис е на изд. Сиела, в превод на Драгомира Вълчева, от която има и интересна статия на края, със специален предговор към българското издание на Ники Ставру /наследник на Никос Казандзакис и кръщелница на неговата съпруга/. Корицата е на Дамян Дамянов.

И.

Снимките на "Аскетика" направих в двореца Кносос на о-в Крит. Там ми се стори подходящо място за тази книга, макар че много по-подходяща би била "В дворците на Кносос", пак на Казандзакис, но, когато ходих на Крит, тя още не беше излязла. Реално, чисто идеологически, двореца Кносос и "Аскетика" нямат нищо общо, просто ми хареса чисто визуалната идея. 

Това е един дефект, който даде камерата ми, но който според мен изобщо не е случаен и показва идеологическото разминаване между мястото и текста, както и между различните учения, които следва Казандзакис, затова много харесвам тази снимка.

Ето малко цитати от книгата и макар, че има още много, които бих сложила, все пак реших да се огранича само до тези.

„Всеки миг се сбогувай с всичко. Бавно и невъзмутимо отправяй към всяко нещо и изричай:“Никога вече!““

„Накъде вървим? Не питай! Изкачвай се, спускай се. Не съществува начало, не съществува край. Съществува само настоящият момент, пълен с горчивина, пълен със сладост, и аз му се радвам в неговата пълнота.“

„Но отвътре крещи един по-висш от мене и безсмъртен Вик. Защото, искам или не, навярно и аз съм частица от видимата и невидимата Вселена. С нея сме едно. Силите, които работят в мен, силите, които ме тласкат към смъртта, навярно са и нейни сили.“

„Не съм висулка без корени на този свят. Аз съм пръст от пръстта му и дъх от дъха му.“

„Защото ти не си само роб. Още щом се родиш, с теб се ражда и нова възможност. Нов и свободен трепет разбунва голямото мрачно сърце на рода ти.
 Искаш или не, ти носиш един нов ритъм. Едно ново желание, една нова идея, една нова тъга. Искаш или не, ти обогатяваш тялото на баща си.
 Накъде ще поемеш? Как ще погледнеш на живота и смъртта, на добродетелта и страха? Цяло едно поколение се приютява в гърдите ти и пита, и очаква напрегнато.
 Ти носиш отговорност. Вече не управляваш само нищожното си жалко съществуване. Ти си зарът, с който се разиграва съдбата на рода ти.“

„Какво ще рече щастие? Да изживееш всички нещастия. Какво ще рече светлина? Да гледаш с ясно око всеки мрак.“

„Войната е законният владетел на нашето време. Единствено войнът днес е добродетелен и съвършен човек. Защото, верен на великия полъх на времето, рушейки, мразейки и жалейки, той е единственият, който следва днешните повели на нашия Бог.“

„Това, че се отъждествяваме с Вселената, поражда двете най-висши добродетели на нашата етика: отговорността и саможертвата.“

А тази снимка има интересна история. През цялото време, докато обикалях Кносос, се гонехме с това детенце. Там, където отивах аз, то си тръгваше и обратното - то идваше малко след мен на мястото, на което стоях. И в един момент, докато снимах книгата, просто се показа смеещо се иззад една колона и влезе в кадъра. Според мен е чудесен антипод на тази умозрителнст, която притежават възрастните хора. Децата са най-близо до Бога, защото не им се налага да си го доказват. И, колкото повече порастват и ги обхващат съмненията, толкова повече се отдалечават от Него.

"С череша се задави косът", Людмил Тодоров

Дори не знам кога и как съм купила тази книга. Доколкото се познавам, ми е харесал начина, по който изглежда – зеления фон, контрастното черно само в контур и онази мъничка червена череша, която можеш да не забележиш. За разлика от много хора, които познавам и които смятат, че имаме прекалено много пишещи, аз харесвам и подхождам винаги добронамерено към българските автори.
Може би точно тази добронамереност ми позволи да харесам много ‚С череша се задави косът“. Елегантно написана, увлекателна, с интересни истории на двамата главни герои и в същото време много топла и уютна ми се стори тази книга.

В основата ѝ е любовта и особената връзка между Софчето и Насето – брат и сестра. Под особена, нямам предвид нищо извратено, просто като че ли такава връзка е по-характерна за близнаци. Те са силно интуитивни един към друг и разбиращи се само с половин дума, или поне такова мнение битува.

