„Зед или дребните лудости“, Ирина Папазова

Ако очаквате роман с изключително интересен сюжет, пълен с обрати и напрежение, или завладяваща история, ще останете разочаровани. Ако обаче, сте настроени философски и ви се четат разсъждения по всякакви теми, тогава ви съветвам да посегнете към книгата.

 „Зед или дребните лудости“ има в основата си една много оригинална идея – за човека, събудил се една сутрин с идеята, че няма никаква собствена лудост, а „който никога не излиза от нормите, е или много тъп, или страшен конформист, или пък много хитър. Нищо хубаво не може да се очаква от такъв индивид.“. Зед, наречен на неизвестното в сложно уравнение, което изисква намирането на другите неизвестни, за да бъде открито, започва да търси дребните лудости на другите хора и да си ги присвоява, за да открие себе си. В книгата се засягат теми като анорексията, суисидното търсене на адреналин в непознатите изживявания, обсесивното компулсивно разтройство, манията по здравословен начин на живот, залитането по фитнеса и други отклонения от стандартните норми. По някакъв начин всичките лудости са „модерни“, с което показват болестите в главите на съвременните хора, компенсиращи липси в живота си с крайности. Всеки има някаква лична лудост, но при някои хора те са толкова големи, че се превръщат в норма. Точно тези изкривявания изследва Зед. Като приема всяка лудост, срещната по пътя си за своя. Има известно противоречие със заглавието, защото тези лудости, които среща Зед са всичко друго но не и "дребни". Дребна е лудостта да държиш прострените дрехи да са закачени на простора с еднакви по цвят щипки, а не да режеш тялото си в търсене на съвършената форма, отнемайки я. Дребна лудост е да колекционираш трамвайни билетчета, а не да излъскваш всичко около себе си в желанието да заживееш стерилно. И т.н. В този смисъл заглавието е подвеждащо, защото Зед се среща с големите лудости.

Дотук със сюжета. От там нататък той се загубва изцяло в идеята да се каже всичко важно за света в рамките на един роман. Като казвам всичко, разбирайте всичко. И това според мен е единия от недостатъците на книгата /другият е повторението на израза „главното действащо лице“, което на мен лично ми идва леко в повече/. В опита да предаде разсъждения на 100 теми, в някои моменти имах усещането за хаотично препускане през тях, като разговор след няколко питиета на маса, когато се изговарят много неща, но нито едно не задълбава достатъчно, а сякаш остава да бъде доразсъждавано на „трезва глава“  Тук принципът „малкото е повече“ не важи. От друга страна, размислите са по теми, които са актуални и в този смисъл книгата е много хубава, защото предоставя на достъпен език философия в големи порции. Понякога и това е начин – да получиш заготовка, върху която да насложиш собствените си разсъждения. И да ги сравниш с тези, представени в книгата. Или просто да се пренесеш за малко в главата на някого.

Ако трябва да кажа дали препоръчвам книгата – да, препоръчвам я, но с уговорката, че няма да ви държи в очакване да разберете какво ще се случи /иначе рискувате да останете излъгани, като на среща, на която са ви вързали тенекия/.

„Зед или дребните лудости“ е на изд. Сиела, а дизайнът на корицата /много точен и добър/ е на Аблена Георгиева.

И.

И малко цитати накрая :

„Туристите пристигат с целия си западен багаж, натъпкан в куфарите им. Не разбират, че са пресекли граници. За тях пътуването означава просто да сменят декора.“

„....животът на всички животински видове е много по-трагичен от нашия. Постоянно са в смъртна опасност. Така никога не забравят цената на живота. Да живеем е подарък, който не заслужаваме! Нека се считаме за щастливи, че сме травмирани, но на топло! Животните биват изяждани, преди да им остане време да се травмират.“

„Такова желание за ред възниква у човек, когато нещата му убягват.“

„Свенливостта се отнася до търсенето, а не до изпитването на наслада. До това, което главата си представя, а не до това, което тялото върши.“

„- Преди хората, разговарящи по мобифоните си, изглеждаха луди – изкоментира девойката. – Имаха вид сами да си говорят. Сега, като срещнем някоя откачалка на улицата, първо си мислим, че води сериозен телефонен разговор, преди да разберем, че не говори с никого. Ненормалниците се превръщат в модерни хора, а пък тези с безжичните слушалчици изглеждат все по-смахнати!“

"Търсачи на талисмани", Ейми Трий

“Търсачи на талисмани“ е интересна, приключенска  поредица.Когато започнеш да я четеш се унасяш и не искаш да свършваш.Искати  се да преживееш това забавно,но опасно приключение.Освен интересна  книга, във всички книги има занимателна страница в която сам трябва да се справиш. Към книгата има талисман.

