„Светът на
акото“ е много забавна книга. И няма как да не е, след като авторът ѝ е
най-остроумния човек на планетата. В тази книга съавтор е и неговата съпруга –
Лин. Семейство Пратчет този път ни въвеждат в историята на акото и най-вече ни
го представя от неговата полезна страна. Ако се чудите какво полезно може да
има в едно ако, то се сетете къде растат най-вкусните зеленчуци. Кожарите също
имат какво да кажат по въпроса.
Всъщност това е книга в книгата. „Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна е книгата, която жената на капитан Ваймс чете всяка вечер на сина им. Ваймс е част от градската стража на Анкх-Морпорк, в една друга поредица, която също е супер готина, а тази книжка от бележка под линия се превръща в самостоятелно произведение. А Пратчет за пореден път ни показва какъв изключителен майстор в правенето на светове и връзките между тях е. На задната корица на книгата има забележителна библиография от Педагогия О‘Майна, която, за огромно съжаление, остава нереализирана.
Историята, написана от госпожицата, е за Джефри, който е изпратен в Анкх-Морпорк да гостува на баба си и който внезапно развива огромен интерес към всякакъв род екскременти. Сприятелява се с градинаря Просто Хъмфри, който му разкрива полезността на акото като източник на скъпоценен тор. От там му хрумва идеята да събира ако, а в последствие и да направи най-големият Музей на акото в света. По детски чист и любопитен и през събирането на отходния материал на живите същества, Джефри всъщност се запознава с бита и част от историята на големия мегаполис. Баба му пък му урежда среща със Сър Хенри Кинг, мастит бизнесмен, чийто бизнес се основава на събирането на екскременти, сортирането им и продаването им на хора, чийто дейности, които се нуждаят от тях. Симпатичното в тази история е подкрепата, която получава Джефри в това свое странно занимание.
И, ако си мислите, че в книгата става въпрос само за ако, ще бъдете напълно прави. Но, както пише в предговора: „Насред скатологията обаче имаше наистина доста интересна информация за септичните ями, боклукчиите и кенефаджиите и как кучешкият тор спомага за направата на най-първокласните кожи, и разни други неща, каквито въобще не ти е хрумвало, че ти трябва да знаеш, но веднъж чути, някак ти се забиват в главата.“ Бележките под линия от автора помагат за това в главата ти да влезе освен смешна, но и интересна информация. Така, че много горещо препоръчвам тази тъничка, но изключително забавна книжка, като за по-добър ефект може да я четете на обществени места. Ако се вижда корицата, ще си осигурите въздух около вас, така че никой няма да нарушава личното ви пространство. За 3D ефект, може да я озвучавате. И без това вече всякакви странности се забелязват по улиците, една повече няма да направи особено впечатление.
Илюстрациите са великолепни – черно-бяла графика в духа на миналия век, от художника Питър Денис.
„Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна, на Тери и Лин Пратчет е на изд. „АРХОНТ-В ООД“, в превод на Катя Анчева, а компютърното оформление на корицата е на Гео Ковачев.
Всъщност това е книга в книгата. „Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна е книгата, която жената на капитан Ваймс чете всяка вечер на сина им. Ваймс е част от градската стража на Анкх-Морпорк, в една друга поредица, която също е супер готина, а тази книжка от бележка под линия се превръща в самостоятелно произведение. А Пратчет за пореден път ни показва какъв изключителен майстор в правенето на светове и връзките между тях е. На задната корица на книгата има забележителна библиография от Педагогия О‘Майна, която, за огромно съжаление, остава нереализирана.
Историята, написана от госпожицата, е за Джефри, който е изпратен в Анкх-Морпорк да гостува на баба си и който внезапно развива огромен интерес към всякакъв род екскременти. Сприятелява се с градинаря Просто Хъмфри, който му разкрива полезността на акото като източник на скъпоценен тор. От там му хрумва идеята да събира ако, а в последствие и да направи най-големият Музей на акото в света. По детски чист и любопитен и през събирането на отходния материал на живите същества, Джефри всъщност се запознава с бита и част от историята на големия мегаполис. Баба му пък му урежда среща със Сър Хенри Кинг, мастит бизнесмен, чийто бизнес се основава на събирането на екскременти, сортирането им и продаването им на хора, чийто дейности, които се нуждаят от тях. Симпатичното в тази история е подкрепата, която получава Джефри в това свое странно занимание.
