"Даркмут", Шейн Хегарти

  В началото, когато още не бях започнала да я чета, си представях нещо, ами… нормално. Нещо, което няма да ми е любимо. Но грешах…

 

В последния останал град, в който все още има нападения на Легенди (чудовища, които отварят портали между нашия и техния свят Опустошената страна),живее едно несъвсем нормалното момче. Да, ходи на училище, има мечти, учи, две момчета му се подиграват, но освен това Фин се бие с чудовища и е изправен пред това да бъде оставен от баща си, който ще отиде в съвета на Дванадесетте.

  Пръстите ме сърбят да не напиша и още, но тогава няма да изпитате удоволствието, докато четете, да разберете как всъщност през цялото време  Еми … Не, не, не! Не бива да ви разказвам повече! Да, не ви казах за Еми. Е, тя е новата му съученичка. Но нищо повече.

 Надявам се поне малко да съм разбудила любопитството ви.

Също така има още части, които повече от всичко искам да прочета…

В.

„Дармкут“ на Шейн Хегарти е на изд.“Сиела“, преводач е Надя Златкова, а художник на корицата е Стоян Атанасов.

„ТРИМАТА ВЛЪХВИ. Гаспар, Мелхиор, Балтазар“, Мишел Турние

Това е една от онези книги, прочитането на които отлагах дълго време, защото си смятах, че ми е необходима предварителна подготовка, преди да започна. Мислех си, че е добре да познавам малко по-добре текстовете от Библията, за да мога да разбера книгата. Разбира се, ако се бях поинтересувала по-рано, отдавна щях да съм разбрала, че тематиката, която си е избрал Мишел Турние няма как да се познава, защото за нея просто не е написано нищо. За онези далекоизточни мъдреци, дошли да се поклонят на Младенеца има само един малък пасаж в евангелието от Матея, като дори и в него никъде не се споменава тяхната бройка, нито подробности за това какви са и от къде точно идват. Което е дало възможност на Мишел Турние да измисли една страхотна история, в която преплита съдбите на петима – Гаспар, Балтазар, Мелхиор, Ирод и Таор.
Гаспар е царят на Мероя - чернокожият египтянин, несподелено влюбен в бялата и руса финикийка Билтин, купена от пазара за роби, който поема на дългия път, следвайки знака в небето – кометата, която се очаква да дойде, за да види другите бели жени и да открие  може ли да обича друга като своята робиня.

Балтазар – царят на Нипур е великият естет, който живее, за да се наслаждава на красотата, и чието чувство за съвършенство определя отношението му към света. Тръгнал след голямата светеща пеперуда в небето, след като преврат в собственото му царство разрушава Балтазариума, събрал най-красивите статуи, донесени от пътешествията, среща по пътя си Гаспар и двамата поемат заедно към двореца на цар Ирод в Иерусалим.

Мелхиор е третият влъхва, принцът на Палмирена. Бягащият от заговори млад мъж, който не може да се придвижва според сана си, а трябва да се крие като просяк се среща с двамата царе и заедно с тях посещава двореца на цар Ирод. Но предрешен като част от свитата на Балтазар.
Цар Ирод е единственият исторически образ в този разказ. Всичките му действия и постъпки, обяснени от човешката гледна точка на един страхлив диктатор, мнителен, съмняващ се във всекиго, готов да жертва дори собствените си деца, за да не изпусне властта, задушен в интриги и сплетни. Имаше едни мънички моменти, в които ми ставаше мъчно за този човек, толкова подчинен на царстването си, но аз лично не мога да си представя да имам такава скала на ценностите, защото в крайна сметка под фасадата на уж добро управление, всъщност стои чисто човешкото желание за власт. Ирод изисква от тримата влъхви да му дадат обещание да се върнат в Иерусалим, след като посетят Младенеца. Обещание, което те няма да спазят.