      А сега към книгите…

      Едно момиче  Сезам  попада в чудния свят Каризма .В другите книги Сезам и приятелките й Мади, Джема, Лиз отново попадат в Каризма.Там децата се срещат  с нови приятели и решават да помогнат, като открият  гривната.

    Заслужава си да се прочете. 

В. 

Поредицата е на изд. Ентусиаст, в превод на Златка Паскалева, излюстрациите са на Гуен Милард.

"Пинг. В търсене на ново езеро" и "Пътят на Пинг. Пътешествие към океана", Стюарт Ейвъри Голд

                               

Двете книги за жабчето Пинг са от типа мотивационни книжки, които имат за цел да вдъхновят хората да постигнат великите си цели. Признавам си, че на мен лично ми се сториха доста наивни и повтарящи всичко онова, което вече е изписано много по-добре в друга такава литература. В основата на книгите е взета една интересна история, която разработена по друг начин, може да даде сюжет на едно добро фентъзи например. Както и да е. Фактът, че автора е 'дзен предприемач' (WTF?!? из дис?) ме кара да бъда дълбоко скептична към посланието "искам да помогна на много хора да сбъднат мечтите си".
Честно казано, нямам никаква идея как са попаднали у дома тези книжки. Приятно четиво за студените дни с чаша чай, но нищо повече. При мен нямаше никакъв 'уау ефект', а всичките страници накрая, в които се описва вдъхновението; благодарностите за вдъхновителите, издателя, редактора, майката на Уитни Хюстън (шегувам се), художника; призива да опишем историите си да ги изпратим на страницата на сайта и така ценната биография на автора ми дойдоха в повече. Рисунките в книжките са хубави, а под тях има малки текстчета, които са предостатъчни като извадка от книжките и може да прочетете само тях, напълно достатъчно ще ви е.
 Не вярвам, че тези две книжки могат да променят нечий живот, освен ако този живот не е на 9 години. Затова определено смятам да ги дам на малката ми дъщеря, защото според мен са точно за тази възрастова категория. За зрели хора не бих ги препоръчала.
 Книжките са на изд. Обсидиан, в превод на Любомир Николов, а худ. оформление е на Николай Пекарев.
И.

„Ни вест от Гурб", Едуардо Мендоса

Изключително забавна книга. Става въпрос за две извънземни, изпратени на Земята да изследват фауната. След като кацат в Барселона, те се маскират като хора и единият /Гурб – приел физиката на известна поп певица/ изчезва. Другият си води дневник през цялото време, в което търси ‚колегата си‘. Написан в телеграфен стил, но представящ изключително комични ситуации. Което го прави да изглежда нелеп. И много смешен. И малко сериозен. Но всъщност много повече смешен.
Ето малко цитати /отворих случайна страница/ и няма повече да пиша за тази книга:

„14,05   Започвам с физическата и психическата подготовка, на която се подлага всеки космически боец преди началото на битката. Поза на тигъра : извивам гърба в дъга, свивам краката, издувам гръдния кош, сгъвам ръцете. Железни мускули!

14,06 Прищипване на мускул.

14,24 Добре намазан с тигрова мас, продължавам с физическата подготовка, на която се подлага всеки космически боец преди началото на битката. Изпразвам съзнанието си.

15,50 Боже Господи, заспал съм като пън. Решавам да приключа физическата и психическата подготовка, на която се подлага всеки космически боец преди началото на битката. Претоплям останалите от онзи ден мекици и ги изяждам, докато се гледам втренчено в огледалото.

16,30 За да навляза по-добре в атмосферата на мястото, където отивам (и накъдето ме води несломимата ми воля), решавам да приема вида на Жилбер Беко, облчен като нинджа. Излизам на улицата и всявам възхищение и ужас.

17,00 С дидактични цели отивам на кино и изглеждам последния филм на Арнолд Шварценегер. Изненадан съм (приятно), че филмът е спонсориран от каталонското правителство и че действието се развива изцяло в Сан Лорен де Морунис. Не е изключено да съм сбъркал залата. 

19,00 Излизам от киното. Отправям се към един автосалон. На обслужващия ме продавач обяснявам, че търся бял „Астън Мартин“ с допълнителен механизъм за изхвърляне на купища кабърчета отзад, за да не могат преследвачите (на колата) да я стигнат (колата). Продавачът ми казва, че моделът, който търся е поръчан, но все още го нямат в наличност. За същата цена ми продава един микробус „Сеат 850“, който също хвърля болтчета и гайки през ауспуха.“

Обещах да не пиша нищо повече, но поизлъгах.

Последно : „Ни вест от Гурб“ е на изд. Колибри, от поредицата „съвременнаевропейскапроза“  /не ми се смейте, така пише на корицата/, преводач е Боян Молина, а на Стефан Касъров е корицата. 

