"Чекмо", Момчил Николов

Това е невероятната история на Йонко, която той самият разказва на един часовник в Австралия. Сега, защо точно на тоя часовник му разказва биографията си, аз няма да издам, защото това би означавало да разваля удоволствието от края, а аз не искам това да постигна.
Чекмо, всъщност му е прякора, който пък е съкратен от чекмедже. А е такъв, защото дядо му е бил дърводелец и му викали Скрина. Та на внука се паднало да е чекмеджето на скрина.  И оттам съкратено – Чекмо.
Обаче, това не е само историята на Йонко, ами историята на целия преход от късния социализъм към т.нар. демокрация. Само че разказана от гледната точка на човек с много силен бизнес нюх и слаби предразсъдъци. Защото в онея години, когато аз съм била малка и толкова ми е разбирала главата, много хора успяха да направят  луди пари от наивизма и доверчивостта на останалите. Които Чекмо нарича „балъци“. И те, вярно са си балъци, то като се замисля и аз съм си един стопроцентов представител на тази прослойка.  Добре че съм била сравнително малка и не съм срещала ни един Чекмо по пътя си.
Всъщност, той е от хората, които притежават силно развито чувство за справедливост и чест и в същото време още по-силно развит усет за бизнес. А всичко това е гарнирано със смел авантюризъм и хазартност в живота.
Няма как да успееш, ако не се хвърляш с главата надолу понякога, дори и с риск да си счупиш врата.
Животът, който живее Чекмо е така наситен от преживявания, че все едно не го живее един човек, ами няколко. Още повече че има и такива, на които и за няколко прераждания не им се случват толкова неща. А освен това той е от оня тип хора, които, каквото и да подхванат, им се получава. Е, поне повечето, има, разбира се, и изключения.
Сега малко за историческите събития, описани в книгата.  Защото всъщност това не е просто биографията на някой си Йонко, а е биографията на цял един период от нашата история. Първото е Възродителния процес, в който Чекмо взима пряко участие,  като се изрепчва на милицията и предлага да си смени името с турско. Следва бой и изнудване за доносничество. По време на казармата, когато, за да се спаси от съд, защото пребива един капитан, Чекмо влиза в лудница, се случва смяната на управлението на България. Тодор Живков си подава оставката. Или му я подават. Малко след това героят на този роман избягва в Германия, Берлинската стена е паднала, но Изтока още не в Запада. Там Чекмо среща голямата си любов – Теодора и двамата заедно започват своята епопея по лагерите, защото са подали документи за политически емигранти. По това време САЩ нанасят удар над Персийския залив и започва войната в близкия Изток. В крайна сметка Чекмо и Теодора не завършват процедурата, ами се връщат в България, която от Народна е станала само Република. На родна земя Чекмо завърта страшен бизнес с хазартни машини и всичко би било добре, ако не го привиква пак оня капитан, който е наредил да го бият по време на Възродителния процес и не му предлага да участва в преразпределянето на парчетата от България. Това е периода с куфарчетата с парите, бъдещите групировки, подготвянето на почвата на голямата приватизация. Всъщност, като се казва предлага, то е само условно, защото това не е предложение, което има право да откаже. Така че Чекмо и Теодора емигрират в Нова Зеландия, където започват живота си отначало. Междувременно в България са настанали онези смутни 90, по време на които цари борческия хаос на групировките и преразпределяне на силите на деня.
От бизнес с порно филми, през спекула, измами и накрая  снимки в истински филми, животът на този човек е едно безкрайно приключение.
Най-интересното е, че в книгата има толкова много разговори, без нито един ред пряка реч. А през цялото време имаш усещането, че си говорите на чаша на масата и той ти разказва всичките тия случки и събития.
Още по-интересното е, че аз наистина познавам такъв човек. С друга съдба, други случки, но от същата кръвна група. Който, ако го слушаш, си напълно убеден, че си измисля и няма как всичкото това да го е преживял и да е още жив. Така че това направи книгата още по-любопитна за мен. Сега, дали всичко, което е описано е станало точно така или авторът си е доизмислил някои истории, няма толкова голямо значение. Защото в случая важното е, че то може да е станало точно така.  А аз през цялото време си представях човека, когото познавам , въпреки че знам как изглежда прототипа на Чекмо. А откъде знам ли? Бях на премиерата на книгата, на която присъстваше и той, освен автора. Даже сега си мисля, че има смисъл да се направи още една премиера, т.е. то няма да е премиера, ами нещо като следмиера – след като сме прочели книгата, историите и случките, които ще разкаже истинския Чекмо, биха ни звучали по съвсем различен начин и биха придобили друг смисъл. Защото аз сега нищо не си спомням от тия неща, които тогава той разказа, а сега бих ги свързала с определени случки от книгата. Не знам защо отидох на тая премиера и какво ме накара, като бях напълно сама, не познавам и някой, който е свързан с книгата. Просто усещах, че ще ми хареса. И не останах разочарована – на премиерата намерих цяла компания приятели, чух куп интересни истории, които не са включени в разказа, а книгата е страхотна.
И накрая ще завърша с автографа от Чекмо : „Всички сме уникални, разликата е в диагнозата“