И, ако си мислите, че в книгата става въпрос само за ако, ще бъдете напълно прави. Но, както пише в предговора: „Насред скатологията обаче имаше наистина доста интересна информация за септичните ями, боклукчиите и кенефаджиите и как кучешкият тор спомага за направата на най-първокласните кожи, и разни други неща, каквито въобще не ти е хрумвало, че ти трябва да знаеш, но веднъж чути, някак ти се забиват в главата.“ Бележките под линия от автора помагат за това в главата ти да влезе освен смешна, но и интересна информация. Така, че много горещо препоръчвам тази тъничка, но изключително забавна книжка, като за по-добър ефект може да я четете на обществени места. Ако се вижда корицата, ще си осигурите въздух около вас, така че никой няма да нарушава личното ви пространство. За 3D ефект, може да я озвучавате. И без това вече всякакви странности се забелязват по улиците, една повече няма да направи особено впечатление.
Илюстрациите са великолепни – черно-бяла графика в духа на миналия век, от художника Питър Денис.
„Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна, на Тери и Лин Пратчет е на изд. „АРХОНТ-В ООД“, в превод на Катя Анчева, а компютърното оформление на корицата е на Гео Ковачев.
И.
П.С. За снимката не са използвани фосили на акита и макар че визуално се доближават до темата, всъщност това са някакви ядки.
П.С. За снимката не са използвани фосили на акита и макар че визуално се доближават до темата, всъщност това са някакви ядки.
Ето и малко
цитати от книгата:
„По силата
на закона последният звук, който се разнася при всяко комично търсене сред
купчина вехтории, е едно гадничко пльонгггг.
Такъв е законът. Никой не знае чий е, но въпреки всичко си е закон.“
„Котките са
потайни животни, а екскрементите им са толкова зловонни, че и на тях самите не
им понасят и затова ги заравят. Също така котките ужасно се смущават, ако
знаят, че ги гледаш, докато си вършат работата, и съответно се извръщат на
другата страна.“
„Общо взето
всички реки, които минават през населени места, излизат доста по-мръсни от тях,
отколкото влизат. Река Анкх е прословута със своето зловонно, покрито с кора
течение основно заради жителите, които го ползват за отходен канал, чат-пат за
гробище, както и за депо за всякакви видове боклуци. Най-големите замърсители
са онези, които живеят или работят край мостовете. Изхождайки от човешката
природа, ако въпросът е дали да платиш на някого, за да те отърве от
съдържанието на цукалото, или просто да клекнеш над дупка, където онова, което
не го виждаш – не го мислиш, втората опция печели всеки път. Освен това, ако
имаш кофти ден, добиваш известно утешение, че можеш да скофтиш деня на някого
отдолу даже още повече, стига да уцелиш момента.“
„- Чичо ти
Седрик, лека му пръст, беше като теб. Ако правилно си спомням, имаше много
голяма колекция с неща, които приличаха на други неща. Една от най-големите
колекции по рода си в целия свят, както ми бе обяснено. – Тя зацъка с език и
додаде: - Няма съмнение, особнячеството е родова черта…“
„- Как са се
озовали всичките тези животни тук? – полюбопитства Джефри.
- Повечето са подарък на Негова светлост от гостуващи благородия, посланици и тем подобни – обясни господин Понтон. – малко е глупаво наистина, понеже предполагам, че той би предпочел някоя хубава книга, но е станало нещо като традиция. Нали се сещаш – държавните глави си подаряват едни на други животни, които не искат. Още си спомням как султанът на Уаймятюри се появи с половин дузина твари като възголеми кегли, увити като пашкули в черно сукно. Каза ни да ги държим на топло и че щели да се превърнат в гигантски пеперуди. Отне ни време, докато загреем, че са най-недолюбваните му копеленца.
- Какво е копеленце? – запита Джефри.
Преди пазачът да отговори, баба му се намеси с гръмовен глас:
- Вид зеленчук.“
- Повечето са подарък на Негова светлост от гостуващи благородия, посланици и тем подобни – обясни господин Понтон. – малко е глупаво наистина, понеже предполагам, че той би предпочел някоя хубава книга, но е станало нещо като традиция. Нали се сещаш – държавните глави си подаряват едни на други животни, които не искат. Още си спомням как султанът на Уаймятюри се появи с половин дузина твари като възголеми кегли, увити като пашкули в черно сукно. Каза ни да ги държим на топло и че щели да се превърнат в гигантски пеперуди. Отне ни време, докато загреем, че са най-недолюбваните му копеленца.
- Какво е копеленце? – запита Джефри.
Преди пазачът да отговори, баба му се намеси с гръмовен глас:
- Вид зеленчук.“
Няма коментари:
Публикуване на коментар