"Аксолотъл, прегазен на пътя", Хелене Хегеман

На корицата седи следния надпис : „Книгата, която скандализира Европа!“ Ти да видиш! Комбинацията от това изречение и снимката на акшолотъла (не мога да зместя „ш“ със „с“, сори!), както и присъствието му в заглавието, ме накараха да посегна към този текст. Може би, ако бях попаднала на тази книга, когато аз самата бях шестнайсетгодишна, каквато е главната героиня, а не бях майка на шестнайсетгодишна, може и да бях скандализирана, провокирана, впечатлена или нещо подобно. Но сега не само, че не се случи нищо такова, но дори се чудя защо ми трябваше да чета това. Нищо скандализиращо не мога да видя в разбърканите мисли на една наркоманка, на която претенциите и думите като лайна, повръщано, кръв са ѝ в повече от идеите, които иска да сподели в книгата. Не ме разбирайте погрешно, нито една от тези думи не ме шокира, нито ме скандализира, просто не разбрах защо трябваше да се повтарят на всяка втора страница.
Може би тази самоцелна упадъчност на някого ще се стори супер яка, на мен лично ми досади. Още повече че всичките мисли на авторката бяха толкова несвързани, че ме напрегнаха в опита да си отговоря на въпроса „защо?“. Със сигурност видях в какво не искам да се превърнат децата ми – в неоправдано отричащи социума и обществото личности, чийто бунт не води до нищо друго, освен до собствената им деструктивност.

Малко все пак за историята, доколкото има такава - Мифти е на 16 и със сигурност е имала гадно детство, от което е излязла твърде бързо. Но в същото време не става ясно дали наистина е била насилвана като малка или си измисля, за да оправдае безобразното си поведение. Животът ѝ се върти около купони, безразборен секс и много наркотици. Има брат и сестра, които са също толкова луди като нея и без да са имали нейното детство. Или пък всичко е в нейната глава. И това не става ясно. Акшолотълът е животно, което остава в един етап от развитието си и не преминава нататък. Точно като Мифти, която инатливо отказва да порасне и да поеме отговорност за живота си. Това животинче разнася героинята в една част от книгата в найлоново пликче, опитвайки се да го съхрани жив. Това е готин ключ, за съжаление недостатъчно развит. Изобщо книгата е пълна с хубави идеи, които остават просто разхвърляни сред лайната и повръщаното и се загубват в цялата тази клоака, което е доста жалко. Поне не мога да отрека, че изглежда достоверно написана – вярваш, че в главата на авторката е пълна каша, но пък подплатена със сериозно количество погълната от нея литература. Което ме накара да прочета малко за самата Хелене Хемеган – изглежда, че в някаква степен книгата е автобиографична. Живяла с разведената си майка до 13-годишна възраст, когато след смъртта ѝ отива в Берлин да посети баща си. Започва да пише, да води блог. Определено е креативен човек, който се спасява в творчество. Първоначално дебютния ѝ роман е определен като сензация, докато не получава обвинения в плагиатство от известния немски блогър, журналист и писател – Arien. Оказва се, че някои пасажи и фрази са били копирани. Явно след този скандал са се появили благодарностите в края на книгата, както и молбата, ако някой разпознае цитат на някого и авторските права не са уредени, да се свърже с издателството. Принципът на написване на книгата е новия модел, наречен интертекстуалност - нещо като литературен пачуърк, но с чужди парчета. Определено не е моят тип литература, но независимо от това, Хелене е супер креативна и продуктивна и може би това е достатъчно условие да видя нещо положително в книгата. Когато превърнеш трагедията в изкуство, със сигурност си по-силен, макар и объркан. Макар, че не знам дали тази обърканост не е кокетна поза, точно както и наркоманията ѝ.

„Аксолотъл, прегазен на пътя“ на Хелене Хегеман е на изд. Ентусиаст, преводът е на Жанина Драгостинова, а корицата на Иво Рафаилов. 

И.

„..Започнем ли да правим нещо за другите, все едно го правим за себе си, тогава се освобождаваме от затвора вътре в себе си.“

„Ужасният живот често се оказва най-голямото щастие.“

„Такъв е животът ми.

Има фина структура, тук-таме е оцветен и е със зависима от топлината плътност, неясен е, някакъв недобре уплътнен подводен съд, от който, искам бързо да се измъкна, но внезапно се гмуркам петстотин метра под морското равнище и се оказвам сред ято опасни хищни риби с огромни размери. Решавам оттук нататък да отстранявам всеки ясен момент чрез кетамин или чрез изречението „Петдесет уски сода, моля!“ Междинните светове са единствената ми връзка с реалността, щях да кажа с истината, ах, и то след дългогодишно вцепенение спрямо абсолютното улавяне на живота…“

„Окончателното падане на всички окови, това е то критерият за смърт.“

„Тина е личност, която носи палто от кожата на последните два екземпляра индонезийско гну. Прави го само и само за да може директно още при най-първи поглед да изглежда аморална, отскоро в очите на много хора чистият морал е нещо, с което трябва страстно да се борим.“

„Единствената грешка на човечеството е изнамирането на времето.“

„Майка ми се разревава, прегръщам я. Няма сълзи, има само жертви. Колкото по-малко е едно дете, толкова по-виновно е то. Колкото по-отговорно е детето спрямо социопатичната си родителка, толкова по-свободно може то да борави с юридическата си вина.“

"Установих колко освобождаващо на духа действа да не ти се налага никого повече да обичаш."

„…Аз пък съвсем скоро смело ще изстрелям някому петдесет куршума в областта на белите дробове, за да прекарам остатъка от живота си в затвора и най-накрая да престана да бъда част от обществото, в което човек не е задължен да прави нищо друго, освен да носи постоянната отговорност за добрия си външен вид.“

„…След това сутрин ти идваше с мен до морето. Всяка сутрин гледахме морето и това така много ни харесваше, защото то приличаше на нас, Алис. То беше отговорът на всичко. Морето бе ясно и разбираемо от само себе си. А морето си е море, докато се намира в движение. Всичко, за което си ме пита, и всичко, което ние видяхме и правихме , се разбираше от само себе си, то си беше произведение на изкуството, а произведението на изкуството бяхме ние.
Морето живее от вълните, а всяка отделна вълна по някое време се разбива просто защото иска да се движи напред. Продължавам да виждам лицето ти и как все се стреми да заеме определен израз. Разбиващите се вълни изгубват формата си и тъкмо чрез това стигат до истинския си израз. А сега, сега внезапно си се изправила през мен. И аз виждам лицето ти, но някак променено. А никак не мога да си представя, че ти действително съществуваш.“

„За да функционира една общност, е необходимо нещо повече от благосклонността на другия към теб. Благосклонността спрямо модела не е достатъчна за съществуването на самия модел.“