„Чекмо“ на Момчил Николов е на изд. Сиела, а корицата е на Дамян Дамянов. Много е добро оформлението – някак в тази корица, която е като някаква игра на флипер, е вплетено всичко най-важно от историята на Йонко и е уловен стила на времето.
И.

„Повечето хора минават през живота си без нито едно приключение, приятелю. Раждат се, живеят и умират, без да им се случи нищо запомнящо се. Избягват риска, залагат на сигурното. Пропускат възможностите, осигуряват си съществуването. Всеки ден прилича на предишния. Знаеш как е: въртят се в кръг, както се въртят твоите светещи стрелки. Разликата е, че ти нямаш избор, това е твоята работа, така са те направили, такова е твоето устройство и предназначение – да измерваш времето. Хората обаче имат друго устройство и предназначение, имат избор и възможности.“

„….Сега, отдалече и отвисоко виждам много и различни пътеки, тези пътеки са ясни, добре очертани, преливат в хубави и поддържани, широки и гладки пътища, които водят към сигурни места: места мечти. В началото на пътешествието обаче пътеките са ти в краката и тогава те са съвсем незабележими. Вият се, преплитат се, подмамват те, объркват те; тръгваш нанякъде, но стигаш другаде или никъде. Вървиш дълго и когато разбереш, че си погрешната пътека, вече е късно за връщане.“

 „Много се говореше – по телевизията, къде другаде да чуеш такива простотии – че социалистическият човек, човекът на бъдещето, е много повече духовен, отколкото материален. Вижте сега, аз много съм мислил по въпроса и мога да го кажа смело, с ръка на сърцето: по-материален човек от социалистическия не се е раждал и няма да се роди на планетата Земя. Просто е – когато материалът не стига, когато материалът е дефицитен, човек става жив дявол, за да си набави нужния му материал. Обладава го една нечовешка материална сила, която направо завира духа му в на кучето дивия и го кара да върши невъзможни за обикновения, несоциалистически човек подвизи. Примерно: да пропътува няколкостотин километра до Каспичан, където с обединените връзки на цялата рода да си купи фаянсови плочки; да се разкарва осем пъти с жигулата дотам, докато уцели цвета, за който копнее с цялата си социалистическа душа и сърце. А после, след като се посъвземе от пътуването и окото му се засити на небесносините плочки, да почне – първо плахо, а после и по-уверено , по-мащабно – да мечтае за персийски килим. И отново цялата процедура: търсене на връзки, планиране, стотици километри с жигулата; тоя път до Сливен, щото нали персийските килими, всеки знае, се произвеждат в Сливен от легендарни тъкачки мнгомашиннички. След килима идва ред на секциите, след тях – на дивана, на цветния телевизор „ВеликоТърново“. И така – за всяко нещо. При тези условия кажете, ама честно, с ръка на сърцето: какъв дух ще да е тоя, дето ще оцелее? Материя си трябва, яка материя. И да не забравяме върховния принцип: на вскиму според потребностите, от всекиму според възможностите.“

"Значи, от тия резки промени, дето изведнъж се стоварват в държавата и са съвсем неочаквани, направо необичайни и шокиращи, народът сто процента превърта и получава някаква масова реактивна психоза."