Всичко започва със силната ревност на малкото Софче към брат ѝ, който получава цялото внимание и обич на семейството и тя се опитва да го простуди в един леген със студена вода, за да го умори и да си върне благоразположението на възрастните. Тази случка се оказва преломния момент, от който нататък се заражда силната ѝ обич към него. И двамата порастват като доста особени хора - саможиви и леко странни, те са си напълно самодостатъчни. Софчето се лута по пътя си и трудно намира призванието си, загубва се в странни връзки с неясен статут. Насето е математически гений, който често се обърква в сложните между полови взаимоотношения и тогава сестра му е тази, която се опитва да му помогне да се намери. На този фон, почти деликатно, но всъщност много категорично се явяват и отношенията на родителите с двете им деца. Сложни от една страна от разликата в поколенията, но от друга и от факта, че и Софчето, и Наско са доста различни от останалите и по някакъв начин нетипични брат и сестра. 

Това е много приятна за четене книга, защото авторът ѝ поднася сериозни теми по един изключително лек начин, без да го прави повърхностно. Не с всички разсъждения съм съгласна, с някои дори съм в принципно противоречие,  но ми беше интересно да ги прочета. А и те не се натрапват, а минават някак "междудругото". Дозирани са добре, така че трудно можеш да се задавиш с тях. Бих казала, че е „лятна“ книга, каквото и да означава това.  J

„С череша се задави косът“ на Людмил Тодоров е на изд. Колобри, а корицата е на Дима Дамянова. Приятната изненада за мен бяха кратките стихове на Златна Костова, която аз много харесвам.

И.

„Наско от малък обичаше всичко да му е ясно. Той не понасяше кашите. Или си гладен, или не си. Или си добър, или си лош. Или си влюбен, или не си. Във втори клас Наско се влюби толкова лошо, че никак не му беше трудно да бъде добър.“

„Софчето въздъхна тежко и продължи:

-          Скепсисът е семейна черта. Помисли кой не е скептик в това семейство. Като започнем от царя на скептиците, главата на семейството, минем през нашата обичана майка и стигнем до теб. Ти, Наско, ще надминеш дори главата на семейството. Все си мрачен, все си намусен, не излизаш от къщи. Ще рече човек, че си някой лорд Байрон. А пък си само в четвърти клас. Какво ще правиш, като станеш в пети, кажи! Преживя едно любовно разочарование, вярно, с онази, как се разваше…..Розамунда?

-          Розалия.

-          Розалия. Но имай предвид, че любовните разочарования са в основата на любовта. Мама и тате постоянно са разочаровани един от друг. Такава е любовта, такъв е семейния живот – пет процента любов, пет процента взаимно уважение и деветдесет процента всичко останало. Ако ти не проумееш тази истина, ще се мъчиш дълго. Междудругото, ти смяташ ли да се ожениш някой ден?

-          Сестра ми, аз съм в четвърти клас.

-          Какви задачи решаваш в момента?

-          За седми.

-          Значи, си в седми клас. Ако мен питаш, си даже в девети, защото си роден скептик, а скептиците нямат възраст. Аз много бих искала да притежавам всички отличителни черти на скептиците, като например хладнокръвие, характер…

-          Сестра ми добре ли си?

-          Не.

-          Какво ти има?

-          Чакам едно телефонно обаждане.

-          Не му вдигай, какво толкова?

-          Откъде разбра, че е мъж?

Наско не отговори.

-          Да, мъж е – въздъхна Софчето. – Ще трябва да му вдиигна, няма как. Той е ръководител на нашето театрално студио. Днес ме видя колко съм притеснена и сега иска да се видим, за да ме успокои. А това ме плаши. Разбираш ли?

-          Не.

-          Оф,  по-добре!....Насе, отдавна искам да говоря с теб.  Трябва да излизаш, каке, трябва да се срещаш с хора. Живееш като отшелник. Имаш ли приятели?

Наско не отговори.

-          Защо нямаш приятели?

-          Ти да не би да имаш?

-          Намери с кого да се сравняваш! Аз съм п ъ л н а с приятели.

-          Кажи един.

-          По цял ден седиш вкъщи и решаваш задачи. Искам да ми кажеш нещо, ама честно. Има ли нещо, което те мъчи, какенце?

Наско не отговори и Софчето продължи:
   - С кого искаш да се срещаш най-често? Има ли такъв човек? И ако има, защо не се срещаш с него?

-          Ти сега ако ми зададеш още пет въпроса, на кой първо да отговоря?

