"Как малкият Клаус стана Дядо Коледа", Л. Франк Баум

Миналата година помрънках за една коледна книга, тази, обаче нямах търпение до празника. Затова се снабдих с това бижу предварително. И много се радвам, защото през ваканцията ще четем с децата „Как малкият Клаус стана Дядо Коледа“, ще ядем домашни бисквити и ще пием мляко с какао. Точно така те предразполага тази книга. Тъкмо бях позагубила коледния дух, задушен някъде под купчините пластмасови играчки, „неустоими“ предложения и оферти и изобщо превръщането на този светъл празник в епогей на комерсиалното и се появи тази книга, за да ми върне настроението. Няма нищо случайно.
Лиман Франк Баум, познат у нас предимно с „Магьосникът от Оз“ е написал една страхотна приказка за създаването на Дядо Коледа и традициите, свързани с коледната елха, чорапите над камината, украсата и подаръците. Малкото бебе Клаус, намерено от една нимфа, отгледано в света на безсмъртните вълшебни същества, се превръща в един благороден млад мъж с добро сърце, който обича да доставя радост. Разбира се, има и лоши герои, които се опитват да му попречат. Няма как да минем без битка между доброто и злото, докато живеем в света на дуализма. За да се превърне малкият Клаус накрая в добрия Дядо Коледа, познат на всички деца по света.Това е една  красива история за сътворението на празника такъв, какъвто би трябвало да бъде, а не такъв, в какъвто го превръщаме. Приказката е много хубава, логична, с внимание и към най-малкия детайл. Точно каквито са и илюстрациите. Изключително красив дизайн, със страхотни цветове и нежни акварелни рисунки. Дело са на Дамян Дамянов, който има моите адмирации, защото наистина е създал един коледен разкош. Донякъде класически, донякъде скандинавски, без да се натрапват, илюстрациите оставят на въображението достатъчно материал за доизмисляне и в същото време сами за себе си изглеждат като картини, които могат да се сложат в рамка на стената.

Има много книги на пазара, посветени на Дядо Коледа. Но повечето разказват как той живее в работилницата си, кой му помага, как обикаля с елените. До този момент не бях срещала история, която да разказва откъде е дошъл самия Дядо Коледа и какъв е бил преди да стане дядо. Тази теория за неговото съ-творение много ми хареса. Затова с удоволствие я препоръчвам на всички деца, независимо от възрастта им. Мисля, че, ако Дядо Коледа я види под елхата, докато оставя подаръците, това ще го накара да се усмихне и ще го стопли в студената зимна нощ.
„Как малкият Клаус стана Дядо Коледа“ е на изд. Колибри, преводът е на Надежда Розова, а корицата, както и илюстрациите вътре, както вече споменах са на Дамян Дамянов.

И.

"След това, когато едно дете беше палаво или непослушно, майка му казваше:

- Трябва да помолиш за прошка добрия Санта Клаус! Той не обича непослушни деца и ако не се разкаеш, повече няма да ти носи красиви играчки.

 На Санта Клаус обаче не му беше приятно да говорят така. Носеше играчки на децата, защото са мънички и безпомощни и защото ги обичаше. Знаеше, че и най-добрите деца понякога лудуват, а и най-палавите, често са добри. Децата по цял свят са такива и дори да беше способен да ги промени, не би го направил."

"Проявата на великодушие се помни по-дълго от славна битка, царски указ или учено писание, защото се разпространява и оставя отпечатъка си върху всичко и разказът за нея се предава от поколение на поколение."

П.С. Не знам защо всичките ми снимки са килнати надясно, но се надявам това да не е прекалено дразнещо. :)

"Истории за лека нощ за момичета бунтарки. 100 приказки за невероятни жени", Елена Фавили и Франческа Кавало

Нека ви кажа колко интересна за мен е тази книга. Когато я започнах , не спрях да чета. Стигнах  по -напред от половината, изчислявах колко години са живели, гледах художниците на невероятните илюстрации. Направи ми впечатление, че и те са едни момичета бунтарки. Не ми хареса това, че имената на художничките в картините не се забелязват лесно и трябва да ги търсиш отзад.

Не се оставих лесно, хората, за които ми стана интересно- проучих.

А наистина много ми хареса това, че знаех някои неща, които се отнасяха за жените.

Фрида Кало, Хатшепсут, която учим по история, Клеопатра, Хилъри Клинтън, Екатерина Велика, Джоан Джет, Елизабет I, Коко Шанел, Йоко Оно, Мишел Обама, Мария Кюри…

Всички останали научих… и се впечетлих.

Понякога ми ставаше тъжно за момичетата претърпели войната или тези, които са опитали или са успели да спасят народа си. И все пак всички се помнят, а с тази невероятна книга паметта им ще се пази дълго.