Последният знатен поклонник на Младенеца, онзи, който винаги закъснява навсякъде, за мен лично беше най-интересния. Той преживява и най-големия катарзис в живота си. Таор – принцът на Мангалор, любителят на сладките изкушения, тръгнал след вкуса на рахатлокума с шам-фъстък в търсене на съвършената рецепта, за да види перфектния сладкар, който предстои да се роди.  Загубил и петте си слона, с които пътува, пристигнал след като Мария и Йосиф са напуснали Витлеем с Иисус, младият принц поема на съвсем различен път, от който никога няма да се върне в своя дворец. Истинският катарзис за него настъпва, когато взима решението да изкупи греха на един непознат човек и да поеме неговата съдба в солниците на Содом за 33 години. От принц, който не знае какво е да нямаш, се превръща с болезнено тяло, което не знае какво е да имаш. Но душата му става пречистена. И накрая, когато излиза от своя затвор, отново закъснява. Пристига на Тайната вечеря на Иисус с апостолите, едва след като те са си тръгнали, но е първият човек приел причастие с кръвта и плътта на Спасителя.
Изключително интересна книга, вплела в себе си философия, теология и приказка. „Тримата влъхви“ е многопластова, увлекателна, разкриваща един съвсем различен поглед към събитията около раждането на Исус. Обожавам начина, по който пише Мишел Турние – едновременно толкова потапящ в събитията, аналитичен и в същото време без излишната претенция, която може да се появи при хора със сериозни познания в областта на философията.
Двете глави, посветени на магарето и вола в яслите, където се ражда Младенеца са свидетелството на това Рождество от всички гледни точки. Страхотна хрумка, която ни потапя в магическия реализъм на Турние.
Ако има нещо, което ме измъчи, докато четох „Тримата влъхви“, то е ужасната липса на корекция на текста. Книгата е издадена в годините, когато длъжността „коректор“ я имаше само като написано име, но не и като реално свършена работа. От този период имам и други такива книги, изпълнени с грешки от абсолютно всякакво естество. Това създава доста неприятно усещане. И, понеже предполагам, че отдавна не би могла да се намери на пазара, освен в антикварните книжарници, бих се радвала, ако някое издателство я преиздаде. Защото е изключително интересна. В оригинал книгата носи името „Гаспар, Мелхиор и Балтазар“, но на българското издание това е подзаглавието.
„Тримата влъхви“ на Мишел Турние е на изд. „Литера Прима“, в превод на Екатерина Петрова, а корицата не пише на кого е. Явно не е било важно. 

И.

„Хората, които си мислят, че разполагат с голям ум и са освободени от всякакви предразсъдъци, понякога лекомислено си играят с неща, чиято символична същност им се изплъзва отчасти. Понякога им се налага скъпо да заплатят за това.“

"….Всяко пътуване е низ от окончателни изчезвания….“

„Добре го е казал поетът: водата, що стои дълго време неподвижна и безжизнена, става възсолена и кална. И обратното: живата и шееща вода остава чиста и прозрачна. Така е и с душата на човека, който води заседнал живот. Тя е тиня, в която ферментира постоянно предъвквана неудовлетвореност. От тази на друмника бликат чисти струи нови хрумвания и неочаквани постъпки“„Тогава се обърнах към Библията на евреите, където в най-висша степен са заложени законите на един неотстъпчив и войнстващ монотеизъм. В нея прочетох, че Бог е създал човека по свой образ и подобие, като по този начин сътворил не само първия портрет, но и първия автопортрет в историята на човечеството. Прочетох, че след това му наредил да расте и да се множи, за да насели цялата земя с потомството си. Така, след като създал своето собствено копие, Бог изразил желание то да бъде размножавано до безкрайност, за да се разпростре върху целия свят.

Това Божие  деяние послужило за пример на повечето владетели и тирани, които осигурявали размножаването на своя образ по земите си, като заповядвали той да бъде отпечатван върху сечените от тях монети. А те от своя страна не само имат предназначението да се произвеждат в голямо количество, но и да се движат неспирно от ковчеже в ковчеже, от джоб в джоб, от ръка в ръка.
Но след това се случило нещо непонятно, настъпил е необясним разрив, някакво бедствие и Библията, която в началото си разказва за един Бог създател на портрети и автопортрети, изведнъж се заема да преследва неотстъпно с проклятието си творците на образи.“

„Богатите наистина са ненаситни, искат всичко да притежават, дори и бедността!“

„Човек достига до дъното на разрухата тогава, когато свикне с нея по такъв начин, че всяко подобрение на състоянието му става невъзможно.“

"Възможните майки"

                                                            „ВЪЗМОЖНИТЕ МАЙКИ“

                                истории, есета и размисли в поезия и проза за майчинството

                                                   

 Още, когато излезе тази книга, исках да си я купя и да я прочета. По някакъв начин всичко, свързано с майчинството ме вълнува. Още повече, че в книгата са писали няколко мои приятелки и ми беше интересно да ги прочета. Исках, но все отлагах. Докато мина известно време и я забравих. 