„…Защо, какво се беше случило? Това, че бяхме пораснали се бе случило и бяхме започнали да мислим за нас си не като за едно неразделно цяло, което заедно е силно, а като за отделни хора. Отделни, дребни душици, всяка със собствени сметчици и планчета, които понякога, няма как, се разминават в името не на приятелството, а на личните интереси. Сигурно, мислех си и си пушех салема, с мозъците на хората се случва нещо в процеса на порастването и те почват да разграничават себе си от всички останали, да се чувстват отделни личности. И колкото повече остаряват хората, толкова по-отделни от другите хора се чувстват, толкова по-големи егоисти стават. Май щеше да излезе вярна приказката - че животът разделя хората. Не е нужно да се карате, да се биете, да се смразявате. Вървите си заедно, вървите и  просто в един момент стигате до кръстопът. А там, нали е кръстопът, пътища всякакви. Стоите си вие известно време заедно , оглеждате се, чудите се кой път да изберете; един си мисли едно, друг си мисли друго. После единият вика: абе, братле, аз май ще хвана наляво. Ти пък ми казваш: е, хубаво, аз пък съм надясно, айде чао и се обаждай. Е, как, много ясно, ще се обаждам, как няма да се обаждам, ще се виждаме при всяка възможност. А те с годините възможностите стават все по-малки и срещите все по-редки; с голяма лекота се случват тия раздели, от само себе си.“

„Малко ми поолекна де, щото, като видиш, че даден човек, дето си го идеализирал, не е съвсем идеален, по-лесно е да приемеш и твоите си недостатъци и слабости; ясно е какво имам предвид.“

„Истински ад, казвам ви, ама Чекмо не поддава. Стиска зъби и изпълнява. Каквото ми кажат, аз само отговарям: слушам, тъй вярно, изпълнявам; бая ми обедня речникът в армията, ама то по принцип не вярвам на някой да се е обогатил там.“

„Другото обаче изглеждаше малко по-сложно, не го разбирах добре какво точно означава: болният има фалшиви вярвания. Демек – вярва в неща, които не са истина, и то с такава сила, че нищо не може да го убеди в обратното. Ми то по тая линия на истината, ако се замислиш – така разсъждавам аз – целият живот, от А до Я, си е едно фалшиво вярване. Ако човек няма фалшиви вярвания, ако не си представя, че нещо хубаво ще му се случи, как ще устиска цял един живот?“

„И си знаех, чувствах го: всичко, което ми се беше случило – сам си го бях направил, никой не ми беше виновен. Така че вместо да мрънкам и да се отчайвам – то и това може по принцип, ама за малко, без да се прекалява – трябваше да се приема, че животът ми се беше обърнал на сто и осемдесет градуса. От друга страна – на всички в държавата, и без да се бият с разни капитани, и без да лежат по лудниците, животът им се беше обърнал на сто и осемдесет градуса. Пък най-лошото на това да ти се обърне животът нас сто и осемдесет градуса, е – разсъждавах – че не знаеш накъде точно си с главата и закъде си тръгнал. Уж си мислиш, че било напред, ама всъщност то било назад; изобщо разбълниква ти се мозъкът, объркват ти се посоките и представите, така че и Кашпировски не може да ти ги оправи.“

„Разберете ме: когато окото ти е свикнало с едни магазини, в които има само консерви със зелен боб и пластмасови оливерници, ти е малко шокиращо да видиш това изобилие. Невъзможно и несправедливо ти се струва тука да има всичко, а при нас – нищо, така неравномерно да са разпределени стоките и продуктите. От друга страна, цялото ти самочувствие, дето си го имал и дето си го градил в живота си, изведнъж изчезва, спихва се. Почваш да се чувстваш като някой малък и незначителен; и съмнения те обземат. И си казваш: брей, да не вземе да излезе така, че целият живот, дето съм го живял до тоя момент, е бил някаква фалшива реалност, която няма нищо общо с истинската? И си мислиш, разсъждаваш: сега, тия хора, тия охранени и румени немци, дето могат спокойно да го имат всичко това, сигурно са много по-умни от мене и от всичките нас, които се редим на опашка за карантия….“

„Сигурен признак: усетят ли се и балъците, че в нещо има пари, трябва да палиш и с двеста да се махаш от това нещо: парите в него вече са свършили.“

„….Може и да е измамен, ама пак е на кяр човечецът, аз с банките по мошеничество не мога да се меря, нямат стигане….“

„Щото човек, като има някакви мечти, тия мечти не му дават мира, човъркат го, ядат го – каквото и да правиш, все мечтите са ти в главата и всичко останало ти се струва някак си маловажно, не може да погледнеш кой знае колко сериозно на него. Правиш го, щото може да го правиш, но знаеш, че най-важното нещо ти е мечтата, нея трябва да гониш до дупка, тя е истинският ти живот, който има смисъл, тя те крепи. Когато, обаче разбереш, че с мечтата ти е свършено, като попремине тоя период, дето ти е много гадно, и си мислиш, че не с нея, ами с теб е свършено – тогава забелязваш, че животът ти не е само тая мечта, ами много други работи, на които можеш да обърнеш най-накрая внимание.“