Още не съм написала своята история отзад , защото не съм направила, открила или каквото и да е там нещо. Но съм сигурна, че някой ден ще настъпи този момент.

Има милярди такива жени… Чакам книга номер две.

В.

Книгата "Истории за лека нощ за момичета бунтарки" на Елена Фавили и Франческа Кавало е на изд. къща "Хермес", а корицата и вътрешното оформление са на Тодор Пунгеров.

А сега ще ви покажа и първото си видео, което заснех! То е за тази книга :

"Записки от един малък остров", Бил Брайсън

Преди известно количество години баща ми ми препоръча една малка книжка, написана от унгарец, живял дълги години в Англия. Беше невероятно смешна и представяше британците с едно тънко чувство за хумор.
Още тогава много харесах придобитото английско чувство за хумор. Придобито от небританци, които живеят известно време на острова и започват да звучат като британци. Бил Брайсън е американец, представител на този модел заселили се във Великобритания чужденци, за които тя става нещо като втора родина.
След като прекарва голяма част от живота си в Англия,  Бил Брайсън решава да се върне в Америка, но прави едно последно прощално пътуване от най-южната до най-северната точка на острова. Тази книга е един своеобразен пътеводител, смесил в себе си анализ на народопсихологията на англичаните, подробни описания на забележителностите, които посещава и забавни пътни бележки. Всичко това е поднесено с едно много симпатично чувство за хумор, така че като цяло книгата е много приятна за четене. Единственото, което ми натежа на моменти е прекалено подробното описание на посетените места и най-вече пътя, по който се стига до тях. Леко досадно ми ставаше да чета за всеки храст и дърво, които се заобикалят по разни неизвестни прашни пътища, за да се стигне до някой замък. Може би, ако реша да правя такава обиколка на Англия, записките на Бил Брайсън  ще са ми от голяма полза, за да намеря места, които не са най-популярните.
Но, дори и с тези подробни описания, книгата е много забавна, интересна и определено си заслужава човек да ѝ обърне внимание. Аз лично си сложих автора в списъка на такива, чийто книги искам да прочета, така че събирам и останалите.

„Записки от един малък остров“ на Бил Брайсън е на изд. Еднорог, в превод на Ния Рибарова, а художник на корицата е Христо Хаджитанев.

И.

П.С. Книжката, която ми препоръча преди години баща ми е на Джордж Майкс и се казва „Как да бъдеш чужденец. Как да бъдеш упадъчен“, на нея ще отделя специална публикация.

„Част от обаянието на британците се дължи на факта, че те самите нямат представа за собствените си добродетели. Това твърдение е особено вярно, що се отнася до тяхното щастие. Ще ми се изсмеете, когато ви кажа, че те са най-щастливите хора на тази земя. Честно! Наблюдавайте двама британци, докато си говорят, и вижте колко време ще изтече, преди да се усмихнат или да се засмеят на някоя шега или закачка. Няма да отнеме повече от няколко секунди.“

„А и на британците е толкова лесно да се угоди. Това е наистина необикновено. Те действително се радват на малки удоволствия. Предполагам, че именно там е причината, поради която всички техни сладкиши – препечени пити с масло, неподсладени кифли, кифли за препичане, твърди курабии със стафиди, плодови кексчета – са така внимателно овкусени. Те са единствените хора на света, които смятат, че мармаладът и стафидите са вълнуваща плънка за пудинги и кейкове. Предложете им нещо наистина съблазнително – парче шоколадова тора и ще почнат да се тревожат, че това е неоправдано и прекалено, сякаш всяко удоволствие извън определени, много тесни граници е някак неприлично.
- Наистина не би трябвало – ще кажат те.
- О, моля ви се, вземете си – ще ги окуражите вие.
- Е, добре, но само малко – ще отвърнат те и ще стрелнат ръка към най-малкия бонбон, а след това на лицето им ще се изпише такова изражение, сякаш току-що са извършили нещо ужасно подло.
 Това усещане е напълно чуждо на американците. За тях единственият смисъл на живота, постоянно потвърждение, че продължават да съществуват, е да натъпкват в устата си възможно най-голямо количество храна, доставяща удоволствие на сетивата, по възможност без да спират. Задоволяването, моментално и разточително, е тяхно право по рождение. Все едно да кажете: „Наистина не би трябвало“, ако някой ви каже да си поемете въздух.“

„Понякога ми идва на ум, че британците разполагат с повече историческо наследство, отколкото е полезно за самите тях. В страна, където има смайващо голямо количество от всичко, е лесно да се гледа на това като на неизтощим ресурс.“

