"Аз роботът", Айзък Азимов

„Аз роботът“ е сборник с разкази на Айзък Азимов, които се въртят около тематиката за навлизането на хуманоидните роботи в човешкия живот. На пръв поглед разказите нямат връзка помежду си, но всъщност изобщо не е така. Освен обединяващият герой, който участва във всичките -  робопсихологът д-р Сюзън Келвин, сборникът пресъздава представата на Айзък Азимов за развитието на роботите от началните неми помощници у дома, до свръх интелигентните, мислещи и чувстващи машини, които са в състояние не само да управляват хората, но и да оспорват тяхното превъзходство и собствения си произход. Другата обединителна нишка е, че независимо на какъв етап от развитието си са роботите, те се подчиняват на три много важни закона,вградени в позитронните им мозъци, които им помагат да изпълняват командите на хората, без в даден момент да се опълчват срещу тях. Но понякога точно тези закони са онова, което ги прави опасни и всъщност управляването на един робот е изключително деликатна дейност. Точно тук се явява работата на д-р Келвин, която успява да разбере в различните ситуации какви са подбудите за действия за дадения робот. Така, както се развива технологията на роботите през разказите, така самата робопсихоложка е представена хронологически в нейното професионално израстване.
Но да се върнем на трите закона на роботиката. Първият гласи, че роботът не може да причини вреда на човека или с бездействието си да допусне на човека да бъде причинена вреда. Според втория роботът е длъжен да се подчинява на всички заповеди на човека, освен ако те не са в противоречие с Първия закон. А третия казва, че роботът е длъжен да защитава своята сигурност, доколкото тази защита не е в противоречие с Първия и Втория закон. Правилните указания, който дават хората на роботите са най-важното нещо за тяхната и на самите хора безопасност. Защото роботите разбират указанията абсолютно буквално, те не притежават абстрактно, асоциативно мислене и не тълкуват задачите. Но в същото време могат да ги променят, ако те са в противоречие с някой от трите закона.
Книгата е много интересна, чете се бързо, приятно и за времето си е била доста иновативна.Издадена е в Лондон през 1973 година, а всички знаем колко много се разви технологията само за последните 20 години. И все пак хуманоидни роботи, които помагат в домакинството все още нямаме в масова употреба. Разбира се, от съвременна гледна точка на места звучи леко наивистично, но по всяка вероятност и днешните романи, описващи бъдещето, каквото го виждаме, след 50-тина години ще звучат наивно.
Ще завърша с това, че в разказите въпросът за употребата на тези роботи е доста спорен и като цяло голяма част от човечеството не е готово и не желае тяхното присъствие в живота си. Затова по-голямата част от действието се развива на различни междупланетни бази.

„Аз роботът“ на Айзък Азимов е на из. „Народна младеж“, няма ново издание – сборникът е включен в едно по-ново здание, с общото заглавие „Роботите“, но и то е изчерпано и го няма на пазара, така че вариант остават библиотеките и букинистите. Моето издание е купено от сергия със стари книги и даже има посвещение в началото, което е с такъв артистичен почерк, че трудно разчитам. Преводът е на Тодор Вълчев, а илюстрациите на Никифор Русков /да, книгата има и илюстрации/.

И.

Малко цитати, които ми харесаха:

„Джордж Уестън се чувстваше чудесно. За него вече бе станало навик в неделя следобед да се чувства чудесно. Вкусно, обилно ядене, удобен, мек стар диван, на който да се изтегнеш, но в брой на „Таймс“, домашни пантофи на краката и никаква риза, която да те притеснява – как да не се чувстваш чудесно?
Обаче влизането на жена му предизвика недоволство у него. След десетгодишен брачен живот той все още имаше глупостта да я обича и не ще и дума, винаги ѝ се радваше, но следобедната почивка в неделя беше свещена за него, а за да се чувства човек чудесно – както той разбираше това, - му бяха необходими поне два-три часа пълна самота. Затова той заби поглед в последните съобщения за експедицията на Лефебр и Йошида за Марс (този път те бяха стартирали от лунната станция и имаше голяма вероятност да успеят) и се направи, че не забелязва жена си.“