„А и както се оказва – и не трябва да се влюбваш в разни градове. Защото те за разлика от хората – които в общи линии имат едни и същи номера и е лесно да ги опознаеш и предвидиш – са многолики…“

„И още оттогава, от нашата първа среща, тя усеща това, което и аз усещам: една голяма любов, дето идва, направо се е засилила като бързия влак; като подарък от Съдбата за всички поети рискове и преодолени препятствия. Усеща тя любовта и ония невидими нишки, които по някакъв чуден начин я свързват с мене. Ето как си го представяла образно: като изстреляни от гигантски флипер топчета, които се блъскат с бясна скорост между милиарди други топчета, минават през всякакви лабиринти, криволичат, сменят многократно посоките, летят в пространството, отъркват се за кратко в тоя, в оня и накрая с бясна скорост се сблъскват едно в друго. И тоя сблъсък е толкова силен, толкова чакан, толкова желан, че тия две топчета уж здрави, уж корави сами по себе си, потъват едно в друго, сливат се и стават едно общо топче – двойно по-силно, двойно по-здраво; заедно да лети из пространството, заедно да преодолява препятствията, заедно да мачка живота. Всичко това тя го почувствала на тая първа среща, ама много ясно, не бързала да ми го съобщава, искала да се увери, че преценката ѝ е правилна;  такива са жените, подозрителни.“

„…И настроението не е същото. Опитвам се аз да оправя положението, философствам, то с философстване най-лесно се замазват нещата…“

„…Само че – то не е задължително, но обикновено в четири от пет случая е така – като ти започне денят накриво, с нерви и драми, така си и продължава; те и затова хората са измислили поговорката, че денят се познава от сутринта.“

„А те това – сигурен съм – не го правят, без да искат, ами най-нарочно, такава им беше стратегията и практиката – да разделят хората, да ги отчайват, в депресия и безизходица да ги хвърлят. Щото тебе като те разделят с любимите хора, дето са ти единствената опора и упование в тая непозната държава, как се чувстваш? Като самотна лодка в бурното море – ето как се чувстваш. Люшкаш се, люшкаш се, а на края не издържаш – хващаш се за спасителния пояс, дето услужливо ти го подхвърлят, събираш си корабокруширалото семейство и айде обратно на брега, откъдето си дошъл.“

„Аз, вика, често се съмнявам дали пък не съм умрял вече, дали не съм се замотал някъде из кръговете на ада, а? Жив си бе, успокоявам го, не може ти да си умрял, пък ние да сме живи. А, вика, може и вие да сте умрели, ама да не си спомняте, то в тоя динамичен живот може ли човек пък всичко, което му се случва да помни?“

„Няма лошо, ухилва се Иван Запрянски, даже може и да е много добре това, че си атеист, обаче само в двайсет и пет процента от възможните случаи. Как така, чудя се. Ами така, обяснява, те, случаите, в общи линии са четири: или има Бог и ти вярваш в него, или няма и ти не вярваш – това са добрите варианти. Лошите са ако има Бог и не вярваш, и ако няма, пък ти вярваш; малко е като тото цялата работа, като тука има, тука нема. И за пети вариант се сещам, викам му, да си оставиш вратичка: хем да вярваш, хем да не вярваш, да казваш, че има някаква висша сила за всеки случай, и от време на време да се кръстиш. Е, да, съгласява се, това си е наш, български номер, да се подсигурим, ако нещо се объркат сметките; ама не се заблуждавайте, Бог си има начини да хване тарикатите. Мислиш си, смея се, щото аз такива тарикати познавам, брат ми, че и Бог могат да врътнат без проблеми.“

                                                                                            

„И си мисля, викам си на акъла: от тук нататък, каквото и да става, няма да се поддавам на отчаянието, щото то е по-силно и от тока и те убива със сигурност, ако му се оставиш. Всеки проблем има решение – ако човек търси решение, а не лопата, с която да се самозакопае.“

„Обаче когато си подготвен за най-лошото и му се противопоставиш с най-доброто от себе си, тогава нещата могат да се развият в неочаквана и благоприятна посока.“

