На една трета от книгата съм и очаквам тя да ме завладее по
онзи начин, който обикновено се случва с големите автори. Когато ми засяда буца
в гърлото и тя стои там не само до последната страница, а дълго след това.
Давам си сметка, обаче, че това няма да ми се случи с тази книга.
Вярно е, че ми е много трудно да подходя абсолютно
непреднамерено към Бакман, след като толкова дълго името му се забождаше в очите
ми. Но все пак аз винаги се опитвам да съм непредубедена. Още повече, че в
случая за него имаше положителни отзиви от близки мои приятели, чието мнение
ценя.
Причината, поради която усещам, че няма химия между мен и
този автор е, че твърде рано съм започнала да чета книги, които разкриват
дълбочината на човешкия характер, сериозността на сблъсъка във взаимоотношенията
между хората и причината за всяка
странност. Не искам да омаловажа ничии вкус, но, ако като тийнейджър си
препрочитал десетки пъти „Пилето“ на Уилям Уортън и отрано си се запознал с
автори като Кен Киси, Борис Виан, Хенри Милър, Уилям Голдинг, то Фредрик Бакман
е трудно да те впечатли. Да, знам, че звуча малко високомерно, но в крайна
сметка аз не се срамувам от това, че съм започнала да чета качествена
литература още като малка. Проблемът от една страна е, че наистина не ме държи
в състояние на съпричастност и припознаване, а от друга не ми оставя нищо за
фантазиране. Всичко ми е поднесено като в американски филм, в който зная, че
безупречно е спазена формулата и финалът е ясен. Досещам се, че буцата пръст е
на гробището, че жената на Уве е мъртва, че е била с увреждане и на количка, че е имало някакъв проблем и те нямат деца, че
той е такъв именно поради трудното си детство. Някак няма достатъчно
многопластовост. Всичко ми е поднесено с яснотата, с която обясняваш на малко
дете уж сложни неща и се притесняваш, че то няма да те разбере, затова говориш
бавно, отчетливо и ясно.
Сега, след като вече съм прочела книгата, мога да споделя,
че все пак се разплаках на края. Но аз лесно се разплаквам на филми и книги,
така че това все още не е критерий за добра литература. По-скоро е
доказателство за това колко успешно е спазена формулата. Аз винаги рева на
американските филми. Знам кое копче ми натискат и все пак си рева. Така е и в
този случай. Емпатията ми в тази книга не е по отношение на Уве и другите
герои, а за това как е написана книгата, Разбирам, че това са публикации в
блог, в последствие оформени в книга, Това, разбира се, обяснява стила и
плоскостта, в която са поднесени характерите. Целта на повечето блогове е да
достигне до колкото се може по-голяма аудитория и в този смисъл не си
представям „Татко“ разкъсана на отделни историйки, поднасяна на час по лъжичка.
Да, знам, че „Човек на име Уве“ е минала през редакция, преди да бъде издадена.
Сюжетът, иначе е много хубав. Уве е старо, кисело старче,
загубило наскоро любимата си жена и решило да сложи край на живота си, не
просто, защото е нещастен, а защото иска по-бързо да се събере с любимата си.
На улицата, на която той поддържа правилата с аутистична педантичност, се
настанява младо семейство и това се оказва съдбоносно, защото променя Уве до
степен, която и той самият не очаква. Самият Уве е от онзи тип хора, които без
да сервилничат, са готови да помогнат и за които принципната справедливост е
над всичко. Конфликтен, мълчалив, отговорен, работлив, Уве би бил идеалният
съсед, ако беше и една идея по-социален. Именно тази социалност му дава
Парване, бременната иранка, която с женската си интуиция усеща, че нещо се
случва с възрастния мъж и че макар и вкиснат, той всъщност е един много добър
човек. Разбира се, няма как да се пропусне образа на котката, която сякаш му е
изпратена от един друг свят и която се появява, за да даде на Уве или по-точно
Уве да даде на нея онази обич и внимание, които е загубил със смъртта на жена
си.