„Една от любимите сентенции на Грегъри Пауъл гласеше, че от паника полза няма.“

„Роботът МС излезе и двамата останаха сами с Кюти, който все още стоеше неподвижен.
- Е – ухили се Пауъл, - сега вече вярваш ли, че ние сме те създали?
Кюти отговори кратко и безапелативно.
- Не!
Усмивката на Пауъл застина и бавно изчезна от лицето му. Донъвън просто зина.
- Вие само сглобихте вече готови части – продължи Кюти. – И направихте това много умело – инстикт, предполагам. – но вие не създадохте този робот. Частите са създадени от Всемогъщия.
- Слушай – изхриптя Донъвън. – тези части са произведени на Земята, след което са изпратени тук.
- Е, е – отвърна успокоително Кюти, - няма да спорим сега.
- Така е, както ти казвам! – Донъвън се хвърли напред и сграбчи робота за ръката. – Ако беше прочел книгите в библиотеката, те щяха да ти обяснят всичко, без да оставят ни най-малко съмнение.
- Книгите ли? Аз съм ги изчел – до една! Много добре са измислени.
Неочаквано в разговора се намеси Пауъл.
- Щом си ги изчел, какво повече да говорим! Не можеш да си опориш. Простоне можеш!
В гласа на Кюти прозвуча съжаление към тях.
- Но, Пауъл, за мен те съвсем не са достоверен източник на информация. Вярно е, че и те са създадени от Всемогъщия, но са предназначени за вас, а не за мен.
- Това пък откъде го измисли? – попита Пауъл.
- Аз, като мислещо същество, съм способен да изведа истината от априорни положения. А за вас е нужно някой да ви обясни вашето съществуване, защото, макар и да имате разум, не сте в състояние да разсъждавате. И този някой е Всемогъщия. Разбира се, няма нищо лошо в това, че той ви подхвърля тези смешни представи за далечни светове и хора. По всяка вероятност вашият мозък е твърде примитивен, за да може да възприеме абсолютната истина. Но тък като на Всемогъщия е угодно вие да вярвате на вашите книги, аз няма да споря повече с вас.
На излизане той се обърна и добави меко:
- Вие не се огорчавайте. В света, създаден от Всемогъщия, има място за всеки. Имате място и вие, горките човеци. И макар, то да е скромно, ще бъдете възнаградени, ако се държите, както подобава.
Той излезе с благостно изражение, каквото подхождаше за пророка на Всемогъщия, а двамата останаха сами и избягваха да се погледнат в очите.“

„-Аз мисля, че те разбирам – промълви доктор Келвин.
- Аз, знаете чета мисли – продължи роботът – и нямате представа колко сложни са те. Много от тях остават неразбираеми за мен, защото моят начин на мислене няма почти нищо общо с вашия. Но независимо от това аз се опитвам да вникна в него и вашите романи ми помагат.
- Да, но боя се, че когато чрез съвременния роман се запознаеш с някои душевни преживявания – в гласа ѝ трепна горест. – нашите мисли и чувства ще ти се сторят досадни и безцветни.
- Нищо подобно!“

„-…Всичко, което съдържа в себе си някакъв живот в себе си, въстава – съзнателно или несъзнателно – против всякакво господство. А още повече ако това господство се упражнява от по-низше или възприемано като по-низше същество. Физически, а в известен смисъл и умствено роботът – всеки робот – стои по-високо от човека. Защо тогава той се подчинява на човека? Само благодарение на Първия закон. Без този закон още първата заповед, която се опиташ да дадеш на робота, ще доведе до твоята гибел.“

„- Всичките новини са при тях – каза той.
- Как не! – възрази Роисън. – Под тия златни доспехи на генерала няма нищо. Съблечеш ли го, ще откриеш само една поточна лента, която пуска заповеди надолу и прехвърля отговорността нагоре.“

„…Имаше изражение на човек, който е хванал душата си с две ръце, разтърсил я е здраво и я е изправил на крака. В гласа му дори имаше зачатък на търпение.“

„- Прав сте – съгласи се доктор Келвин, - но забелязах напълно естествения ви страх, че може да обезумеете. Този страх би могъл да ви попречи да изпълните задачата си, затова реших да ви оставя да си мислите, че единственото ми съображение да ви изпратя на кораба е, че целя роботите повече от хората. Това, както предполагах, щеше да ви ядоса, а ядът, драги ми доктор Блек, понякога се оказва много полезен. Ако не друго, един ядосан човек се плаши по-трудно, отколкото ако не е ядосан. Излезе, че съм била права. – Тя сключи ръце в скута си и на лицето ѝ се появи нещо съвсем близко до усмивка.“

„Фундаменталистите смао това чакаха. Те не представляваха някаква политическа партия или религиозна секта. Това бяха хора, неуспели да се приспособят към „атомния век“, както се казваше някога, когато атомът беше все още новост. Всъщност това бяха привърженици на простия живот, тъгуващи за една действителност, която сигурно не е била толкова проста за тези, които са я изпитали на гърба си и които затова на свой ред са били привърженици на простия живот.“

„В гостната беше и доктор Сюзън Келвин. Седнала сковано, стиснала устни, тя имаше студения вид на човек, който толкова дълго е работил с машини, че в кръвта му се е вляла и малко стомана.“

