неделя, 10 януари 2016 г.

„Моят живот. Да имаш ляв палец.“, Анжела Пенчева






Анжела не е приятелката, която си мечтаеш да имаш. С нея е трудно да се говори. Не, защото няма какво да си кажете, а защото се изисква особено търпение от твоя страна, за да съединиш буквите, когато ти ги посочи в табличката си, в думи и изречения. С нея ще ти е трудно и да седнеш на кафе. Защото ще трябва да се съобразиш дали мястото е достъпно за количката ѝ и да ѝ помогнеш да си изпие кафето, тъй като тя не може сама. С нея ще ти е трудно да правиш много от нещата, които правиш с другите си приятелки. Като да излезеш спонтанно на кръчма. Или да отидеш на шопинг. Или да бъбриш безспир. Но Анжела е приятелката, която ще ти даде много повече от това. Ще ти отвори един нов свят. Свят, в който всеки дъх е борба и предизвикателство. Свят, в който се научаваш на безкрайно търпение и изобретателност, за да оцелееш. Свят, в който научаваш, че човек стига да иска, може да проходи и на 40 години. И да не се отказва от мечтите си. Никога.
Книгата на АнжелаМоят живот. Да имаш ляв палецтрябва да се прочете от всеки. Не защото е литературен шедьовър, а защото показва живота на един човек с увреждане в Българияпреди и сега. Променило ли се е нещо? Променили ли сме се ние, когато се разминаваме на улицата с някой в количка? Ако изобщо се разминем. Защото в повечето случаи тези хора не излизат много. Не, защото се крият. А защото средата е недостъпна. Но това е една друга тема.
Познавам Анжела от повече от 10 години и по някакъв начин съм пристрастна към книгата ѝ. Защото, независимо от колко време се познаваме,  сега си давам сметка колко малко съм знаела за нея от нея. Повечето неща, които знам, са ми разказани от майка ѝ, Елена, но това е друга гледна точка. Книгата ѝ е изключително искрена, наивистична и по някакъв начин като стил прилича на нея саматасъс странни движения, понякога конкретни, а друг път неконтролирани, но винаги съпроводени от изключително живите ѝ очи. Чак сега си давам сметка колко дребни неща могат да бъдат пречка за един човек с ДЦП в по-тежка форма, каквато е нейната. Напр. че не може да натисне два клавиша на клавиатурата едновременно и се налага да си измисли собствено изобретение, за да може да го прави. Да, знаех, че ѝ е трудно, но има неща, с който сме свикнали до такава степен, че те изобщо не ни правят впечатление. А на нея ѝ правят. Книгата ѝ е изпъстрена с дребни случки, разказани до най-малката подробност. Защото за нея тези подробности са важни. И оставят спомени, впечатления.
Искам да ви разкажа за нашето запознанство. Защото само така ще разберете колко неподготвени сме ние, когато общуваме с хора в колички. Пътувахме с едно микробусче за морето и аз бях на задната седалка с голямата ми дъщеря, която по това време беше на 1 годинка. Анжела издава звуци. Странни звуци за нас, несвикналите да виждаме хора с ДЦП. И съвсем естествено, дъщеря ми, която беше в периода на опознаване на света, започна веднага да я имитира. Аз се притесних ужасно, защото, обременена от социални предразсъдъци, реших, че това може да се изтълкува обидно. Тогава Анжела започна да издава едни по-различни звуци и след малко се усетих, че тя се смее. Защото знаеше, че няма как едно дете на годинка да ѝ се подиграва. В последствие дъщеря ми стана приятелка с нея. Както и с другите хора с увреждания, с които бяхме. Катереше се по количките им, те я возеха или тя си играеше по свой начин с тях. Ако ние, големите и уж разумните, можехме да общуваме така, както го правят децатанепринудено и без натрупани задръжки, щеше да е далеч по-лесно.
И точно затова е важно да се прочете книгата на Анжела. Която, както чак сега разбрах, може да пише само с левия си палец на клавиатурата. Да имаш ляв палец. И да умееш да правиш с него това, което прави Анжела е като да имаш целия свят.
Чест прави на издателствоКибеа“, не само че са издали книгата на Анжела, а и че са го направили абсолютно безвъзмездно. Защото само така бихме могли за малко да влезем в обувките на един различен от нас човек и да бъдем допуснати до неговия свят. Свят на болка, неразбиране, но и на много радост, успехи и красота.
П.С. А за майката на АнжелаЕлена трябва да се напише също книга! Защото аз не познавам друг толкова борбен и мил човек, минал през такива изпитания и успял да съхрани така усмивката си. Да си родител на човек с тежко увреждане в България е по-трудно, отколкото можем да си представим и в най-големите си кошмари.



И.

Няма коментари:

Публикуване на коментар