"Светът на акото", Тери Пратчет

„Светът на акото“ е много забавна книга. И няма как да не е, след като авторът ѝ е най-остроумния човек на планетата. В тази книга съавтор е и неговата съпруга – Лин. Семейство Пратчет този път ни въвеждат в историята на акото и най-вече ни го представя от неговата полезна страна. Ако се чудите какво полезно може да има в едно ако, то се сетете къде растат най-вкусните зеленчуци. Кожарите също имат какво да кажат по въпроса.
Всъщност това е книга в книгата. „Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна е книгата, която жената на капитан Ваймс чете всяка вечер на сина им. Ваймс е част от градската стража на Анкх-Морпорк, в една друга поредица, която също е супер готина, а тази книжка от бележка под линия се превръща в самостоятелно произведение.  А Пратчет за пореден път ни показва какъв изключителен майстор в правенето на светове и връзките между тях е. На задната корица на книгата има забележителна библиография от Педагогия О‘Майна, която, за огромно съжаление, остава нереализирана.
Историята, написана от госпожицата,  е за Джефри, който е изпратен в Анкх-Морпорк да гостува на баба си и който внезапно развива огромен интерес към всякакъв род екскременти. Сприятелява се с градинаря Просто Хъмфри, който му разкрива полезността на акото като източник на скъпоценен тор. От там му хрумва идеята да събира ако, а в последствие и да направи най-големият Музей на акото в света. По детски чист и любопитен и през събирането на отходния материал на живите същества, Джефри всъщност се запознава с бита и част от историята на големия мегаполис.  Баба му пък му урежда среща със Сър Хенри Кинг, мастит бизнесмен, чийто бизнес се основава на събирането на екскременти, сортирането им и продаването им на хора, чийто дейности, които се нуждаят от тях. Симпатичното в тази история е подкрепата, която получава Джефри в това свое странно занимание.
И, ако си мислите, че в книгата става въпрос само за ако, ще бъдете напълно прави. Но, както пише в предговора:  „Насред скатологията обаче имаше наистина доста интересна информация за септичните ями, боклукчиите и кенефаджиите и как кучешкият тор спомага за направата на най-първокласните кожи, и разни други неща, каквито въобще не ти е хрумвало, че ти трябва да знаеш, но веднъж чути, някак ти се забиват в главата.“ Бележките под линия от автора помагат за това в главата ти да влезе освен смешна, но и интересна информация. Така, че много горещо препоръчвам тази тъничка, но изключително забавна книжка, като за по-добър ефект може да я четете на обществени места. Ако се вижда корицата, ще си осигурите въздух около вас, така че никой няма да нарушава личното ви пространство. За 3D ефект, може да я озвучавате. И без това вече всякакви странности се забелязват по улиците, една повече няма да направи особено впечатление.
Илюстрациите са великолепни – черно-бяла графика в духа на миналия век, от художника Питър Денис.
„Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна, на Тери и Лин Пратчет е на изд. „АРХОНТ-В ООД“, в превод на Катя Анчева, а компютърното оформление на корицата е на Гео Ковачев.

И.

П.С. За снимката не са използвани фосили на акита и макар че визуално се доближават до темата, всъщност това са някакви ядки.

Ето и малко цитати от книгата:

„По силата на закона последният звук, който се разнася при всяко комично търсене сред купчина вехтории, е едно гадничко пльонгггг. Такъв е законът. Никой не знае чий е, но въпреки всичко си е закон.“

„Котките са потайни животни, а екскрементите им са толкова зловонни, че и на тях самите не им понасят и затова ги заравят. Също така котките ужасно се смущават, ако знаят, че ги гледаш, докато си вършат работата, и съответно се извръщат на другата страна.“

„Общо взето всички реки, които минават през населени места, излизат доста по-мръсни от тях, отколкото влизат. Река Анкх е прословута със своето зловонно, покрито с кора течение основно заради жителите, които го ползват за отходен канал, чат-пат за гробище, както и за депо за всякакви видове боклуци. Най-големите замърсители са онези, които живеят или работят край мостовете. Изхождайки от човешката природа, ако въпросът е дали да платиш на някого, за да те отърве от съдържанието на цукалото, или просто да клекнеш над дупка, където онова, което не го виждаш – не го мислиш, втората опция печели всеки път. Освен това, ако имаш кофти ден, добиваш известно утешение, че можеш да скофтиш деня на някого отдолу даже още повече, стига да уцелиш момента.“

„- Чичо ти Седрик, лека му пръст, беше като теб. Ако правилно си спомням, имаше много голяма колекция с неща, които приличаха на други неща. Една от най-големите колекции по рода си в целия свят, както ми бе обяснено. – Тя зацъка с език и додаде: - Няма съмнение, особнячеството е родова черта…“

„- Как са се озовали всичките тези животни тук? – полюбопитства Джефри.
- Повечето са подарък на Негова светлост от гостуващи благородия, посланици и тем подобни – обясни господин Понтон. – малко е глупаво наистина, понеже предполагам, че той би предпочел някоя хубава книга, но е станало нещо като традиция. Нали се сещаш – държавните глави си подаряват едни на други животни, които не искат. Още си спомням как султанът на Уаймятюри се появи с половин дузина твари като възголеми кегли, увити като пашкули в черно сукно. Каза ни да ги държим на топло и че щели да се превърнат в гигантски пеперуди. Отне ни време, докато загреем, че са най-недолюбваните му копеленца.
- Какво е копеленце? – запита Джефри.
Преди пазачът да отговори, баба му се намеси с гръмовен глас:
- Вид зеленчук.“