-          На който предпочиташ.

-          Да, има такъв човек.

Софчето изчака, но Наско не продължи.

-          Насе, ти задачи ли решаваш в момента, или си говорим?

-          И двете.

-          Как успяваш?

-          Задачата ми е ясна, само я довършвм.

-          Стигнахме до там, че има човек, с когото искаш да се срещаш. Кой е той, как се казва?

-          Гачето.

-          Това момче ли е, или момиче?

-          Момиче.

-          Защо не се срещаш с нея? Къде учи тя?

-          Не знам.

-          Е, как така?

-          Тя е от село. Не от село, ами от някакъв град там, баба ѝ живее на село.

-          Аха. И какво?

-          Нищо.

-          С какво е по-различна от твоите съученици?

-          Не е по-различна.

-          Кое е онова, заради което ти искаш да се виждаш с нея?

-          Тя е все усмихната.

-          Виж ти! Това е страхотно! Като се замисли човек, от това по-хубаво няма. Разкажи ми за нея.

-          Обича да я возя на колело. Тя не може да кара колело, представяш ли си?

-          Да ти кажа честно, не. Не съм вярвала, че някой не може да кара колело.

-          Тя не може.

-          Това понякога е хубаво, нали?

-          Да.

-          Понякога е много хубаво някой да не може да кара колело, особено когато е жена.

Наско си замълча.

-          Хубава ли е?

-          Не.

-          Това пък е най-хубавото от всичко. Нито е хубава, нито може д акара колело. Ако всички жени са като нея, мъжете щяха да бъдат по-мили и по-внимателни с тях. То недей да я учиш да кара колело.

Наско мълчеше по особен начин.

-          Какво? – попита Софчето.

-          Нищо.

-          Да не би да си я научил?

-          Не, но има друго хора с колела.“

„Софчето не знаеше на каква възраст е той. Първо реши, че е на трийсет и пет години, което за една жена на двайсет и три години е равносилно на четиресет, а четиресет са колкото петдесет. Е, не съвсем, баща ѝ беше на петдесет и попадаше в друга възрастова категория.“

„Друг техен стълб също взе да се клати. Иронията му към към нея ставаше все по-неуместна, защото правото да иронизираш трябва да се заслужи. Такова право имат само онези, които превъзхождат другите, а Софчето не виждаше с какво я превъзхожда той.“

„Женското любопитство е идеално средство за лекуване на дребни душевни неразположения.“

„Ако една жена на трийсет и пет години все още не знае коя е, значи не е трябвало да се ражда.“

„Позитивното мислене помага, но не винаги. Понякога помага и негативното мислене. Ако се сетиш за нещо, което е по-гадно от най-гадното нещо в момента, получаваш облекчение.“

„Хората узряват веднъж, когато са млади, после още веднъж, когато им се родят деца. Едното узряване няма нищо общо с другото. Децата печелят твърде малко от това, че родителите им са узрели веднъж. Те стават опитни зайчета на тяхното второ узряване.“

„По уличката не се виждаха никакви хора. Около кофите за боклук се въртеше бездомно куче.

                             Езикът на кучето

                             ближе снега:

                             то вече е сляпо.

Поетите умеят да виждат света. Те са очите на хората. Без тях човешкия род щеше да „ближе снега“, и толкова.“

"Одисеята на Пенелопа", Маргарет Атууд

Всичко ми хареса в тази тънка книжка – текста, в който гледната точка е неочаквана и различна, оформлението на корицата и на самата книга, което е нестандартно, начинът, по който стои в ръцете ми. За първи път чета нещо от Маргарет Атууд, но определено няма да е за последен. Дори не бях обърнала внимание, че това същата авторка, която напоследък нашумя с „Разказът на прислужницата“, когато взех книгата с мен. Мотивът ми беше да е нещо на гръцка тематика, защото ме очакваше пътуване до о-в Кос. Там са направени и снимките на самата книга. Вярно, че после посетих и о-в Итака и той щеше да е много по-подходящ за декор, но вече я бях прочела и не ми се носеше отново по пътя.
Както подсказва заглавието, в тази книга става въпрос за Пенелопа. Не просто става въпрос, ами всъщност това  е нейната версия за подвизите на Одисей, нейната гледна точка на събитията, нейната изповед, от която тя определено има нужда, за да обясни някои постъпки и на двамата. Написана много женски, тази одисея ни пренася ту в митологичните времена, ту в съвременността, но през царството на мъртвите, където се намират всички герои от този епос. В началото на всичко е относителното съперничество на Пенелопа с братовчедка ѝ - Хубавата Елена. Казвам „относително“, защото самата Пенелопа е изтъкана от достатъчно комплекси, за да няма смелостта да си съперничи с братовчедка си, а Елена е убедена в своето превъзходство и по-скоро се забавлява да унижава бъдещата жена на Одисей. Набедена за умна, но не особено красива, Пенелопа е щастлива да бъде избраница на сина на царя на Итака, но непрекъснато се съмнява е любовта му, точно защото е сигурна, че не я заслужава.  

