"Оскар и розовата дама", Ерик-Еманюел Шмит

„Мили Дядо Боже,
Казвам се Оскар, на десет години съм, драснах клечката на котката, кучето и къщата (мисля даже, че опекох златните рибки) и това е първото писмо, което ти изпращам, защото от учене досега нямах време.
Предупреждавам те отсега: смърт ми е да пиша. Трябва наистина да ме натиснат. Защото писането е нещо като гирлянда, като помпон, нещо като усмивчица, панделка и прочие. Писането е само лъжа, която разкрасява нещата. Работа за възрастни.“
Така започва тази история. Изумително е колко много казва Ерик-Еманюел Шмит в толкова тънка книжка. Това е истинското писателско майсторство. „Оскар и розовата дама“ е третата книга от една поредица, посветена на трите най-големи религии. Първата е „Миларепа“, която отдава почит на будизма, втората е „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, посветена на суфизма и тази се занимава с християнството. Самата поредица авторът нарича „Кръговратът на незримото“.
Оскар е болно от рак момченце, на когото са му присадили костен мозък, но, за съжаление, операцията е неуспешна и той ще умре. Остава му много малко време. И всички възрастни, начело с лекуващият го лекар, медицинските сестри и обслужващият персонал, както и родителите му се държат странно с него. В опита си да го предпазят, те му спестяват истината и стават ужасно предпазливи в общуването си с него. Оскар, обаче, не е глупав, и с детската си интуиция разбира, че нещо не е наред. Затова той започва да ги презира и спира да ги уважава.
Точно тогава в болничния му живот се появява розовата дама Маминка Роза. Тя е част от доброволките, които общуват с децата, за да повдигнат духа им и да им помогнат да се справят с емоциите си. Маминка Роза е голяма работа. Тя успява да влезе под кожата на Оскар и да заслужи доверието му, като му разказва, че в миналото си е била кечистка и се е справяла с всякакви трудни ситуации. И му предлага да пише на дядо Господ всеки ден с молба той да го посети. Оскар е от атеистично семейство и не е възпитан в духа на вярата, но Маминка Роза успява да го убеди, че не само ще се почувства по-добре, но и ще бъде посетен от дядо Господ, който ще му изпълни желанията, стига те да не са материални. И, понеже, Оскар разбира, че му остават само 12 дни живот, Маминка Роза му предлага още нещо - през всеки един от тези 12 дни да изживява по 10 години от живота си. Защото в крайна сметка един живот може да бъде живян както много бавно, така и много бързо. Важното е да бъде живян.
В тази толкова тънка и така пълна със съдържание книжка Ерик-Еманюел Шмит успява да ни представи няколко проблема. Разбира се, че на първо място излиза вярата в Бог и приемането на тежките ситуации, но веднага след това виждаме какво се случва, когато страхът ни обхване и загърбим достойното отношение към пациента. Родителите на Оскар, опитвайки се да му спестят тежка информация, го поставят в ситуация да се чувства глупаво. И в същото време не можем нито да им се сърдим, нито да ги упрекнем, защото едва ли има нещо по-тежко от това да съобщиш на детето си, че ще умре след 10 дни. Идеята, че в този момент в болницата има човек, който не е член на семейството и в същото време не е и лекар, с когото болното дете може да говори и да го преведе през този труден период, е много впечатляваща. Особено, ако направим неизбежното сравнение с нашите болници.
Хрумката за пълноценно изживения за тези 12 дни живот е повече от гениална. Защото в крайна сметка, като се замислим, всеки един наш период минава толкова бързо, че обръщайки се назад наистина имаме усещането, че е бил само един ден, а не десет години. И животът ни става миг, докато за Оскар мигът става живот. Маминка Роза е ангел-хранител, който дава най-ценното на малкото момченце в последните му дни – упованието и вярата в Бог, и преживяванията, които заслужава да има. А Оскар оставя най-ценната молба към Бог – да посети родителите му. Защото не само им прощава, но им предава онова, в което е намерил своето спокойствие – вярата.
Тази книга ме развълнува истински и мисля, че е добре да бъде прочетена от повече хора. На фона на това колко кратък може да бъде човешкия живот, отново можем да си дадем сметка колко ненужни са повечето ни отрицателни емоции.
„Оскар и розовата дама“ на Ерик-Еманюел Шмит е на изд. Леге Артис в превод на Зорница Китинска, а корицата е на Владислав Кутрев.
И.