„Щото аз много добре им познавам психиката на българските тарикати: като се е светнал един и другите го видят, че вади пари, моментално ще го изкопират. Никой не си напъва акъла да измисля нещо ново, появи ли се далавера, моментално на клона се накачулват всички маймуни.“

„Тука, мисля си, така съм го планирал – не само за конкретния случай, ами и за бизнеса като цяло – доктрината на меката сила ще прилагам аз. Това, за тая доктрина за меката сила, аз съм го научил от ония моите учители в Тегел, да са живи и здрави, където и да са по света сега. Обяснявам с няколко думи: планирал съм да постигна желаните резултати посредством доброволно участие, на база привлекателност на предложението, взаимни симпатии и взаимна изгода. Тъй както американците прилагат тая мека сила по целия свят – с изключение на тук-там някоя бомбардировка или друг зулум – и лека-полека го завладяват.“

„Обаче – аз това си го повтарям непрекъснато, нещо като мото в живота ми е – никакво отпускане. Щото човек, ако се отпусне, ако се главозамае, ако стои на едно място и лежи на една кълка, вместо да върви напред и да се оглежда за нови възможности, той рано или късно тръгва назад и в крайна сметка пада по гъз. Това е положението, в природата всичко е движение; или напред и нагоре, или назад и надолу. Вариант мирно, по средата, няма.“

„Мислеха, че леко си измислям, преувеличавам. Ама те и за други истории, като почнех да им разказвам, си мислеха, че послъгвам, явно – ограничено въображение; като не могат да си представят, че на тях може да им се случи нещо необикновено, не могат да си представят, че и на някой друг ще се случи. Те така по принцип са повечето хора, аз това вече го бях разбрал, затова не се обиждах, като ми се смееха някой път и ми казваха, че ги мятам на върбата; какво да им се обиждам, толкова са им границите на въображението, нищо не може да се направи.“

„…..тоя сърф, дето всичко ти мърда под краката, не е за хора без двигателна култура. И не само, и концентрация трябваше голяма: да не мислиш, да не чувстваш нищо освен водата, да не виждаш нищо друго освен вълната. Номерът е да усетиш коя е твоята, коя, образно казано, ще ти разреши да се понесеш по нея. Щото има вълни и вълни. Както има хора и хора. Един човек е подходящ да се понесе на една вълна, друг – на друга. Има и такива, дето изглеждат точно като за тебе, все едно сте родени един за друг, ама така ще те подлъжат, така ще те завъртят, така ще те ударят, че после ще плюеш цял ден пясък и ще се радваш, че си оживял.“

„Поздрави от синята палатка“, Петя Кокудева

Отдавна следя публикациите на Петя Кокудева във ФБ. С всяко нейно пътешествие сякаш и аз се пренасях на разни интересни места, описани по вълшебен начин. Удивлявах се откъде изнамира тези страхотни истории, част от които си запазвах за повторен прочит, а други споделях с най-близките ми хора. Понякога ѝ досаждах с коментар „кога ще издадеш книга?“, като много други. J
Затова „Поздрави от синята палатка“ беше една от двете книги в списъка ми от Коледния панаир на книгата. Този път реших да не си купувам много, а само онова, което наистина искам.
Не бързах да я прочета. Вече я има, написана е, пълна е с чудните им снимки от пътешествията. Няма нужда да се излапва лакомо, по-добре да си я вкуся бавно.
Не стана бавно. Всъщност, ако трябва да съм съвсем честна, в началото даже ми нагорча. Очаквах онези дълги, любопитни истории, които четях във фб, събрани просто на едно място. А те – едни кратички такива, като въздъхване. Докато прочетеш някоя и тя вече свършила.
Докато не осъзнах какво всъщност представлява тази книга – това са хайку-пътеписи, в които има всичко – има усещания, споделяне, емоция, интересни факти, любопитни истории, философия. Само едно няма. Няма претенция. Няма го онова размахване на пръст, с което някой пребивавал в дадена държава седмица, месец или година вече ти обяснява високомерно кое как е там.
Тези пътеписни хайкута ти отварят една врата, през която, ако искаш можеш да минеш и да потърсиш онова, което те вълнува. И ти помагат да усетиш как се чувства едно любопитно, весело момиче с голямо въображение.
Първоначалното ми мнение за книгата се претърколи на 180 градуса и аз всъщност я изчетох с голямо удоволствие.
А в начина, по който пътуват и опознават света Петя и приятеля ѝ, съм абсолютно влюбена.
„Поздрави от синята палатка“ на Петя Кокудева е изд. Жанет 45“, фотографиите са на Георги Янев, а корицата е на Люба Халева.