Когато Одисей заминава, за да изпълни уговорката, която сам е предложил отхвърлените от Елена кандидат женихи да се защитават един друг, Пенелопа изпада в положение на недолюбвана от свекърва си и недотам уважавана от народа си, което прави живота ѝ в Итака изключително труден. На всичкото отгоре акостиращите на пристанището моряци и певците, които предават историите ѝ подхвърлят най-различни версии за случващото се с мъжа ѝ, някои от които доста неприятни и съвсем не героични. Още по-трудното е в това, че тя няма на кого да се довери, съмнява се във всеки, а като капак на цялата история – няма никакъв авторитет в очите на собствения си син, който не я обича и не я уважава така, както трябва да се обича и уважава една майка.

В царството на Хадес, където се развива част от действието на книгата, тя постоянно търси контакт с онези, с които е общувала приживе, за да реабилитира взаимоотношенията им, но нейното пораженческо поведение продължава и отвъд и в повечето случаи тя не успява да промени отношението им към нея. Като цяло историята, която има с хората около себе си преди смъртта, продължава в същия дух и след нея.

Написана изключително любопитно „Одисеята на Пенелопа“ ни представя една много нежна, слаба и добра жена, готова да прости всичко на съпруга си и да оправдае всяко негово действие. Жена, която през израстването си е била набедена за прекалено умна, но пък грозновата – качества не особено харесвани от мъжете, няма как да има силата да докаже, че красотата е въпрос и на ум, и на въображение, а не само на физически данни. Затова остава скучно вярна и неинтересна.  И, когато попаднала в царството на мъртвите, тя си дава сметка колко много е загубила от своята вярност и доверчивост, както и от праволинейното си поведение, вече няма възможността да върне историята и да живее живота, който би искала. Дори няма възможност да реабилитира себе си, не само взаимоотношенията си с другите. Не особено удовлетворена от легендата, в която се превръща, тя все пак продължава праволинейното си съществуване и в отвъдното.

„Одисеята на Пенелопа“ на Маргарет Атууд е на изд. INK, преводът е на Димитрина Равалиева, а дизайнът е на Яна Левиева.

И.

Снимките са направени на Асклепиона на о-в Кос.

„Винаги той беше правдоподобен.  Мнозина вярват, че неговата версия за събитията е истинската, плюс-минус няколко убийства, няколко красиви прелъстителки, няколко еднооки чудовища. Даже и аз му вярвах от време на време. Знаех, че беше измамник и лъжец, просто не мислех, че прилага номера и ще пробва лъжите си върху мен. Не му ли бях вярна? Не съм ли чакала, и чакала, и чакала, въпреки изкушението – почти непреодолимия импулс – да направя обратното? И какво се оказах, след като официалната версия набра скорост? Поучителна легенда. Пръчка, с която бият другите жени. Защо те не биха могли да бъдат така загрижени, така достойни за доверие, каквато съм била аз? Тази линия следваха певците, тези, които изпридат историите. Не следвайте примера ми, искам да извикам в ушите ви, да, вашите уши! Но когато се опитам да извикам, звуча като сова.“

„Боговете никога нямаха нищо против да забъркат някоя каша. Всъщност беше им приятно. Да гледат някой смъртен или смъртна с очи, които се пържат в орбитите си от свръхдоза божествен секс, ги караше да се заливат от смях. Имаше нещо детинско в боговете, по отвратителен начин. Мога да кажа това сега, защото вече нямам тяло, аз съм над този вид страдание, а боговете така или иначе не слушат. Доколкото мога да преценя, те са си легнали да спят. Във вашия свят, вас не ви посещават боговете, както преди се случваше на хората, освен ако не вземат наркотици.“