Затова, когато отидох на гости на една от авторките и я видях в библиотеката ѝ, реших, че е дошъл момента да я прочета.
Идеята на тази книга е много добра. Истински истории от жени, които пишат за това какво е да си майка, какво е да не си майка, какво е да родиш трудно, или да родиш лесно, за чувството си за вина или копнежите си, за мечтите си, за радостта, мъката, болката, невъзможността, еуфорията. За всичко, което ги вълнува в момента на споделянето. Фактът, че текстовете не са подписани, а имената на авторките са сложени по азбучен ред в началото на книгата, ги прави много откровени. Усещането за анонимност ти дава възможност да се разголиш и да бъдеш много по-истинска. Част от авторките са българки, а част от тях – италианки. Част от тях са ми приятелки, а по-голямата част – не. Беше ми интересно да откривам историите на жените, които познавам. Не всички успях, което ме накара да се замисля, че в общуването си с тях явно тяхната (не)майчинска страна остава на заден план.

Представих си колко различни текстове бих написала аз самата във всеки един период от майчинството ми. Истината е, че по някакъв начин се припознах във всяка една история. Минала съм и през отрицанието, самодостатъчността, егоизма, очакването, радостта, инфантилизма, мъдростта, но във всеки един от периодите в мен винаги е имало много любов. Нещо, което усетих и в текстовете на всичките жени. На онези, които искат, но не могат да бъдат майки. На онези, които са майки. И на онези, които са избрали съзнателно да не бъдат майки. Това е книга за наполовина пълната и наполовина празната чаша.

Корицата е много изчистена и лично на мен ми харесва, макар, че щеше да е още по-хубаво, ако срещу бременната жена стоеше и една не-бременна, изписана с имена. Защото правото да не бъдеш е също толкова значимо, колкото и правото да бъдеш.

Доколкото знам, е имало идея за още два сборника – „Възможните бащи“ и „Възможните деца“. Жалко е, че идеята не е осъществена, защото според мен е много добра.

„Възможните майки“ е на изд. „Скалино“ , съставители са Емилия Миразчийска и Райна Кастолди, преводите са на Райна Кастолди, Емилия Миразчийска, Соня Андонова и Христина Василева, а художник на корицата е Елина Хинкова.

И.

П.С. Изборът на снимка с чаша, макар и твърде банален, всъщност никак не е случаен.

"АГНЕС СЕСИЛИЯ - Една тайнствена история", Мария Грипе

Историята е за Нора, която заедно с приемното си семейство, се премества в тайнствена и мистериозна къща. Оттам започват да се случват всякакви странни неща. Например често чува стъпки от съседната стая, които се приближават до нея и застават пред вратата; стар будилник, намерен в един от закритите с тапети шкафове, започва да тиктака и да върти стрелките си наобратно, въпреки че часовникарят казва на момичето, че няма шанс да проработи, освен ако не му се смени механизма. Всъщност будилникът започва да тиктака само и единствено, когато стъпките се приближат. Всички тези неща, а и още, стават само когато е сама. Освен два пъти...

 Мистерите не свършват до тук. Нора получава стара кукла, необичайно красива и релаистична. Всеки път, когато се почувства сама и изоставена, я вади и прегръща.

 С тайни знаци, помощ от доведения си брат- Даг и прабабата на най-добрата си приятелка, открива историята на тайнствената къща.

 Освен историята, това което ми хареса е и начина, по който е написана самата книга.  Тази книга е любимата ми, а това е така, защото страшно много обичам мистерии, преплитане на времето и пространството, тъжни моменти и т.н. Когато започнах да разбирам повече неща за историята на къщата,  заедно с Нора, усетих как и аз преживявам всичко като нея. Това прави тази уникална книга на първо място според мен.

С нетърпение чакам да прочета и останалите книги на Мария Грипе!

В., 11год.