И.
 

„Хелене е седнала на стълбата и си спомня: „С хората от града бяхме на улицата за посрещането на първия автобус с бежанци. Когато вратите се отвориха, първо започнаха да слизат деца. Избягах вътре в къщи да се наплача. При пристигането на следващите автобуси си пъхнах камъче в обувката – като притискаш пета в него и те боли, е по-трудно да заплачеш.“

„Ако знаеш какво ти е и имаш яснота за пътя напред, дори да е мъчен, с него се свиква. Но когато не знаеш, тогава…просто няма с какво да свикнеш.“

„За кой ли път си го казвам: никой не е толкова лош, стига да го разбереш.“

„Дънди Пъркинс е редови полицай от Куинстаун. Като много кивита, и той е стопанин на стадо овце. Качва се на раздрънкания си джип и юрка стадото напред, правейки такива резки завои, за да контролира овчия поток, че свят да ти се извие. Като го питаш не му ли се драйфа от тия лашкания, той обяснява: „Със завоите е като с живота. Ако седиш до шофьора и си просто пътник, ти става лошо. Но, когато ти караш, нямаш грижи.““

„БАМБУКОВИ УРОЦИ
Киото, Япония

Следвай вятъра, остани при корена
Бамбукът е много високо дърво, което е стабилно вкоренено, но се полюшва и от най-слабия бриз. В бамбукова гора непрестанно се чува мелодичният звук от почукването на тези кухи дървета едно о друго. Бамбуците следват вятъра и не се съпротивляват на движението, но едновременно с това са трудно изкореними и стабилно заземени.

В крехкостта е силата
Изненадващо е да видиш колко тънък, гладък и деликатен е бамбукът. На всичкото отгоре е и кух. Обаче е сред много малкото дървета, които оцеляват и в летните свръх горещини, и в лютите зими. И най-вече - при тайфун.

Готов за действие
За разлика от повечето дървета, бамбукът не изисква много обработване, нито пък полиране, за да се използва. Той просто е готов. Както казват японците: „Бъди като бамбука - винаги готов да последваш промяната.“

Мъдростта на празнотата
Кухата сърцевина на бамбука напомня на японците, че често сме твърде изпълнени със себе си и собствените си представи за нещата – и така нямаме място да поемем новото.

Ритъмът на развитие
Бамбукът е сред най-бързо растящите дървета, Той е своеобразен пример за японците да бъдат отдадени на личното си израстване, но да не прибързват. Така както за бамбука дъждовният сезон значи по-бърз растеж, и за човека има периоди на по-скоростен и на по-бавен растеж.“

„Сал: Понякога е хубаво да приемеш, че сцената, на която танцуваш е страданието. Това казвам често на моите студенти. Животът е мъка. Но това не е някаква обреченост. Просто е добре да не се опитваш да го отричаш, да не си затваряш очите пред това, че животът е страдание.“