„Боговете искаха месо, колкото и ние, но всичко, което получаваха от нас, бяха костите и тлъстината, благодарение на полученото от изкусната ръка на Прометей; само идиот би могъл да бъде измамен с торба негодни части от крава, представени като хубави, а Зевс беше измамен; което идва да покаже, че боговете не винаги са толкова интелигентни, колкото искаха да вярваме, че са.“

„…Не, Одисей искаше да говори, и бе отличен разказвач, когото с удоволствие слушах. Мисля, че това той харесваше най-много у мен: способността да оценявам историите му. Това е подценен талант при жените.“

„Носеха се слухове, дошли от други кораби. Одисей и хората му се напили в първото пристанище по пътя им и моряците се разбунтували, казваха някои; не, казваха други, яки вълшебно растение, заради което загубили паметта си, а Одисей ги спасил, като заповядал да ги вържат и да ги отнесат на корабите. Одисей се бил с гигантски едноок Циклоп, казваха някои; не, било просто едноок собственик на таверна, казваше друг, а боят бил за неплатена сметка. Някои от мъжете били изядени от човекоядци, казваха някои; не, било най-обикновено скарване, казваха други, с хапане на уши и кървящи носове, с намушквани и изтърбушени. Одисей бе гостувал на богиня на омагьосания ѝ остров, казваха някои; тя превърнала мъжете му в свини – не кой знае колко трудно, според мен – но той ги превърнал отново в мъже, защото богинята се влюбила в него, хранела го с нечувани деликатеси, приготвени от собствените ѝ безсмъртни ръце, и двамата се любели до забрава всяка нощ; не, казваха други, било просто скъп бардак, а той живеел на гърба на Мадам.“

„Има наистина нещо много приятно във възможността да събереш подчинението и бунтарството в едно.“

„Трудно е да загубиш спор с възмъжаващия си син. Веднъж станат ли по-високи от вас, имате само морална власт: слабо оръжие, в най-добрия случай.“

„Кой може да каже, че молитвите имат някакъв ефект? От друга страна, кой може да каже, че нямат? Представям си боговете, мотаещи се по Олимп, да поглъщат нектар и амброзия, и аромата на горящи кости и мазнина, пакостливи като група десетгодишни с болна котка вместо играчка и много време на разположение.

-         Коя молитва да кажем днес? – питат се един друг. – Нека да хвърлим жребий! Надежда за този, отчаяние за онзи, и докато се занимаваме с това, хайде да разбием живота на онази жена, ей там, като правим секс с нея под формата на речен рак!

Мисля, че измислят много от щуротите си, защото са отегчени.“

"Повелителят на мухите", Уилям Голдинг

Току що препрочетох тази книга, около 20 години след първия прочит, и вече съм напълно убедена, че тя трябва да се изучава в училищата, да се дискутира и да се анализира. Не в смисъла на „какво е искал да каже автора“, защото той така добре го е казал, че от средата до края не спират да се движат малките мравчици по гърба ти и не те напуска онова тежко предчувствие за нещо ужасно.
Накратко – малки момчета на възраст от около 4-5 до към 13-14 попадат на самотен остров след самолетна катастрофа. В началото, след еуфорията колко са свободни и щастливи без родителски надзор, те избират вожд, както и правила и се опитват да ги спазват. Но постепенно всичко започва да се чупи, да се мачка и изкривява и децата показват най-страшната от своите черти – жестокостта.
Всъщност въпросите, които предизвиква тази книга са много. Ражда ли се човек жесток или става такъв според обстоятелствата? Тук имаме и двата варианта – Джек, който има силни лидерски качества, но и вродено желание да мачка и Роджър, който тихо, но безпощадно влиза в ролята на убиец, без да изпитва и капка емпатия, са от едната страна на този въпрос. А Ралф, също много силен лидер и Самиерик, които под тежестта на събитията се налага да оцеляват, са от другата. Но по средата има и още една група деца – всички останали, които под влияние на силната емоция и на силната диктатура стават част от една смазваща машина за убиване. И някъде отстрани като самотен стълб стои разумният глас на Прасчо, който няма физическите данни да бъде боец и това го е превърнало в мислител. Но пък е не просто пренебрегнат от групата, но и унижаван, и подиграван.  