"АГНЕС СЕСИЛИЯ - Една тайнствена история" на Мария Грипе е на изд. ЕМАС, преводът е на Ева Кънева, а корицата е на Борис Драголов

"Вътрешната стая", Керана Ангелова

Понякога се появява един такъв текст, като този на Керана Ангелова,  навлиза в теб, обръща представата ти за това кое е вътре и кое – вън, намира най-дълбокото в душата ти, отваря вратата на вътрешната ти стая и те въвежда в нея, за да видиш, че всъщност всичко е навсякъде и ти си този, комуто е писано да бъде във водовъртежа на историята.
 „Вътрешната стая“ преплита много и красиви истории, в които никой не е само добър или само лош, ами виждаш, че всеки герой е толкова богат на емоции, чувства и вътрешни потребности да действа по определен начин, че всъщност ти създава картината на един наситен цветен образ.

Първа е историята на Матей и умението му да разговаря с делфините, раждането в малкото море на матеевата лодка на неговите близначета – Анастас, който също говори с делфините, като баща си и Анастасийка, в чието гърло засядат чучулиги.  После са историите на Мавруд, който реди божи слова, два пъти строи къщата си, като втория път прави вътрешната стая с един прозорец, в която да изрича молитвите си, но в която протича част от живота на хората около него.  На Фина с гълъбовите очи, жената на Мавруд, която не е жена за него, но не е и жена за никой мъж. Фина, която ражда самичка дъщеря им Небесна във вътрешната стая.  На Небесна, която говори малко, но навреме и с точните думи и спира да вижда света, но притежава в себе си по-богата душевност от много хора с остро зрение. На нейното въобразено вълче, което показва на всички, че звярът се крие не във вида, а в характера. На Илия, който търси своето момиче и мечтае да замине за Италия, но засяда в Странджа и се влюбва в Небесна. На Антула, която обича живота, но разбърква своя и този на още много хора. На дъщерите на Небесна и Антула – Мария-Фина и Витлеема. Мария-Фина, жената на Матей, с рибята опашка и Витлеема с празната утроба и пълния с мечти корем. Всичките тези истории сглобяват шарената пътека на живота на Анастасия, за да разкрие тя пред себе си своето второ име – Небесна, като онова на баба ѝ Небесна, която вижда света по друг начин и я пази вълчето. И на още други хора, завихрени покрай всичките тези герои – всеки вървящ по своя си път, но преплитащ се с пътищата на другите.

Книгата е написана много интересно, със специфичен стил на изразяване, който хем звучи леко фолколкорно, хем не е архаичен. Много се радвам на книгите на Керана Ангелова, които са в духа на магическия реализъм, не просто, защото по принцип харесвам този стил, а защото обичам, когато народните вярвания са вплетени във философията на героите и не стоят самоцелно, а изразяват определена символика.

„Вътрешната стая“ на Керана Ангелова е на издателска къща „Знаци“, а художник на корицата е Невена Ангелова.

И.

П.С. Не успях да снимам книгата в Странджа, където се развива действието, снимах я в Родопи, където бях.

Малко цитати:

„Да отричаш съществуването на Бог не Го прави по-малко възможен за всички останали, не е ли така? Да вярваш в Него пък прави излишно всякакво разсъждение по въпроса, вярата на човек прави Бог неизбежен и достъпен, и истинен, мисля си. В известен смисъл, получава се нещо на пръв поглед недопустимо: да повярваш в Бог, означава да Го сътвориш, както Той е сътворил човека. Е, това не подсеща ли, че има творческо взаимодействие между човека и неговия Баща?“

„По средата на пътя можеш да се объркаш в намеренията си: да продължиш или да се върнеш сякаш става едно и също нещо.“

„В началото Мавруд се усамотява често в килията. Понякога разговаря с небето, друг път със земята, понякога с Бога, друг път със себе си. Веднъж излиза оттам с разведрено лице, друг път очите му са посърнали като есенна трева. Защото да говори с Бог се оказва лесно и ясно занимание, но да разговаряш със самия себе си се оказва неподозирано трудно.“

„…слепотата е нещо като вътрешна стая на светлината….“

„А ти ми казвай направо Витлеема. Не съм по-възрастна от тебе. Само външно съм. И само на години. Не може човек да е по-възрастен от друг, само защото е на повече години. Времето е вътрешна работа.“

