„Господин Ибрахим и цветята на Корана“, Ерик-Еманюел Шмит

Това е втората книга от поредицата за трите религии „Кръговратът на незримото“ – будизъм, суфизъм и християнство, макар че както вече писах в ревюто за „Миларепа“, те нямат връзка по между си и няма никакво значение в какъв ред ще се четат.
Сюжетът е премного интересен. Момо, както го нарича господин Ибрахим, живее на същата улица като него и всъщност се казва Моисей. Действието се развива на еврейската „Бльо“ улица в Париж, която не е синя, а  господин Ибрахим, който има бакалничка на нея, всички наричат „арабина“. Всъщност, той не е арабин, турчин е, но това Моисей не го знае преди да станат приятели. А приятелството им се случва, защото господин Ибрахим е единствения, който гледа на него с достойнство и уважение,  без упреци, без да му се кара. Момчето живее бедно само с баща си, майка му е заминала и е взела със себе си брат му, Попол, за когото бащата му казва, че е умен, добър, кадърен, чист, ученолюбив – всичко, което Моисей не е. Ето как, за да отмъсти на баща си, обиденото момче започва да краде от него пари, а после започва да краде неща и от бакалничката на „арабина“. И така, до момента, в който става ясно, че господин Ибрахим знае какво върши Моисей, но въпреки това не му се сърди. От този момент започва приятелството между него и Момо, в което той му разкрива красивия свят на вярата, на дервишите и суфизма. Момчето споделя с господин Ибрахим всичко – от своите страхове, през посещенията си при платените жени, до своите мечти. В един момент бащата на Момо, за когото става ясно, че страда от депресия, си тръгва, оставяйки му бележка, а господин Ибрахим става негов попечител. Междувременно, се връща майката на момчето и от разговора с нея става ясно, че Попол не съществува, а самият Момо я излъгва, че се казва Мохамед. След което поисква да бъде осиновен от господин Ибрахим. И започва тяхното пътешествие към родните места на господин Ибрахим, а Момо разбира какво е да се въртиш и да станеш малък атом, който се слива с Бога, с небето и на когото вярата му е в сърцето. Онова, което не успява да получи от баща си, го получава от един дервиш – радостта от познанието, приемането на света и спокойствието на битието. Момо се завръща на еврейската уличка и поема бакалничката на господин Ибрахим, като Мохамед, а всички го наричат „арабина“. Което на езика на бакалите означава „отворен нощем и в неделя“.

Тази история е и тъжна, и красива. Малкото еврейско момче не успява да намери себе си в света на баща си, потънал в безверие и отчаяние, чувства се отхвърлено от собствената си вяра. Или по-скоро не приобщено. Всъщност, не суфизмът е онова, което му помага, а човекът, който застава до него. Независимо каква вяра щеше да изповядва господин Ибрахим, Момо би го последвал. Защото, когато си изгубен в съмнения и не си сигурен в себе си, имаш нужда от силна опора, от човек, който да те подкрепи и да ти покаже, че не си никой. За Моисей-Момо-Мохамед този човек е „арабина“, който не е арабин, а турчин и който му  разкрива красотата на вярата в Бога, смисълът на въртенето и сливането с Вселената, успокояващия танц на пустотата, радостта и светлината. Парадоксът за това как едно еврейско момче става суфист е силен пример за това, че  всъщност не етническата принадлежност или твоята националност те правят част от една общност, а хората, които те заобикалят и които могат да ти разкрият красотата на вярата. Господин Ибрахим подарява на Момо най-чудния букет от цветята на Корана, показвайки му, че може да бъде щастлив тук и сега, разтваряйки сърцето си за онова, което е незримо, но е най-истинско.
„Господин Ибрахим и цветята на Корана“ на Ерик-Еманюел Шмит е на изд. Леге Артис, в превод на Зорница Китинска, а корицата, която е като картина,  е на Владислав Кутрев.

И.

П.С. Снимката не е особено точна, защото текстът е на арабски, макар че не знам какво точно пише, но е закачка с начина, по който хората наричат господин Ибрахим.

И малко цитати:

„На единайсет счупих прасенцето и отидох при курвите.
Прасенцето ми беше порцеланова касичка с цвят на повърнато и с една цепнатина, която позволяваше на монетата да влезе, но не и да излезе. Баща ми беше избрал тази еднопосочна касичка, защото тя отговаряше на неговото разбиране за живота: парите са създадени, за да се съхраняват, а не за да се харчат.“

„Благодарение на намесата на господин Ибрахим светът на възрастните се беше пропукал и вече не ми издигаше онази гладка стена, в която се блъсках преди, а една ръка се протягаше през пукнатината.“

„- Щура работа, господин Ибрахим, колко бедни са магазините на богатите. Вътре няма нищо.

- Това е то, луксът, Момо, нищо на витрината, нищо в магазина, всичко в цената.“

„Вечерта отворих „Ларуса“ на баща ми. Трябва да съм бил много притеснен за господин Ибрахим – защото речниците винаги са ме разочаровали. „Суфизъм: мистично течение в исляма, появило се през VIII век. То се противопоставяна легализма и акцентира върху вътрешната религия.“
Ето, пак! Речниците обясняват добре само думите, които вече знаем.
Всъщност суфизмът не бил болест, което малко ме поуспокои, а начин на мислене – макар че има и начини ма мислене, които също са болест, както често казваше господин Ибрахим.“

„- Ха, че какво означава за теб да си евреин, Момо?
- Ами не знам. За баща ми това е по цял ден да бъдеш в депресия. А за мен … е просто нещо, което ми пречи да бъда нещо друго.“

„Господин Ибрахим ме гледаше как плача. Той търпеливо чакаше да заговоря. Накрая успях да произнеса:
- Прекалено е хубаво тук, господин Ибрахим, прекалено е хубаво. Не е за мен. Аз не заслужавам толкова.
Господин Ибрахим се усмихна.
- Красотата, Момо, е за навсякъде. Накъдето и да обърнеш очи. Това е в моя Коран.
След това повървяхме край морето.
- Знаеш ли, Момо, човекът, на когото Господ не е разкрил живота направо, на него една книга няма да му го разкрие.“


„С господин Ибрахим си давах сметка, че евреите, мюсюлманите и дори християните са имали сума ти общо велики мъже, преди да се захванат да се млатят едни-други. Това не ме засягаше, но ми ставаше някак хубаво.“

„- Вземи каталога и си избери кола.
- Добре, татко.
Щура работа, как с едни и същи думи човек може да има различни усещания. Когато казвах „татко“ на господин Ибрахим, сърцето ми се смееше, чувствах се по-силен, а бъдещето блещукаше.
Отидохме при собственика на автокъщата.
- Искам да купя този модел. Синът ми го избра.
Що се отнася до речника, господин Ибрахим беше по-зле и от мен. Слагаше „сина ми“ във всяко изречение, сякаш току-що беше изобретил бащинството.“


„И тогава за първи път видях мъжете да се въртят. Дервишите носеха големи, светли тежки и меки роби. Чуваше се тъпан. И тогава монасите се превърнаха в пумпали. 

- Виждаш ли, Момо! Те се въртят около себе си, въртят се около сърцето си, а то е мястото, където е Бог. То е като молитва.
- И вие наричате това молитва?
- Ами да, Момо. Те загубват всяка връзка със земята, онази тежест, която наричаме равновесие, и се превръщат във факли, които изгарят в буен огън. Опитай, Момо, опитай. Следвай ме.“