"Фантастична светлина", Тери Пратчет

Това е втората книга от света на Диска, която ни представя премеждията на Ринсуинд в комбинация с Двуцветко, която чета за трети път. За тези двама герои вече съм говорила тук, така че няма да ги представям.
Книгата започва с момента, в който свършва „Цветът на магията“, а именно – изпадането им от ръба на Диска, което не ги убива така, както би се случило на едни обикновени хора, защото седемте магии от магическата книга Октаво правят всичко възможно да запазят живота на Ринсуинд. Единствената причина, поради която го правят е, за да могат да бъдат произнесени заедно с осмата, загнездила се в главата на най-некадърния магьосник от Невидимия Университет.  Двуцветко е ясно защо оцелява – той си има Багажът.
Двамата приятели се щурат насам-натам из Диска, като междувременно попадат на възстаричкия герой Коен, с когото продължават приключенията си. Към тях се присъединява девицата Бетан, която те спасяват от жертвоприношение, част от ритуала на друидите. Ринсуинд е от малцината, попаднали живи в дома на Смърт, когато отива да спаси Двуцветко. То няма много какво да го спасява, защото междувременно Двуцветко научава Смърт, Глад, Война и Чума да играят хазартни игри с карти, без изобщо да осъзнава къде и при кого е попаднал. А Ринсуинд се запознава с дъщерята на Смърт – Изабел и почти умира наистина.  Добре, че се появява Багажът, за да спаси магьосника и туриста от това опасно място. Междувременно една червена звезда приближава Диска. Или по-точно Дискът приближава звездата. А магьосниците от Невидимия Университет стават жертва на собствените си интриги за завземане на властта. Нищо ново под слънцето, дори и за магьосници от такъв ранг. Основната фигура сред тях в този разказ е Траймън, който е свръхамбициозен и се опитва да стигне до върха с всякакви средства. Именно той изпраща Герой да намери Ринсуинд, за да се докопа до магията в главата му. Героят се оказва Героинята Херена, която е напориста, но не много умна и след срещата с комбинацията Коен + Багажът + останалите, се оказва с провалена мисия. И така компанията се озовава в малък град, а после и в Анкх-Морпорк, за да установи, че и на двете места, както и по целия Диск хората тотално са откачили. Звездата вече е огромна и всички са убедени, че идва краят на техния свят. Заражда се нова религия. Хората отричат магьосниците, отричат реда, който е съществувал, рисуват си звезда на челото и се опитват да се спасят. Неясно къде и как. Трайман, бивш съученик на Ринсуинд в Невидимия Университет, се опитва да побере в главата си останалите седем магии от Октаво, но те се оказват много по-силни от него и отварят портал към подземното измерение, от където наизлизат ужасяващи създания. Ринсуинд успява да изпадне в особено състояние, в което не само се справя със съществата, но прочита осемте магии и така затваря портала. А в крайна сметка А‘Туин се приближава до звездата и от осемте магии се появяват осем сфери, след разпукването на които се излюпват осем малки костенурчета. Върху гърба на всяко костенурче има по четири малки слончета и върху тях по един малък Дисков свят, който тепърва предстои да расте и да се развива. Октаво пък , след прочита на магиите, бива погълната от Багажа, където е най-сигурното за нея място. На финала Двуцветко се прибира у дома и подарява Багажа на Ринсуинд.
За това колко е остроумен Тери Пратчет няма да пиша, извадените цитати сами говорят достатъчно. Неговата енциклопедичност в комбинация с чувството му за хумор този път осмиват митологизирането на образа (Коен, който е на около 90, беззъб, с болки в гърба и щракащи колена), фалша в академичните среди (интригите в Невидимия Университет), склонността на човечеството да си измисля и да се обединява около нова религия в момент на плашеща неизвестност (хората със звезда на челото), озверяването на тълпата към всеки, който не споделя нейните идеи (хората със звезда на челото). Тези са на първо, добре де, трето четене, ама през много години. Със сигурност има още доста нишки, за които може човек да се хване и да извади аналог от световната история. Тери Пратчет никога не се задоволява само с един план.
Фантастичната светлина е онова, което се излъчва от Октаво, книгата събрала в себе си осемте велики магии.
Страхотна книга – забавна, динамична, остроумна и изпълнена с интересни парчета от нашия свят, пренесени на гърба на гигантската костенурка А‘Туин.
„Фантастична светлина“ на Тери Пратчет е на изд. „Вузев“, в превод на Мариана Захариева, а корицата е оригиналната на Джош Кирби. 