„Зная, че това се подразбира от само себе си, но Стоунхендж е наистина едно невероятно постижение. Нужни са били петстотин души, за да бъде издърпан всеки от големите каменни блокове от сив варовик и още сто, които да се суетят наоколо, нагласяйки движещите ролки. Замислете се за минута. Може ли да си представите как убеждавате шестотин души да ви помогнат да влачите през полето петдесеттонен каменен блок в продължение на осемнайсет мили, след което да го изправите и да кажете: „Така, момчета! Още двайсет такива блока, няколко трегера и около две дузини хубав пясъчник от Уелс и можем да почнем купона!“ Казвам ви, че който и да е бил човекът, организирал построяването на Стоунхендж, той със сигурност е притежавал дяволска способност да мотивира последователите си.“

„Измежду многото въпроси, които никога не съм могъл да разбера, един въпрос изпъква с особена сила. Той е: кой е бил първият човек, който е застанал до купчина пясък и е казал: „Знаете ли, хващам се на бас, че ако вземем малко пясък, смесим го с поташ и след това го загреем, ще получим твърд, но прозрачен материал. Бихме могли да го наречем стъкло.“ Наречете ме недосетлив, но можете да ме държите на плажа до края на света и никога няма да ми хрумне да се опитам да го превърна в прозорци.“

„Според мен пазаруването е едно от нещата, които мъжете и жените на трябва да вършат заедно, тъй като всичко, което искат мъжете, е да си купят нещо, което издава шум – като бормашина например, и да се приберат в къщи, за да си играят с него, а жените не да удовлетворени, докато не са видели всичко из града и не са пипнали поне 1500 различни тъкани. Само аз ли съм в неведение по отношение на странния и непреодолим импулс, който изпитват жените да пипат разни неща из магазините? Многократно съм виждал съпругата си да се отклонява от пътя си по двайсет, тридесет ярда, само за да опипа нещо – мохерен пуловер или покривка за легло от памучно кадифе или нещо друго.
- Харесва ли ти? – питам я аз изненадан, тъй като не е нещо по неин вкус, а тя ме поглежда така, сякаш съм ненормален.
-Това? – отговаря тя. – Не, отвратително е.
- Тогава защо – винаги ми се иска да попитам – дойде чак дотук, само за да го пипнеш? – Но, разбира се, като всички опитни съпрузи съм се научил да не казвам нищо, докато пазаруваме, защото без значение какво ще кажете – „Гладен съм. Измориха ми се краката. Да, и това ти стои добре. Добре, купи си ги и двете. Ох, за Бога. Не може ли просто да се приберем? Мусон? Отново? Ох, за Бога? Къде съм бил аз? Къде беше ти? Защо тогава дойде чак дотук, за да го пипнеш? – няма ефект, така че не казвам нищо.“

„….Всъщност се наложи да се върна чак до Лондон, да хвана метрото до Юстън и най-накрая влак до Милтън Кийнс – пътешествие от около 120 мили, за да измина разстоянието между два града, които се намираха за 30 мили един от друг.
   Това ми струва доста пари и време и леко ме раздразни, отчасти защото метрото до Юстън беше препълнено и ми се наложи да седна срещу някаква блееща овца и десетгодишния ѝ син, който непрестанно подритваше пищялите ми с краката си и ме нервираше, защото се бе втренчил в мен с прасешките си очи, а същевременно бъркаше в носа си и ядеше сополите. Явно гледаше на носа си като на източник на леки закуски, разположен по средата на лицето му. Опитах се да се съсредоточа върху книгата си, но противно на желанието ми постоянно надигах поглед и го виждах как ме гледа със самодоволно изражение и зает пръст. Беше доста отблъскващо и изпитах огромно задоволство, когато влакът най-сетне спря в Милтън Кийнс и можах да взема раницата си от багажното отделение над мен и да я извлека през главата му на излизане.“

„От влака севере Уелс изглеждаше като ад за летуващите – безкрайна поредица от затворнически къмпинги, разположени сред уединената, брулена от вятъра пустош,от погрешната страна на железопътната линия и безмилостната магистрала и с изглед към безпределен естуар от влажен пясък, осеян с коварни подвижни пясъци, а някъде в далечината се виждаше и морето – далечно петно на хоризонта. На мен ми се видя необичайна алтернатива за прекарване на отпуската – човек да спи в ламаринена кутия сред едно тъжно поле на голямо разстояние от което и да било населено място и то при климат като британския, и всяка сутрин да се събужда в компанията на стотици други  хора, появяващи се от идентични ламаринени кутии, да пресича железопътната линия и магистралата и да се изкачва през пустинята, избягвайки подвижните пясъци, само за да си натопи краката в едно отдалечено море, пълно с ливърпулски лайна. Не мога да кажа какво точно, но нещо в цялата тази идея не ми се нравеше.“