„- Маминке Роза, имам чувството, че си измислят някаква друга болница, а не тази, която е в действителност. Държат се, сякаш хората идват в болницата само да се излекуват. А пък те идват и за да умрат.
- Прав си, Оскаре. Мисля даже, че правим същата грешка и с живота. Забравяме, че животът е крехък, ронлив, мимолетен. Всички се правим на безсмъртни.“

„…Мислите, които не казваш, са мисли, които тежат, вдълбават се, те задръстват мястото за нови мисли и някак те омърсяват. Ако не споделяш, ще се превърнеш в бунище за стари, смрадливи мисли.“

„- На колко години си, Оскар?
- Не знам. Колко е часът?
- Десет. Наближаваш петнайсет години. Не смяташ ли, че е време да бъдеш смел в чувствата си?“

„Тя ме гледа и пуква един балон от дъвката си.
- Ако искаш, можеш да ме целунеш.
- Защо? Дъвката не ти ли стига?“

„- Щом човек няма къде да се хване, значи всичко е кръгло и се търкаля. Накарах я да тича, колкото да я изморя, след това я съборих, пустата му Сливов Пудинг. Трябваше кран, за да я вдигнем. Ти, малък мой Оскаре, си с леки кости и нямаш много месо, това е ясно, но привлекателността не се състои само в костите и месото, а и в качествата на сърцето.“

„Влязох при Пеги и ѝ подадох моя музикален апарат.
- Дръж. Чуй „Валсът на снежинките“. Толкова е красиво, че ме кара да си мисля за теб.
Пеги изслуша „Валсът на снежинките“. Усмихваше се, сякаш валсът ѝ бе стар приятел, който ѝ разказва разни весели неща на ухо.
Върна ми машинката и рече:
- Красиво е.
Това бяха първите ѝ думи. Нали е страхоно за първи думи?“

„- Целуни ме.
Този номер с целувката наистина е момичешка работа, при тях сякаш е въпрос на необходимост.“

„- Помисли, Оскар, кое ти се струва по-близко? Един Бог, който не усеща нищо, или Бог, който страда?
- Този, който страда, разбира се. Но ако аз бях той, ако бях Господ като него, щях да имам начин да избегна страданията.
- Никой не може да избегне страданията. Нито Господ, нито ти. Нито родителите ти, нито аз.
- Добре. Ясно. Но за какво да страдаме?
- Именно. Има страдание и страдание. Погледни добре лицето му. Наблюдавай. Той изглежда ли ти да страда?
- Не. Това е странно. Не изглежда да го боли.
- Ха, така. Трябва да се прави разлика между две болки, малки мой Оскар. Физическата болка и духовната болка. Физическата болка можем да изтръпим. А духовната болка я избираме.
- Не разбирам.
- Ако ти забиват пирони в ръцете или краката, няма как да не те боли. И търпиш. За сметка на това не си длъжен да изпитваш болка при мисълта за смъртта. Ти не знаеш какво е това. Следователно, от теб зависи.“