Въпросът за това кое надделява разума или диващината, която дава измамното усещане за свобода? От едната страна е Ралф, гласът на разума, а от другата е Джек, който представя първичната емоция. За съжаление, от този сблъсък се вижда до какъв избор достига човечеството, когато трябва да вземе решение.
Друг въпрос е този за увличането на масите. Излиза, че от ранна детска възраст хората са склонни да следват силния, който задоволява най-низшите им потребности – да са нахранени, да се забавляват и да изразходват насъбралата се в тях агресия. Защо тогава се учудваме как един луд и неуспял художник е зомбирал толкова много хора и те са извършили толкова много злини? Комбинацията от страх + задоволяване на животинското в човека може да доведе до абсолютно израждане на всякаква ценностна система. Междудругото Голдинг написва „Повелителят на мухите“ 9 години след края на Втората световна война , в която той също е участвал и няма как това да не е повлияло на възгледите му за човешката природа.

И накрая за детската невинност. Онова митологизиране на чистото детско сърце, което всички, наблюдавали спящо дете, сме склонни да си създаваме. Само че със сигурност всеки от нас има спомен от детството си, свързан с поне един приятел, който е обичал да къса крилете на насекомите с удоволствие, а не воден от детско любопитство. Такъв, който е размазвал мравки с камък, защото това го е карало да се чувства голям и силен и който при удобен случай е унижавал  и малтретирал някой по-беззащитен. Тези деца са Джек Меридюк и тях ги има, те не са мит. Те са тези, които увличат след себе си другите, ако им се даде шанс. Но другите, тези увлечените, са не по-малко виновни. Защото винаги има момент, в който можеш да се противопоставиш на агресията. Ако ти стиска. Или, ако не изпитваш и ти поне мъничко удоволствие от нанесената жестокост.  Това са и децата, които стават свидетели и не предприемат нищо. И това не ги прави по-малко виновни. Но това не ги прави и изначално лоши. Това, че в конкретния момент са се увлекли от една безсмислена агресия, не ги прави родени убийци. Някои от тях могат да бъдат даже много добри. Просто нещата не са черно-бели.

Книгата е много тежка в същността си, защото сваля от пиедестала идеята за детството като един безгрижен и невинен период от живота и го натоварва с концепцията за умалената зрялост. Децата взимат също толкова важни и осъзнати решения, колкото и зрелите хора, просто последиците от тях не винаги са така видими.

Още много въпроси поставя „Повелителят на мухите“. Това издание ми хареса и заради предговора на Стивън Кинг, изключително точен и аналитичен, без да е академичен и заради следговора на преводача /има го и в първото издание на книгата през 1079 г., но мисля, че този е доразработен/, който прочетох след написването на горните редове, за да не се влияя. Хубавото е, че новото издание ползва същия преводач, защото си спомням, че и тогава преводът ми хареса много.

„Повелителят на мухите“ на Уилям Голдинг е на изд. Сиела, в провод на Димитри Иванов, а корицата е на Дамян Дамянов.

П.С. Наложи се да си купя и новото издание, защото старото се разпадна и вече приличаше на самата група момчета – разпокъсано и объркано.

И.

„Ралф бързо се извърна към него. Това беше гласът на човек, който знае какво иска.“

„- Такива са хората, не вземат да ти помогнат, ами…

Искаше да обясни как човек мисли за хората едно, а то излиза друго.“

„Продължиха напред, на хиляди километри един от друг, различни неща ги вълнуваха, бяха неспособни да намерят общ език.

-         Само да можех да докопам някое прасе!

-         Ще се върна и ще продължа със заслона.“

„Ралф предпочете да върви по водораслите, защото искаше да мисли, а само тук можеше да върви, без да внимава къде стъпва. Както крачете край водата, хрумна му нещо, което го изпълни с учудване. Изведнъж осъзна колко уморителен е този живот, след като по всяка пътека трябва непрекъснато да разрешаваш задачата къде да стъпиш, а значителна част от съзнателния живот се състои в това да гледаш в краката си.“

„Отново започна да се губи в догадки – нещо, което не му беше присъщо. След като лицата са различни, осветени отдолу или отгоре – какво тогава е едно лице? Какво е всичко друго?“

„За първи път, откакто беше на острова, не устоя на сълзите; това беше остра, разтърсваща мъка, която виеше тялото му като пране. Плачът му се извиси под черния дим, под горящия, опустошаван остров; заразени от него, и другите момченца се разплаках. Застанал сред тях, мръсен, със сплъстена коса, със сополи в носа, Ралф плачеше за загубената невинност, за мрака в човешкото сърце и за това, че верният, разумен приятел, наречен Прасчо, беше изчезнал в бездната.“