„….Гарата беше затворена, но наоколо имаше доста хора, които усърдно избягваха да се гледат взаимно и стояха на същите места, на които вероятно заставаха всяка сутрин. Сигурен съм в това, тъй като си стоях и не пречех на никого, когато пристигна един мъж облечен в костюм, който в началото изглеждаше изненадан, а след това ядосан от факта, че съм заел неговия квадратен метър от перона. Зае позиция на няколко фута от мен и ме изгледа с израз, който не беше далеч от омраза. Колко лесно е понякога, помислих си аз, да си създадеш врагове във Великобритания. Достатъчно е да застанеш на тяхното място или да обърнеш колата си в алеята им за паркиране – цялото изражение на този мъж говореше: „Не обръщайте!“ – или без да искате седнете на тяхното място във влака и те ще ви мразят безмълвно, докато умрат.“

„….В края на краищата пристигна влак с два вагона и всички се затътрихме към него. Това са наистина най-неудобните, силно неприятни влакове, с твърди краища на седалките, загадъчни, ту топли, ту студени течения, заслепяващо осветление и най-вече пагубна за здравето цветова схема – оранжеви ивици и безнадеждно наперени орнаменти във формата на обърнато V. Защо някои хора си мислят, че пътниците умират от желание да бъдат заобиколени с оранжеви цветове, особено рано сутрин?“

„Имената на градчетата по пътя наподобяваха звуците, издавани от котка, която се опитва да повърне валмо косми: Ллиуинурил, Морфа Маудлак, Лландекуайн, Дайфрайн Ардуай.“

„Скромна по размери опашка от коли се точеше лениво към входа за ферибота; имаше и осем или десет души, придвижващи се пеша с раници и здрави обувки. Един от тях даже беше по къси панталони, което е винаги признак на малоумие в напреднал стадий, що се отнася до британските катерачи. Правенето на преходи – или поне британската версия на тази дейност – бе нещо сравнително ново за мен. Все още не бях достигнал фазата да нося къси панталони с множество джобове, но бях започнал да затъквам панталоните в чорапите си (макар че все още чакам да открия някой, който да ми обясни ползата от това, като изключим факта, че правейки го, човек изглежда сериозен и всецяло отдаден на заниманието си).
Спомням си, че когато дойдох във Великобритания за първи път, се изненадах безкрайно, когато след като влязох безцелно в книжарница, открих цяла секция под наслов: „Напътствия за ходене“. Стори ми се малко странно и комично – там, откъдето идвах аз, хората обикновено не се нуждаеха от писмени инструкции за това как да приведат крайниците си в движение. Но после постепенно разбрах, че във Великобритания има два вида ходене – тоест, ежедневния вид ходене, който ви отвежда до кръчмата и, ако всичко мине добре, обратно до дома и другият, по-сериозен тип ходене, за който са ви необходими здрави обувки, военнотопографски карти в пластмасови кесийки, раници със сандвичи и термоси с чай, а в крайната фаза и къси панталони от плат за военни униформи, които обличате в неподходящо за тази цел време.“

„…а знаете ли каква е разликата между „село“ и „селце“? Твърде  малко хора са запознати с тази подробност, а това е всъщност елементарно: едното е населено място, а другото пиеса от Шекспир“

„От другата страна на пътя някакъв фермер поправяше участък разрушена стена, а аз стоях и го гледах от дискретно разстояние в продължение на доста време, защото ако въобще има нещо, което да действа по-успокояващо от това да поправяте стена, строена без хоросан, то това е да наблюдавате как го върши някой друг. Спомням си, че веднъж, недълго след като се бяхме преместили в долините на Йоркшир, се разхождах и попаднах на един фермер, когото познавах бегло и който поправяше някаква стена на един отдалечен хълм. Беше скапан януарски ден, времето беше мъгливо и дъждовно, но най-важното в случая бе, че нямаше абсолютно никакъв смисъл стената да бъде поправяна. Фермерът притежаваше земите и от двете ѝ страни, а и при всички положения между тях имаше врата, която стоеше постоянно отворена, така че всъщност стената не служеше за нищо. Стоях и гледах известно време и накрая го попитах защо стои на студения дъжд и поправя стената. Той ме изгледа с онзи поглед, който фермерите на Йоркшир пазят за случайните зяпачи и други подобни идиоти и каза: „Защото е паднала, разбира се.“ От този инцидент научих, първо, никога да не задавам на йоркширските фермери въпроси, на които не може да бъде отговорено с „една пинта „Тетлис“ и второ, че една от основните причини британският пейзаж да бъде така неописуемо красив и незасегнат от времето е, че по-голяма част от фермерите по неизвестни причини отделят от времето си, за да го поддържат такъв.“