„Усмивка почти“ е книга,
която се чете за един ден. Всъщност даже за няколко часа. Това е семпло
написана любовна история, която без излишни претенции, увъртания и дълбоки
разсъждения разказва за едни сложни взаимоотношения. Лекотата, с която звучи, прави Франсоаз Саган изключително добър разказвач на души. Донякъде цинична, но не
като изказ, а като поглед върху живота с другия.
Директна и пряма, точно каквато е връзката между главните герои.
Директна и пряма, точно каквато е връзката между главните герои.
А те са : Доминик, студентка по право, приятелка на
своя състудент Бертран и Люк, вуйчо на Бертран и мъж на Франсоаз. Доминик е
полущастлива с Бертран, харесва го, но твърде рано е влязла в руслото на
удобната и скучна връзка, в която нищо не се случва. Ето защо, не без известно
колебание тя, независимо, че харесва много Франсоаз, се съгласява да преживее
един роман с Люк. Роман, който от самото начало има ясни рамки и предопределен
финал. Без заблуди, без влюбване, без неизпълними обещания. Още от самото
начало Люк ѝ казва, че каквото и да се случи между тях, той ще се върне след
това при жена си и Доминик приема тези условия. И спазва обещанието си,
независимо какво ѝ коства това. Защото зад желанието ѝ да изглежда силна,
цинична и ненакърнима се крие едно момиче, което има крещящата нужда да бъде
обичано и да се чувства защитено от мъжа до себе си. Бертран е прекалено млад,
а Люк – прекалено опитен. И Доминик се оказва оплетена в манипулативната връзка
на един доста по-зрял от нея мъж, от която няма как да излезе ненаранена. Впрочем,
както се случва с всички млади жени, които са част от любовна история с много
по-възрастен от тях мъж. Само че Франсоаз Саган показва тази манипулация, която
извършва Люк спрямо Доминик по един много деликатен и неосъдителен начин. Което
не я прави деликатна, даже напротив – изглежда още по-цинична.
Интересно е как приемат тази измяна Бертран и Франсоаз. Той - обичащ своята приятелка и готов да я приеме обратно, ако тя се откаже от любовника си, а тя – с достойнството на жена, която без да осъжда и да реагира емоционално, е готова не само да прости, но и съчувства на неопитното момиче и е готова да ѝ бъде приятелка, майка, дори.
Интересно е как приемат тази измяна Бертран и Франсоаз. Той - обичащ своята приятелка и готов да я приеме обратно, ако тя се откаже от любовника си, а тя – с достойнството на жена, която без да осъжда и да реагира емоционално, е готова не само да прости, но и съчувства на неопитното момиче и е готова да ѝ бъде приятелка, майка, дори.
За мен лично едно от най-впечатляващите неща в тази
история е деловия подход, който има Люк спрямо връзката си с Доминик. Изцяло
лишен от емоция, спонтанност и романтика. Просто поредната връзка, от която да
му остане един приятен спомен. Давам си сметка, че на мястото на Доминик едва
ли бих се съгласила да жертвам така чувствата си и да остана с усещането, че
съм била употребена, просто, за да задоволя егото на един позалязващ красавец. Да,
вярно, че тя е наясно от самото начало, че тази връзка ще бъде кратка и без
продължение, но това не означава, че не се надява нещо да се промени и тя да
бъде заслужено обичана от мъжа, който е оплел сърцето ѝ. И я е оставил с една
любов почти.
Както казах в началото, книгата се чете много бързо, но това не я прави повърхностна. Напротив – оставя много теми за размисъл.
Както казах в началото, книгата се чете много бързо, но това не я прави повърхностна. Напротив – оставя много теми за размисъл.
„Усмивка почти“ на Франсоаз Саган е на изд.Фама, в
превод на Мария Коева.
И.
„Чрез него бях опознала дъха на собственото си тяло.
Всякога чрез друго тяло откриваш своето, дължината, мириса му – отначало с
предпазливост, после с признателност.“
„Разбирах, че образуваната от нас четворка поначало е имала гнили основи и това ме натъжаваше, понеже като всички склонни към лъжи хора бях чувствителна към обстановката и искрена в разиграваните роли.“
„Разбирах, че образуваната от нас четворка поначало е имала гнили основи и това ме натъжаваше, понеже като всички склонни към лъжи хора бях чувствителна към обстановката и искрена в разиграваните роли.“
„…Впрочем по-здравословно е да приписваш качества на
хората, отколкото да признаваш недостатъците си.“
„Обичах го весел. Човек обича да са весели хората,
на които причинява болка. Така е по-малко затормозяващо.“
„Той се разсмя.
- -Чудна работа, ще видиш сама. В такъв род
истории чуждият…хм…партньор се възприема като по-сериозна пречка отколкото
собствения. Грозно е да се каже, но когато познаваш един човек, познаваш и
начина му да страда и го имаш за някак приемлив. Е, не точно приемлив, но ти е
известен, тоест, не е дотам страшен.“
„Най-сетне проумях, че целта му е да всели помежду
ни, като тежко съучастничество, еротиката. Търсеше нещо, което да ни обвърже,
залавяше се за сламката и като никога я подбираше мръсничка. Отначало му се
ядосах, задето размътва онова, което между нас беше най-благодатно и всъщност
най-чисто, без да знам, че в някои случаи човек предпочита всичко, дори
на-лошото, пред очакваното, пред вялото. А за него очакваното, вялото беше, че
аз вече не го обичах.“
„Тръгвах с Люк не защото той ме обичаше, нито защото
аз го обичах. Тръгвах с него, защото говорехме на един и същ език и се
харесвахме. При размисъл тези основания ми се виждаха твърде несъстоятелни и
пътуването ме плашеше.“
„….Казах му още, че ми допада начина, по който гледа
на нещата.
- Приятно е. Вземате решение, осъществявате го, приемате последствията , не ви е страх.
- Приятно е. Вземате решение, осъществявате го, приемате последствията , не ви е страх.
-
От какво да ме е страх? – рече той със
странна печал. – Бертран няма да ме убие. Франсоаз няма да ме напусне. Ти няма
да ме обикнеш.“
„“На нас ни е хубаво
само когато сме уморени“ – казваше Люк и аз наистина се числях към онзи вид
хора, които се чувстват добре едва след като са погубили в душата си частица
жизненост, взискателна и натежала от отегчение; онази частица, която задава
въпроса: „Какво си направил от живота си, какво ти се иска да направиш от него?“,
а на този въпрос аз можех да дам един-единствен отговор: „Нищо.““
„….Чудесни и трайни
съюзи се изграждат въз основа на неща като самота, досада. Те поне са си все
едни и същи.“
„Щастието е равнинно,
без жалони. Ето защо от времето в Кан нямам никакъв отчетлив спомен освен от
онези злощастни мигове, от смеха на Люк в стаята нощем, от умолителния и
блудкав мирис на летните мимози. Може би за хората като мен щастието е просто
особен вид липса, липса на несгоди, упователна липса.“
„Странно нещо е
отчаянието, странно е, че има избавление от него.“