И.

„Моят живот. Да имаш ляв палец.“, Анжела Пенчева

Анжела не е приятелката, която си мечтаеш да имаш. С нея е трудно да се говори. Не, защото няма какво да си кажете, а защото се изисква особено търпение от твоя страна, за да съединиш буквите, когато ти ги посочи в табличката си, в думи и изречения. С нея ще ти е трудно и да седнеш на кафе. Защото ще трябва да се съобразиш дали мястото е достъпно за количката ѝ и да ѝ помогнеш да си изпие кафето, тъй като тя не може сама. С нея ще ти е трудно да правиш много от нещата, които правиш с другите си приятелки. Като да излезеш спонтанно на кръчма. Или да отидеш на шопинг. Или да бъбриш безспир. Но Анжела е приятелката, която ще ти даде много повече от това. Ще ти отвори един нов свят. Свят, в който всеки дъх е борба и предизвикателство. Свят, в който се научаваш на безкрайно търпение и изобретателност, за да оцелееш. Свят, в който научаваш, че човек стига да иска, може да проходи и на 40 години. И да не се отказва от мечтите си. Никога.

Книгата на Анжела „Моят живот. Да имаш ляв палец“ трябва да се прочете от всеки. Не защото е литературен шедьовър, а защото показва живота на един човек с увреждане в България – преди и сега. Променило ли се е нещо? Променили ли сме се ние, когато се разминаваме на улицата с някой в количка? Ако изобщо се разминем. Защото в повечето случаи тези хора не излизат много. Не, защото се крият. А защото средата е недостъпна. Но това е една друга тема.

Познавам Анжела от повече от 10 години и по някакъв начин съм пристрастна към книгата ѝ. Защото, независимо от колко време се познаваме,  сега си давам сметка колко малко съм знаела за нея от нея. Повечето неща, които знам, са ми разказани от майка ѝ, Елена, но това е друга гледна точка. Книгата ѝ е изключително искрена, наивистична и по някакъв начин като стил прилича на нея самата – със странни движения, понякога конкретни, а друг път неконтролирани, но винаги съпроводени от изключително живите ѝ очи. Чак сега си давам сметка колко дребни неща могат да бъдат пречка за един човек с ДЦП в по-тежка форма, каквато е нейната. Напр. че не може да натисне два клавиша на клавиатурата едновременно и се налага да си измисли собствено изобретение, за да може да го прави. Да, знаех, че ѝ е трудно, но има неща, с който сме свикнали до такава степен, че те изобщо не ни правят впечатление. А на нея ѝ правят. Книгата ѝ е изпъстрена с дребни случки, разказани до най-малката подробност. Защото за нея тези подробности са важни. И оставят спомени, впечатления.

Искам да ви разкажа за нашето запознанство. Защото само така ще разберете колко неподготвени сме ние, когато общуваме с хора в колички. Пътувахме с едно микробусче за морето и аз бях на задната седалка с голямата ми дъщеря, която по това време беше на 1 годинка. Анжела издава звуци. Странни звуци за нас, несвикналите да виждаме хора с ДЦП. И съвсем естествено, дъщеря ми, която беше в периода на опознаване на света, започна веднага да я имитира. Аз се притесних ужасно, защото, обременена от социални предразсъдъци, реших, че това може да се изтълкува обидно. Тогава Анжела започна да издава едни по-различни звуци и след малко се усетих, че тя се смее. Защото знаеше, че няма как едно дете на годинка да ѝ се подиграва. В последствие дъщеря ми стана приятелка с нея. Както и с другите хора с увреждания, с които бяхме. Катереше се по количките им, те я возеха или тя си играеше по свой начин с тях. Ако ние, големите и уж разумните, можехме да общуваме така, както го правят децата – непринудено и без натрупани задръжки, щеше да е далеч по-лесно.
И точно затова е важно да се прочете книгата на Анжела. Която, както чак сега разбрах, може да пише само с левия си палец на клавиатурата. Да имаш ляв палец. И да умееш да правиш с него това, което прави Анжела е като да имаш целия свят.

Чест прави на издателство „Кибеа“, не само че са издали книгата на Анжела, а и че са го направили абсолютно безвъзмездно. Защото само така бихме могли за малко да влезем в обувките на един различен от нас човек и да бъдем допуснати до неговия свят. Свят на болка, неразбиране, но и на много радост, успехи и красота.

П.С. А за майката на Анжела – Елена трябва да се напише също книга! Защото аз не познавам друг толкова борбен и мил човек, минал през такива изпитания и успял да съхрани така усмивката си. Да си родител на човек с тежко увреждане в България е по-трудно, отколкото можем да си представим и в най-големите си кошмари.



И.