"Часът на чудовището", Патрик Нес

Ако не сте чели тази книга, предупреждавам, че има голяма вероятност това, което ще напиша да е спойлер, така че по-добре го пропуснете.  За вас е само това изречение : ПРОЧЕТЕТЕ Я!

Тази книга е една от малкото, които чета два пъти. Не, защото не съм я разбрала първия път :) или защото толкова много ми е харесала, че съм поискала да я прочета пак.  Всъщност, хареса ми, но изобилието от книги, с които съм се заобиколила и осъзнаването, че няма да живея вечно /както си мислех преди няколко години :)/, ме карат да ги чета по веднъж. Причината, поради която избрах да прочета „Часът на чудовището“ втори път е начинът, по който тя въздейства на голямата ми дъщеря. Коренно различно от въздействието, което имаше върху мен. Реших да проверя кое предизвика тази реакция у нея. Сега ще опиша как се почувствахме, което няма как да стане, без да разкажа за самата книга. 

Става въпрос за едно момче и болната му майка. Умиращата му майка. От рак. В живота на момчето се появява едно чудовище от тисово дърво, което твърди, че е повикано от самото него, за да му помогне. Тисовото дърво, което е срещу дома им е чудовището.  И това не е случайно. Защото се оказва, че последният шанс за майка му е лекарство от тисово дърво. Всяка нощ по едно и също време момчето сънува кошмар. Кошмар, в сравнение с който чудовището не е страшно. Кошмар, от който то се буди с вик в гърлото и стегната душа. За да му е още по-трудно,  момчето е напълно само. Родителите му са разделени, баща му живее в Америка с новото си семейство, а жена му изпитва ревност към стария му живот и го откъсва от него. Бабата на момчето е от онзи тип жени, които трудно позволяват на емоциите да излязат и създава впечатление на студена, отчуждена жена. В училище всички се държат с момчето, сякаш е направено от порцелан. Внимателно, заобикаляйки го, проявявайки прекалена толерантност, сякаш той е болния. Докато се стига до момента, в който той става невидим за околните. Учителите не го изпитват, съучениците му го пропускат, като че ли го няма, даже момчето, което постоянно го дразни, му казва, че ще го накаже по най-жестокия начин  - като спре да го вижда. Точно тук нещата ескалират и момчето е принудено да се изправи срещу собствения си кошмар – да признае, че колкото и да обича майка си /а то я обича много/, иска всичко да свърши по-бързо, защото не издържа повече. Да се изправи пред собственото си чувство за вина и да го преодолее. Да пусне майка си, защото дълбоко в себе си е знаело още от самото начало как ще свърши всичко. 

Когато прочетох книгата за първи път, това съвпадна с едно събитие в нашето семейство, свързано с близък човек и на мен прочетеното ми подейства успокояващо. Подготвих се за раздяла. Тя, слава богу, се отложи във времето, но за мен беше важно да приема в онзи момент, че пускайки човек да си тръгне, това не те прави лош, неблагодарен и егоистичен.

Когато дъщеря ми прочете книгата, тя дойде при мен и дълго плака, прегръщайки ми. Аз знаех, че така ще ѝ подейства тази книга. Но все пак ми беше важно да разбера какво я разстрои. На нея ѝ беше мъчно, че момчето няма с кого да разговаря. Че е толкова само и самотно.

Когато прочетох книгата за втори път, през нейната гледна точка, аз също се разстроих много. Видях каква непосилна тежест се е стоварила върху раменете на едно не чак толкова пораснало момче и колко трудно е за децата да преминат през някои особено тежки  изпитания. Колко различни се чувстват от връстниците си. Колко самотни. Колко неразбрани от възрастните. Колко малко знаят как да се справят. Колко голяма нужда имат от това някой да ги хване за ръка и да ги преведе през изпитанията. 

„Часът на чудовището“ може и да не е най-великата книга и няма да стане „класика“, но е книга, която те кара да чувстваш, да мислиш, да страдаш, да искаш, да обичаш. А това я прави особено ценна. Има особено красиви илюстрации, дело на Джим Кей и си заслужава човек да я притежава в библиотеката си. Моята специално е с автограф от автора, който беше гост на издателството на предпоследния панаир на книгата.

Книгата „Часът на чудовището“ на изд. АртЛайн Студиос, е написана от Патрик Нес, по идея на Шавон Доуд, която е успяла начертае общата идея, героите, началото на историята и си е отишла от този свят, без да успее да напише самата книга. Тя е и прототипа на образа на майката на момчето. За съжаление, на български няма преведна нейна книга /тя има четири/, надявам се някое издателство да се заеме с това, защото ми е любопитно да я прочета. 

И. 

„Как е възможно изобщо да гледаш на някое момиче по този начин, при положение, че и двамата на петгодишна възраст сте играли овце в коледната пиеса?“

„- Но какво е сънят, Конър О‘Мали? – попита чудовището като се приведе напред и лицето му се изравни с лицето на момчето. – Дали пък настоящият миг не е всъщност действителен, а целият останал живот – сън? Кой може да каже?“

„- Историите са най-дивите създания – изръмжа чудовището. – Историите ловуват, преследват и разкъсват.“

„- Колко странно – изрече то. – Думите, които изричаш казват, че се страхуваш от плодчетата, но действията ти показват обратното.

-          Жив си, откак е жива земята и никога не си чувал за сарказъм, така ли? – попита Конър.

-          О, чувал съм – отвърна чудовището и сложи на кръста си грамадните си клонести ръце. – Но хората обикновено са достатъчно благоразумни да не го употребяват в мое присъствие.“

„ – Историите са диви създания – каза чудовището. – Пуснеш ли ги на свобода, никой не може да каже какъв хаос ще причинят.“

„- Не е задължително в една история да има добър. Както не е задължително да има и лош. Всъщност, повечето хора са нещо средно – нито добри, нито лоши.“

„- Сигурен ли си, че всичко е наред между теб и тези момчета? – попита възпитателката и придаде на лицето си „мило“ изражение, което не се различаваше особено от гневната ѝ физиономия.

-          Да, госпожице – отвърна Конър, без да я поглежда.

-          Защото аз не съм сляпа и отлично знам как действа Хари – каза госпожица Куон. – Насилникът с чар си остава насилник – тя раздразнено въздъхна. – Един ден сигурно ще стане министър-председател. Бог да ни е на помощ.“

„- Разрухата в действие – изрече чудовището зад гърба му , - е забележително жална гледка.“

„Ако никой не те вижда – изрече чудовището и също закрачи по-бързо, - теб има ли те въобще?“

„Има и по-тежки мъки от това да бъдеш невидим, беше рекло чудовището и се бе оказало право.

Конър вече не беше невидим. Сега висчки отлично го виждаха.

Но сега разстоянието между него и тях беше непреодолимо.“