"Усмивка почти", Франсоаз Саган

„Усмивка почти“ е книга, която се чете за един ден. Всъщност даже за няколко часа. Това е семпло написана любовна история, която без излишни претенции, увъртания и дълбоки разсъждения разказва за едни сложни взаимоотношения. Лекотата, с която звучи, прави Франсоаз Саган изключително добър разказвач на души. Донякъде цинична, но не като изказ, а като поглед върху живота с другия.
Директна и пряма, точно каквато е връзката между главните герои.

А те са : Доминик, студентка по право, приятелка на своя състудент Бертран и Люк, вуйчо на Бертран и мъж на Франсоаз. Доминик е полущастлива с Бертран, харесва го, но твърде рано е влязла в руслото на удобната и скучна връзка, в която нищо не се случва. Ето защо, не без известно колебание тя, независимо, че харесва много Франсоаз, се съгласява да преживее един роман с Люк. Роман, който от самото начало има ясни рамки и предопределен финал. Без заблуди, без влюбване, без неизпълними обещания. Още от самото начало Люк ѝ казва, че каквото и да се случи между тях, той ще се върне след това при жена си и Доминик приема тези условия. И спазва обещанието си, независимо какво ѝ коства това. Защото зад желанието ѝ да изглежда силна, цинична и ненакърнима се крие едно момиче, което има крещящата нужда да бъде обичано и да се чувства защитено от мъжа до себе си. Бертран е прекалено млад, а Люк – прекалено опитен. И Доминик се оказва оплетена в манипулативната връзка на един доста по-зрял от нея мъж, от която няма как да излезе ненаранена. Впрочем, както се случва с всички млади жени, които са част от любовна история с много по-възрастен от тях мъж. Само че Франсоаз Саган показва тази манипулация, която извършва Люк спрямо Доминик по един много деликатен и неосъдителен начин. Което не я прави деликатна, даже напротив – изглежда още по-цинична.
Интересно е как приемат тази измяна Бертран и Франсоаз. Той - обичащ своята приятелка и готов да я приеме обратно, ако тя се откаже от любовника си, а тя – с достойнството на жена, която без да осъжда и да реагира емоционално, е готова не само да прости, но и съчувства на неопитното момиче и е готова да ѝ бъде приятелка, майка, дори.

За мен лично едно от най-впечатляващите неща в тази история е деловия подход, който има Люк спрямо връзката си с Доминик. Изцяло лишен от емоция, спонтанност и романтика. Просто поредната връзка, от която да му остане един приятен спомен. Давам си сметка, че на мястото на Доминик едва ли бих се съгласила да жертвам така чувствата си и да остана с усещането, че съм била употребена, просто, за да задоволя егото на един позалязващ красавец. Да, вярно, че тя е наясно от самото начало, че тази връзка ще бъде кратка и без продължение, но това не означава, че не се надява нещо да се промени и тя да бъде заслужено обичана от мъжа, който е оплел сърцето ѝ. И я е оставил с една любов почти.
Както казах в началото, книгата се чете много бързо, но това не я прави повърхностна. Напротив – оставя много теми за размисъл.

„Усмивка почти“ на Франсоаз Саган е на изд.Фама, в превод на Мария Коева.

И.

„Чрез него бях опознала дъха на собственото си тяло. Всякога чрез друго тяло откриваш своето, дължината, мириса му – отначало с предпазливост, после с признателност.“

„Разбирах, че образуваната от нас четворка поначало е имала гнили основи и това ме натъжаваше, понеже като всички склонни към лъжи хора бях чувствителна към обстановката и искрена в разиграваните роли.“

„…Впрочем по-здравословно е да приписваш качества на хората, отколкото да признаваш недостатъците си.“

„Обичах го весел. Човек обича да са весели хората, на които причинява болка. Така е по-малко затормозяващо.“

„Той се разсмя.

-        -Чудна работа, ще видиш сама. В такъв род истории чуждият…хм…партньор се възприема като по-сериозна пречка отколкото собствения. Грозно е да се каже, но когато познаваш един човек, познаваш и начина му да страда и го имаш за някак приемлив. Е, не точно приемлив, но ти е известен, тоест, не е дотам страшен.“

„Най-сетне проумях, че целта му е да всели помежду ни, като тежко съучастничество, еротиката. Търсеше нещо, което да ни обвърже, залавяше се за сламката и като никога я подбираше мръсничка. Отначало му се ядосах, задето размътва онова, което между нас беше най-благодатно и всъщност най-чисто, без да знам, че в някои случаи човек предпочита всичко, дори на-лошото, пред очакваното, пред вялото. А за него очакваното, вялото беше, че аз вече не го обичах.“

„Тръгвах с Люк не защото той ме обичаше, нито защото аз го обичах. Тръгвах с него, защото говорехме на един и същ език и се харесвахме. При размисъл тези основания ми се виждаха твърде несъстоятелни и пътуването ме плашеше.“

„….Казах му още, че ми допада начина, по който гледа на нещата.
- Приятно е. Вземате решение, осъществявате го, приемате последствията , не ви е страх.

-        От какво да ме е страх? – рече той със странна печал. – Бертран няма да ме убие. Франсоаз няма да ме напусне. Ти няма да ме обикнеш.“

„“На нас ни е хубаво само когато сме уморени“ – казваше Люк и аз наистина се числях към онзи вид хора, които се чувстват добре едва след като са погубили в душата си частица жизненост, взискателна и натежала от отегчение; онази частица, която задава въпроса: „Какво си направил от живота си, какво ти се иска да направиш от него?“, а на този въпрос аз можех да дам един-единствен отговор: „Нищо.““

„….Чудесни и трайни съюзи се изграждат въз основа на неща като самота, досада. Те поне са си все едни и същи.“

„Щастието е равнинно, без жалони. Ето защо от времето в Кан нямам никакъв отчетлив спомен освен от онези злощастни мигове, от смеха на Люк в стаята нощем, от умолителния и блудкав мирис на летните мимози. Може би за хората като мен щастието е просто особен вид липса, липса на несгоди, упователна липса.“

„Странно нещо е отчаянието, странно е, че има избавление от него.“