"Аз роботът", Айзък Азимов

„Аз роботът“ е сборник с разкази на Айзък Азимов, които се въртят около тематиката за навлизането на хуманоидните роботи в човешкия живот. На пръв поглед разказите нямат връзка помежду си, но всъщност изобщо не е така. Освен обединяващият герой, който участва във всичките -  робопсихологът д-р Сюзън Келвин, сборникът пресъздава представата на Айзък Азимов за развитието на роботите от началните неми помощници у дома, до свръх интелигентните, мислещи и чувстващи машини, които са в състояние не само да управляват хората, но и да оспорват тяхното превъзходство и собствения си произход. Другата обединителна нишка е, че независимо на какъв етап от развитието си са роботите, те се подчиняват на три много важни закона,вградени в позитронните им мозъци, които им помагат да изпълняват командите на хората, без в даден момент да се опълчват срещу тях. Но понякога точно тези закони са онова, което ги прави опасни и всъщност управляването на един робот е изключително деликатна дейност. Точно тук се явява работата на д-р Келвин, която успява да разбере в различните ситуации какви са подбудите за действия за дадения робот. Така, както се развива технологията на роботите през разказите, така самата робопсихоложка е представена хронологически в нейното професионално израстване.
Но да се върнем на трите закона на роботиката. Първият гласи, че роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда. Според втория роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека, освен ако те не са в противоречие с Първия закон. А третия казва, че роботът е длъжен да защитава своята сигурност, доколкото тази защита не е в противоречие с Първия и Втория закон. Правилните указания, който дават хората на роботите са най-важното нещо за тяхната и на самите хора безопасност. Защото роботите разбират указанията абсолютно буквално, те не притежават абстрактно, асоциативно мислене и не тълкуват задачите. Но в същото време могат да ги променят, ако те са в противоречие с някой от трите закона.
Книгата е много интересна, чете се бързо, приятно и за времето си е била доста иновативна.Издадена е в Лондон през 1973 година, а всички знаем колко много се разви технологията само за последните 20 години. И все пак хуманоидни роботи, които помагат в домакинството все още нямаме в масова употреба. Разбира се, от съвременна гледна точка на места звучи леко наивистично, но по всяка вероятност и днешните романи, описващи бъдещето, каквото го виждаме, след 50-тина години ще звучат наивно.
Ще завърша с това, че в разказите въпросът за употребата на тези роботи е доста спорен и като цяло голяма част от човечеството не е готово и не желае тяхното присъствие в живота си. Затова по-голямата част от действието се развива на различни междупланетни бази.

„Аз роботът“ на Айзък Азимов е на из. „Народна младеж“, няма ново издание – сборникът е включен в едно по-ново здание, с общото заглавие „Роботите“, но и то е изчерпано и го няма на пазара, така че вариант остават библиотеките и букинистите. Моето издание е купено от сергия със стари книги и даже има посвещение в началото, което е с такъв артистичен почерк, че трудно разчитам. Преводът е на Тодор Вълчев, а илюстрациите на Никифор Русков /да, книгата има и илюстрации/.

И.

Малко цитати, които ми харесаха:

„Джордж Уестън се чувстваше чудесно. За него вече бе станало навик в неделя следобед да се чувства чудесно. Вкусно, обилно ядене, удобен, мек стар диван, на който да се изтегнеш, но в брой на „Таймс“, домашни пантофи на краката и никаква риза, която да те притеснява – как да не се чувстваш чудесно?
Обаче влизането на жена му предизвика недоволство у него. След десетгодишен брачен живот той все още имаше глупостта да я обича и не ще и дума, винаги ѝ се радваше, но следобедната почивка в неделя беше свещена за него, а за да се чувства човек чудесно – както той разбираше това, - му бяха необходими поне два-три часа пълна самота. Затова той заби поглед в последните съобщения за експедицията на Лефебр и Йошида за Марс (този път те бяха стартирали от лунната станция и имаше голяма вероятност да успеят) и се направи, че не забелязва жена си.“