"Светът на акото", Тери Пратчет

„Светът на акото“ е много забавна книга. И няма как да не е, след като авторът ѝ е най-остроумния човек на планетата. В тази книга съавтор е и неговата съпруга – Лин. Семейство Пратчет този път ни въвеждат в историята на акото и най-вече ни го представя от неговата полезна страна. Ако се чудите какво полезно може да има в едно ако, то се сетете къде растат най-вкусните зеленчуци. Кожарите също имат какво да кажат по въпроса.
Всъщност това е книга в книгата. „Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна е книгата, която жената на капитан Ваймс чете всяка вечер на сина им. Ваймс е част от градската стража на Анкх-Морпорк, в една друга поредица, която също е супер готина, а тази книжка от бележка под линия се превръща в самостоятелно произведение.  А Пратчет за пореден път ни показва какъв изключителен майстор в правенето на светове и връзките между тях е. На задната корица на книгата има забележителна библиография от Педагогия О‘Майна, която, за огромно съжаление, остава нереализирана.
Историята, написана от госпожицата,  е за Джефри, който е изпратен в Анкх-Морпорк да гостува на баба си и който внезапно развива огромен интерес към всякакъв род екскременти. Сприятелява се с градинаря Просто Хъмфри, който му разкрива полезността на акото като източник на скъпоценен тор. От там му хрумва идеята да събира ако, а в последствие и да направи най-големият Музей на акото в света. По детски чист и любопитен и през събирането на отходния материал на живите същества, Джефри всъщност се запознава с бита и част от историята на големия мегаполис.  Баба му пък му урежда среща със Сър Хенри Кинг, мастит бизнесмен, чийто бизнес се основава на събирането на екскременти, сортирането им и продаването им на хора, чийто дейности, които се нуждаят от тях. Симпатичното в тази история е подкрепата, която получава Джефри в това свое странно занимание.
И, ако си мислите, че в книгата става въпрос само за ако, ще бъдете напълно прави. Но, както пише в предговора:  „Насред скатологията обаче имаше наистина доста интересна информация за септичните ями, боклукчиите и кенефаджиите и как кучешкият тор спомага за направата на най-първокласните кожи, и разни други неща, каквито въобще не ти е хрумвало, че ти трябва да знаеш, но веднъж чути, някак ти се забиват в главата.“ Бележките под линия от автора помагат за това в главата ти да влезе освен смешна, но и интересна информация. Така, че много горещо препоръчвам тази тъничка, но изключително забавна книжка, като за по-добър ефект може да я четете на обществени места. Ако се вижда корицата, ще си осигурите въздух около вас, така че никой няма да нарушава личното ви пространство. За 3D ефект, може да я озвучавате. И без това вече всякакви странности се забелязват по улиците, една повече няма да направи особено впечатление.
Илюстрациите са великолепни – черно-бяла графика в духа на миналия век, от художника Питър Денис.
„Светът на акото“ от госпожица Педагогия О‘Майна, на Тери и Лин Пратчет е на изд. „АРХОНТ-В ООД“, в превод на Катя Анчева, а компютърното оформление на корицата е на Гео Ковачев.

И.

П.С. За снимката не са използвани фосили на акита и макар че визуално се доближават до темата, всъщност това са някакви ядки.

Ето и малко цитати от книгата:

„По силата на закона последният звук, който се разнася при всяко комично търсене сред купчина вехтории, е едно гадничко пльонгггг. Такъв е законът. Никой не знае чий е, но въпреки всичко си е закон.“

„Котките са потайни животни, а екскрементите им са толкова зловонни, че и на тях самите не им понасят и затова ги заравят. Също така котките ужасно се смущават, ако знаят, че ги гледаш, докато си вършат работата, и съответно се извръщат на другата страна.“

„Общо взето всички реки, които минават през населени места, излизат доста по-мръсни от тях, отколкото влизат. Река Анкх е прословута със своето зловонно, покрито с кора течение основно заради жителите, които го ползват за отходен канал, чат-пат за гробище, както и за депо за всякакви видове боклуци. Най-големите замърсители са онези, които живеят или работят край мостовете. Изхождайки от човешката природа, ако въпросът е дали да платиш на някого, за да те отърве от съдържанието на цукалото, или просто да клекнеш над дупка, където онова, което не го виждаш – не го мислиш, втората опция печели всеки път. Освен това, ако имаш кофти ден, добиваш известно утешение, че можеш да скофтиш деня на някого отдолу даже още повече, стига да уцелиш момента.“

„- Чичо ти Седрик, лека му пръст, беше като теб. Ако правилно си спомням, имаше много голяма колекция с неща, които приличаха на други неща. Една от най-големите колекции по рода си в целия свят, както ми бе обяснено. – Тя зацъка с език и додаде: - Няма съмнение, особнячеството е родова черта…“

„- Как са се озовали всичките тези животни тук? – полюбопитства Джефри.
- Повечето са подарък на Негова светлост от гостуващи благородия, посланици и тем подобни – обясни господин Понтон. – малко е глупаво наистина, понеже предполагам, че той би предпочел някоя хубава книга, но е станало нещо като традиция. Нали се сещаш – държавните глави си подаряват едни на други животни, които не искат. Още си спомням как султанът на Уаймятюри се появи с половин дузина твари като възголеми кегли, увити като пашкули в черно сукно. Каза ни да ги държим на топло и че щели да се превърнат в гигантски пеперуди. Отне ни време, докато загреем, че са най-недолюбваните му копеленца.
- Какво е копеленце? – запита Джефри.
Преди пазачът да отговори, баба му се намеси с гръмовен глас:
- Вид зеленчук.“