„…да надничаш скришно в очите на другия е посегателство върху свободата му, макар и не така явно. Таен взлом. Проникването през очите изисква доброволно всеотдайно вибриране на еднакви честоти.“

„Ако не бяхме се разделяли, кой знае колко думи щяхме да изговорим през живота си, но може би щяхме да пропуснем най-важното, Анастасийо. Когато човек общува от разстояние, намира малко думи, които много означават.“

„Писането е бягство от действителността. Обаче, като създаваш друга действителност, в която героите ти също се опитват да избягат от действителността, какъв е смисълът на всички действителности?“

"ПРЪСТЕНЪТ НА НИБЕЛУНГА. ВАЛКИРИЯ. КНИГА ВТОРА", Елена Пвлова

                                                                      

                   По либрето на Рихард Вагнер

  С живописните си рисунки и приказния текст, историята за вълшебния пръстен  и най вече за красивата валкирия Брунхинда, ме завладя веднага щом я започнах, и мисля, че това ще се случи и с вас.

  Когато отгърнете първия лист и прочетете първото изречение „ Времето е море, изпълнено с вълни и водовъртежи, и водите му къпят Игдразил, дървото на живота, обкичено със светове като със сочни плодове от ледената пустош на Хелхайм та чак до величавите вършини на Асгард, където пируват боговете в двореца Валхала.‘‘,  усетите миризмата на белите страници, и докоснете гладката повърхност на листовете, ще ме разберете.

 Историята ни разказва за една валкирия, на име Брунхинда, изпратена да пази и закриля Зигмунд. Красивата червенокоска, не се справя със задачата си и се налага да понесе тежкото си наказание.

   В книгата се разказва и за двамата братя нибелунги Алберих и Миме. Алберих кралят на нибелунгите и съпруг на Кримхилда, а Миме магьосник и ковач, спасил детето на Зигмунд и на прекрасната му жена Зиглинда.

  Разбира се и те заемат главна роля в книгата. Влюбени един в друг, те са възпрепятсвани от съпруга на Зиглинда- Хундинг. Зигмунд и Хундинг водят дълга битка, за ръката на прекрасната жена. Няма да ви издам какво се случва нататък. Ако съм възбудила любопитството ви наистина трябва да прочетете тази книга .

  В историята, великата богиня на земята и съдбоносните нишки на хората, Йорд също се включва.

  Тази интересна книга, макар и унесена във вълшебен свят, ни дава уроци за живота: че всеки понася последствията от действията си, за това, че често някои животи приключват, но други започват, за цената на любовта и още.

            Книгата е на издателство „Кибеа“, текст - Елена Павлова, илюстрации – Петър Станимиров

В..11год.

"Големият преход", Рюдигер Далке

 Една съвсем мъничка книжка за най-голямата тема, която в много отношения е пълно табу. Или предизвиква страх, или неразбиране, или и двете. Може да се каже, че страхът е породен именно от неразбиране. Темата за смъртта винаги ме е вълнувала по особен начин, винаги съм търсила отговора какво е отвъд. Не казвам, че няма достатъчно религиозни и философски обяснения какво може би е там, но във всичките тях усещах някакво напрежение. До прочита на тази книга. За първи път имам усещането за пълна хармония между живота и смъртта.

Не случайно заглавието ѝ е „Големият преход“ – в нея се разказва за смъртта като стъпка към живота, а не обратното. Разбира се, уважавам скептиците, които биха казали, че няма как да знаем отговора на събитие, което лично не сме преживели, но аз за себе си така или иначе имам нужда от придаване на смисъл на смъртта. Мисля, че това важи за всички, независимо дали си го признават или не.
Ясно е, че няма как всичко да свършва със спирането на сърдечната и мозъчна дейност. Прекалено безсмислено би било, ако няма по-висша цел. Не вярвам смисълът на живота ни да се състои в това да постигнем определен материален статус, при положение, че нищо от това, което имаме, няма да си вземем отвъд. Затова със сигурност, ако успеем да се подготвим за смъртта, то тя няма да ни изненада. Тази книга, ако не категоричен отговор, то поне дава спокойствието, от което всички имаме нужда, мислейки за преминаването ни и онова, което е отвъд.

„Големият преход“ на Рюдигер Далке е на изд. Кибеа, в превод на Бойка Стойчевска, а корицата е на Красимира Деспотова.

И.