„Една от любимите сентенции на Грегъри Пауъл гласеше, че от паника полза няма.“

„Роботът МС излезе и двамата останаха сами с Кюти, който все още стоеше неподвижен.
- Е – ухили се Пауъл, - сега вече вярваш ли, че ние сме те създали?
Кюти отговори кратко и безапелативно.
- Не!
Усмивката на Пауъл застина и бавно изчезна от лицето му. Донъвън просто зина.
- Вие само сглобихте вече готови части – продължи Кюти. – И направихте това много умело – инстикт, предполагам. – но вие не създадохте този робот. Частите са създадени от Всемогъщия.
- Слушай – изхриптя Донъвън. – тези части са произведени на Земята, след което са изпратени тук.
- Е, е – отвърна успокоително Кюти, - няма да спорим сега.
- Така е, както ти казвам! – Донъвън се хвърли напред и сграбчи робота за ръката. – Ако беше прочел книгите в библиотеката, те щяха да ти обяснят всичко, без да оставят ни най-малко съмнение.
- Книгите ли? Аз съм ги изчел – до една! Много добре са измислени.
Неочаквано в разговора се намеси Пауъл.
- Щом си ги изчел, какво повече да говорим! Не можеш да си опориш. Простоне можеш!
В гласа на Кюти прозвуча съжаление към тях.
- Но, Пауъл, за мен те съвсем не са достоверен източник на информация. Вярно е, че и те са създадени от Всемогъщия, но са предназначени за вас, а не за мен.
- Това пък откъде го измисли? – попита Пауъл.
- Аз, като мислещо същество, съм способен да изведа истината от априорни положения. А за вас е нужно някой да ви обясни вашето съществуване, защото, макар и да имате разум, не сте в състояние да разсъждавате. И този някой е Всемогъщия. Разбира се, няма нищо лошо в това, че той ви подхвърля тези смешни представи за далечни светове и хора. По всяка вероятност вашият мозък е твърде примитивен, за да може да възприеме абсолютната истина. Но тък като на Всемогъщия е угодно вие да вярвате на вашите книги, аз няма да споря повече с вас.
На излизане той се обърна и добави меко:
- Вие не се огорчавайте. В света, създаден от Всемогъщия, има място за всеки. Имате място и вие, горките човеци. И макар, то да е скромно, ще бъдете възнаградени, ако се държите, както подобава.
Той излезе с благостно изражение, каквото подхождаше за пророка на Всемогъщия, а двамата останаха сами и избягваха да се погледнат в очите.“

„-Аз мисля, че те разбирам – промълви доктор Келвин.
- Аз, знаете чета мисли – продължи роботът – и нямате представа колко сложни са те. Много от тях остават неразбираеми за мен, защото моят начин на мислене няма почти нищо общо с вашия. Но независимо от това аз се опитвам да вникна в него и вашите романи ми помагат.
- Да, но боя се, че когато чрез съвременния роман се запознаеш с някои душевни преживявания – в гласа ѝ трепна горест. – нашите мисли и чувства ще ти се сторят досадни и безцветни.
- Нищо подобно!“

„-…Всичко, което съдържа в себе си някакъв живот в себе си, въстава – съзнателно или несъзнателно – против всякакво господство. А още повече ако това господство се упражнява от по-низше или възприемано като по-низше същество. Физически, а в известен смисъл и умствено роботът – всеки робот – стои по-високо от човека. Защо тогава той се подчинява на човека? Само благодарение на Първия закон. Без този закон още първата заповед, която се опиташ да дадеш на робота, ще доведе до твоята гибел.“

„- Всичките новини са при тях – каза той.
- Как не! – възрази Роисън. – Под тия златни доспехи на генерала няма нищо. Съблечеш ли го, ще откриеш само една поточна лента, която пуска заповеди надолу и прехвърля отговорността нагоре.“

„…Имаше изражение на човек, който е хванал душата си с две ръце, разтърсил я е здраво и я е изправил на крака. В гласа му дори имаше зачатък на търпение.“

„- Прав сте – съгласи се доктор Келвин, - но забелязах напълно естествения ви страх, че може да обезумеете. Този страх би могъл да ви попречи да изпълните задачата си, затова реших да ви оставя да си мислите, че единственото ми съображение да ви изпратя на кораба е, че целя роботите повече от хората. Това, както предполагах, щеше да ви ядоса, а ядът, драги ми доктор Блек, понякога се оказва много полезен. Ако не друго, един ядосан човек се плаши по-трудно, отколкото ако не е ядосан. Излезе, че съм била права. – Тя сключи ръце в скута си и на лицето ѝ се появи нещо съвсем близко до усмивка.“

„Фундаменталистите смао това чакаха. Те не представляваха някаква политическа партия или религиозна секта. Това бяха хора, неуспели да се приспособят към „атомния век“, както се казваше някога, когато атомът беше все още новост. Всъщност това бяха привърженици на простия живот, тъгуващи за една действителност, която сигурно не е била толкова проста за тези, които са я изпитали на гърба си и които затова на свой ред са били привърженици на простия живот.“

„В гостната беше и доктор Сюзън Келвин. Седнала сковано, стиснала устни, тя имаше студения вид на човек, който толкова дълго е работил с машини, че в кръвта му се е вляла и малко стомана.“