Ето и малко цитати /много е трудно да са малко/:

„Слънцето изгряваше бавно, сякаш се чудеше дали си заслужава труда.“

„Всички граждани на диска с някакви претенции за култура неистово се дразнеха, че ги управляват богове, чиято представа за възвишено артистично преживяване съвпадаше с мелодичния звънец на врата.“

„Всъщност Ринсуинд никога не разговаря отново точно с това дърво, но от краткия им разговор, то разви основите на първата дървесна религия, която след време завладя горите по света. Тя проповядваше следното: дърво, което е добро дърво и води чист, благоприличен и възпроизведен живот, може да бъде уверено, че ще възкръсне след смъртта си. Ако е било наистина много добро, накрая ще се прероди в пет хиляди ролки тоалетна хартия.“

„Странно, той не беше особено обезпокоен. Двуцветко беше турист, първия по рода си еволюирал върху Диска и в основата на самото му съществуване се коренеше непоклатимата увереност, че нищо лошо не може да му се случи в действителност, тъй като не участва в него; той вярваше също така, че всеки е в състояния да разбере всичко, което му казва, ако само му говори високо и бавно, че на хората общо взето можеш да се довериш и че всичко може да се оправи между добронамерени хора, стига само да действат разумно.
На пръв поглед това му даваше шансове за оцеляване малко по-малки от тези на сапунена херинга, да речем, но Ринсуинд с удивление забеляза, че изглежда ефектът беше обратен и пълната безчувственост на малкото човече към опасности от всякакъв род някак дотолкова ги обезкуражаваха, че те се отказват и се махат.“

„Тогава вождът почтително се обърна към госта си, дребна фигурка, която грижливо грееше измръзналите си меса на огъня и рече:
- Но нашият гост, чието име е легенда, трябва вярно да каже: кое е това, което човек може да нарече най-великите неща в живота?
Гостът помълча насред нов неуспешен опит да запали.
- Какво кажа? – попита беззъбо.
- Рекох: какво е това, което човек може да нарече най-великите неща в живота?
Войните се наведоха напред. Това навярно заслужаваше да се чуе.
Гостът мисли дълго и дълбоко и после каза предпазливо:
- Топла вода, добра жъболекаршка помощ и мекишка тоалетна хартия.“

„….- Шигурно ши прав – съгласи се Коен. Той седна и прехапа устните си. – Търша подарък за Бетан, нали ражбирате. Ние ще ше женим.
- Решихме, че би трябвало първо на вас да кажем – каза Бетан и се изчерви.
Ринсуинд не успя да улови погледа на Двуцветко.
- Ами това е много….ъ-ъ…
- Веднага щом намерим град, където има свещеник – каза Бетан, - искам да го направим както си му е редът.
- Това е много важно – сериозно рече Двуцветко.
- Ако хората имаха повече морал, нямаше да се блъскаме с разни звезди.
Замислиха се над това за момент. После Двуцветко каза бодро:
- Това трябва да се отпразнува. Имам малко бисквити и вода, ако имате още от оная пастърма.
- О, много добре – пророни Ринсуинд едва чуто. Повика Коен настрана. Както си беше подстригал брадата, старецът с лекота би могъл да мине за седемдесетгодишен в тъмна нощ.
- Това, ъ-ъ… сериозно ли е? – попита. – Наистина ли ще се ожениш за нея?
- Шигурно. Нещо против?
- Е, разбира се, че не, но – искам да кажа, тя е на седемнайсет, а ти си, как да се изразя, ти си от по-старото поколение.
- Ишкаш да кажеш ше е време да прештана да ше шкитам ли?
Ринсуинд трудно намираше необходимите думи.
- Ти си със седемдесет години по-стар от нея, Коен. Сигурен ли си, че….
- Бил шъм женен и преди, нали така? Паметта ми е дошта добра – укори го Коен.
- Не, това, което имам предвид е, ами, искам да кажа физически, въпросът е, какво ще кажеш значи за разликата във възрастта и така нататък, това е въпрос на здравословно състояние, нали така, и….
- Аха – бавно отрони Коен. – Ражбирам какво имаш предвид. Напрежението. Не бях погледнал на нещата от тази страна.
- Да – поизправи се Ринсуинд. – Не си. Е, това е съвсем обяснимо.
- Даваш ми храна жа ражмишъл, беж шъмнение – каза Коен.
- Надявам се, че не съм развалил нещо.
- Не, не – вяло каза Коен. – Не ше ижвинявай. Поштъпи правилно, като ми каза.
Той се обърна и погледна Бетан, която му махна, после отправи взор нагоре към звездата, която се блещеше сред мъглата.
Накрая каза:
- Опашни времена ша това днешните, а?
- Така е.
- Кой жнае какво може да донеше утрешният ден?
- Не и аз.
Коен плесна Ринсуинд по рамото.
- Понякога прошто трябва да ришкуваме – рече. – Не ше обиждай, но мишля, че ще направим вше пак шватбата, а пък, е… - той погледна Бетан и въздъхна, - да се надяваме, че тя ще издържи.“