„- Но повечето хора не са любопитни. Те се вкопчват в онова, което имат, като въшка в ухото на плешивец. Вземи за пример Сливов пудинг, ирландската ми съперничка, сто и петдесет кила на гладно и по гащи, преди да е пила тъмна бира. Тя винаги ми казваше: „Много съжалявам, обаче аз няма да умра, не съм съгласна и не съм подписвала.“ Тя се лъжеше. Никой не ѝ беше казвал, че животът трябва да бъде вечен, никой! Тя упорстваше да вярва в това, бунтуваше се, отхвърляше мисълта да се спомине, беснееше, накрая направи депресия, отслабна, спря занаята, остана само трийсет и пет кила, човек би рекъл, че е рибя кост, и се разпадна на парчета. Както виждаш, така и така умря, като всички, но мисълта за смъртта ѝ съсипа живота.
- Много е била тъпа тая Сливов пудинг, Маминке Роза!
- Като галош. Но галошът е много често срещано нещо. Много е разпространено.“

„- Всъщност, не ме е страх от непознатото. Но е вярно, че се притеснявам да загубя онова, което познавам.“

„- Защо твоят Господ, Маминке Роза, позволява да има такива хора като Пеги и мен?
- Добре че ви създава, Оскарчо, защото без вас, животът нямаше да е толкова хубав.
-  Не. Не разбирате. Защо Господ позволява да сме болни? Или е зъл. Или не е много силен.
- Оскар,болестта е като смъртта. Тя е факт. Не е накзание.“

„…Въпрос на тренинг, каза Маминка Роза, колкото повече юмруци получаваш, толкова повече можеш да понесеш. Винаги трябва да имаме надежда.“

„С Пеги Блу дълго четохме „Медицински речник“. Той е любимата ѝ книга. Много се вълнува от болестите и иска да знае кои от тях би могла да хване по-късно. Аз погледнах онези думи, които ме интересуваха: „живот“, „смърт“, „вяра“ и „Бог“. Ако искаш ми вярвай, но ги нямаше! Трябва да отбележим, че това пък означава, че не са болести – нито животът, нито смъртта, нито вярата, нито ти. Което е по-скоро добра новина. И все пак в една такава сериозна книга би трябвало да ги има отговорите на най-сериозните въпроси, не е ли така?
- Маминке Роза, имам чувството, че в „Медицинския речник“ има смао частни случаи, проблеми, които могат да се случат на определен човек. Но ги няма нещата, коти ни засягат всички: животът, смърттам вярата и Бог“.
- Може би трябва да вземеш „Философски речник“, Оскар. Обаче дори и да намериш понятията, които търсиш, има вероятност да бъдеш разочарован. Той предлага по няколко много различни отговора за всяко понятие.
- Как така?
- Най-интересните въпроси си остават въпроси. Те обвиват някаква загадка. На всеки отговор трябва да се слага по едно „може би“. Само незначителните върпоси имат определен отговор.
- Искате да кажете, че за „живот“ няма решение?
- Искам да кажа, че за „живот“ има няколко решения, следователно никакво решение.
- Аз пък мисля, Маминке Роза, че за живота няма друго решение, освен да го живееш.“

„Разбрах, че си тук. И че ми разкриваш тайната си: гледай всеки ден на света, сякаш е за първи път.“

„Днес съм на сто години. Като Маминка Роза. Спя много, но се чувствам добре.
Опитах се да обясня на родителите си, че животът е странен подарък. В началото надценяваме този подарък и мислим, че сме получили вечен живот. След това го подценяваме и го намираме за гаден, прекалено къс, почти сме готови да го захвърлим. И накрая си даваме сметка, че не е било подарък, а е бил даден само назаем. И тогава се опитваме да го заслужим. Аз, който съм на сто години, знам много добре какво говоря. Колкото повече остарява човек, толкова по-добър вкус трябва да прояви, за да оцени живота. Трябва да стане изтънчен и артистичен. Всеки кретен може да се наслаждава на живота на десет или на двайсет години, но на сто, когато вече не може да се помръдне, трябва да използва главата си.
Не знам дали успях да ги убедя.
Иди при тях. Довърши си работата. Аз се поизморих.

Целувки, до утре,
Оскар.“