"Миларепа", Ерик-Еманюел Шмит

„Миларепа“ е част от трилогията, посветена на трите най-популярни религии – будизъм, ислям и християнство. Макар тази да е първата написана, те нямат връзка по между си и няма голямо значение в какъв ред ще се четат. И трите са много силни.
Симон е 38 годишен мъж от Париж, който започва да сънува всяка нощ един и същи сън. Качен на планина, не в собственото си тяло, изпълнен с омраза, търсещ някого, когото да пребие. Две години след първия сън среща жена, която му казва, че не е Симон, а Свастика, който търси Миларепа, защото го ненавижда. И ще сънува този сън, докато не разкаже сто хиляди пъти историята на омразата и борбата му с най-великия отшелник, само тогава ще излезе от Самсара, безкрайния път на преражданията.
А историята на Свастика и Миларепа е следната : Миларепа е племенник на Свастика, първата им среща е, когато е още невръстно дете. Семейството му е богато, за разлика от Свастика, който тъне в нищета. Една детска усмивка и жал към състоянието на чичото предизвикват неговата омраза и неприязън. Защото Свастика е горделив и не иска да бъде съжаляван. Бащата на Миларепа умира и Свастика е онзи, който трябва да се грижи вече за племенника си, сестра му и майка му. В този момент омразата му се разгръща с пълна сила и той прави живота на своите роднини черен. От своя страна Миларепа изучава магията и успява да отмъсти на чичо си. След което осъзнава, че този цикъл на омраза и отмъщение трябва да бъде спрян. Става отшелник и пречиства душата си с помощта на будизма. Отказва се от всичко материално, има хиляди последователи, които виждат смисъл в действията му и търсят просветлението, което той получава. А Свастика така и не разбира, че само любовта може да те накара да живееш в мир със себе си и света. Умира в омраза към Миларепа, осъден да се преражда хиляди пъти, докато осъзнае истината за себе си.
Отвъд тази простичка история, „Миларепа“ е разказ за всичко, което сполетява хората и света от векове насам. Омразата не може да бъде градивна. Смисълът на истинския живот е прошката и осъзнаването, че материалното е важно, само ако служи на всички. Отмъщението води след себе си обида и още негативизъм, който се натрупва и задушава душата, обрича я на самота, натрапчиви мисли и нещастие. И в крайна сметка всичко материално натрупано губи своето значение, защото човекът е прояден отвътре. Отказът от света такъв, какъвто го познаваме и пречистването са пътя към съвършенството. Но не онова съвършенство, което има само външна форма, а отвътре е изгнило. А, това, което кара човека да грее с необяснима светлина и хората да искат да го следват.
Това е една тънка книжка, която казва толкова много и в която можем да намерим истината за това какво означава да си добър.
„Миларепа“ на Ерик-Еманюел Шмит е на изд. Леге Артис, в превод на Зорница Китинска, а корицата, която много ми харесва, е на Владислав Кутрев.

И.

„Аз дъвчех кроасана и я гледах без задна мисъл, ей така, просто защото беше от онези същества, които човек наблюдава, без да му е ясно с какво го привличат.“

„Сега казвам „аз“ на доста „азове“ и това ме прави по-лек. Когато бях само себе си, имах усещането, че съм тежък, неподвижен, овързан, обречен на себе си като на затвор.“

„…-А ти какво мислиш?
- Аз ли? Какво аз?
- Ти, Симон. На теб говоря.
- Ами че аз не мисля, аз разказвам.
Признавам, че не знам дали отговорът ми беше глупав или пък много мъдър. Всъщност колкото повече възрастта ми напредва, толкова повече границата между крайната глупост и големия ум се изличава. Както онази между съня и действителността.“

„По-лесно се върши зло, отколкото добро, злото е по-бързо, без усилие, но е като лепило, от което човек не се измъква толкова бързо…“

„Няма нищо по-потискащо от онези мерзавци, които се преобръщат и успяват в доброто толкова лесно, колкото и в злото. Шампионите по святост ме потискат.“

„- Това е било илюзия! Очевидно е било илюзия.
- Може би – отговорих. – Но разликата между теб и мен е, че аз виждам илюзиите.“

„Човек винаги се заразява с историите, които разказва.“

„Бях разбрал, че да повтаряш заклинанията, не служи за нищо, само усилието създава благоденствие. Бях разбрал, че доброто изисква повече усилия, отколкото злото. Бях разбрал и че тялото ми е несигурна лодка, ако го натоваря с престъпления, потъва, а ако я олекотя, като практикувам отделянето света, щедрост и забрава на себе си, тя ме отвежда до вярното пристанище. Най-сетне, бях разбрал, че преди не съм бил човек, а само двукрако, леко окосмено и с членоразделна реч, а човечността се яви пред мен в края на пътя. Тя беше далеч, като мишена. Дали някога щях да успея да стана човек?“

„- Миларепа си отива, но няма за какво да плачем. Онова, което може да ни разплаче, е мисълта, че всички същества могат да бъдат Буда, но не го знаят и умират в болка и без идеал. Ако за това плачеш, то трябва да плачеш неспирно ден и нощ.“