„Човек на име Уве“ се чете бързо, леко (което не винаги е
комплимент) и е идеална за коледните празници, когато седиш завит с одеяло, с
чаша чай в ръка, и искаш хем да си починеш, хем да отметнеш някоя и друга
история, хем да си преосмислиш живота, без да задълбаваш прекалено. И, понеже
винаги давам шанс на автора, освен, ако не е безнадеждно положението, ще го
направя и този път с Бакман. Но ще бъде след известно време, имам нужда от нещо
не толкова подценяващо ме като читател.
„Човек на име Уве“ на Фредрик Бакман е на изд. Сиела,
преводът е на Цветана Гечева, а художник на корицата е Дамян Дамянов. Тази
корица ми харесва повече от следващата, на второто издание, която е поднесена
точно като книгата – прекалено илюстративно, без да оставя нищо на фантазията
ми.
И.
„Хората вече не използват полезните неща. Хората просто
държат боклуци. Имат по двайсет чифта обувки, но нямат представа какво е
обувалка; къщите им са пълни с микровълнови печки и телевизори с плосък екран,
но за нищо на света не могат да ви кажат какъв контакт се използва за бетонна
стена.“
„Уве изритва буцата пръст отново. Обмисля дали да не ѝ
разкаже за котката. Може ли изобщо онази окаяна, полуплешива твар да се нарече
котка? Седеше на същото място, когато се върна от обиколката, почти пред
вратата им. Той насочи пръст към нея и изкрещя толкова високо, че гласът му се
понесе между къщите. Котката обаче остана на мястото си, втренчена в Уве. След
това се надигна надменно, сякаш искаше да подчертае, че не си тръгва заради
Уве, а защото си има по-добро занимание, и се скри зад ъгъла.“
„Докато сваляше есенното яке от куката в коридора, преди да
излезе, той погледна замислено колекцията палта на съпругата си. Запита се как
е възможно това дребно същество да притежава толкова много зимни палта.“
„Какви странни неща ти липсват, когато изгубиш някого.
Дребни неща. Усмивки. Начинът, по който тя се обръща насън. Дори
пребоядисването на стаята заради нея.“
„Тя вярваше в съдбата. Бе убедена, че всички пътища в живота
ти по един или друг начин „водят до онова, което ти е предопределено“. Уве,
разбира се, просто започваше да мърмори и се заемаше да върши нещо с отвертката
винаги, когато тя го казваше. Никога, обаче не я опровергаваше. Може би за нея
съдбата беше „нещо“, но това не му влизаше в работата. За него съдбата беше „някой“.“
„Тя никога не попита как е живял, преди да я срещне. Ако
обаче някой го попиташе, той щеше да отвърне, че не е живял.“
„Не че Уве не харесваше тъкмо тази котка. По принцип не
обичаше котки. Открай време му се струваше, че не може да им се вярва. Особено в
случая на Ърнест, когато бяха огромни като мотопеди. Трудно му беше да определи
дали животното беше неестествено грамадно, или бе ненормално малък лъв. Човек
никога не бива да се сприятелява с нещо, ако има възможност нещото да го изяде,
докато спи.“
„На мнозина им е трудно да живеят с човек, който обича да е
сам. Това е в противоречие с онези, които не могат да са сами.“
„Понякога е трудно да обясниш защо някои хора неочаквано
правят това или онова. Понякога, разбира се, го правят, защото знаят, че рано
или късно ще го направят, така че най-добре да го направят още сега. Понякога е
точно обратното – защото разбират, че е трябвало да го направят отдавна. Уве
сигурно е знаел още от самото начало какво трябва да направи, но всички хора по
природа са оптимисти относно времето. Все си мислим, че има достатъчно време,
за да направим нещо с другите. Ще имаме достатъчно време, за да им кажем онова,
което искаме. След това обаче нещо се случва и ние се хващаме за думи като „ако“.“
„Човек трудно признава, когато греши. Особено, когато е
бъркал прекалено дълго време.“
„Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот,
сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за
живот. Някои от нас с течение на времето са така обсебени от нея, че животът ни
става по-труден, ние самите ставаме по-големи инати, зареждаме се с повече
ярост. Някои имат нужда от непрекъснатото ѝ присъствие, за да усетят
антитезата. Други така се вманиачават по нея, че влизат в чакалнята много преди
тя да оповести пристигането си. Страхуваме се от нея, а повечето от нас се
страхуват най-вече защото може да ни отнеме някого. Най-големият страх от
смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами.“
