"Мен не ме е страх", Николо Аманити

„Мен не ме е страх“ на Николо Аманити е книга за най-големите кошмари, които могат да сполетят едно дете. Утвърждението в случая маскира онази безпомощност, която притежаваме, когато сме малки и знаем, че не само не можем да повлияем събитията, но попаднали в тях има вероятност да се загубим завинаги. Историята се случва в южна Италия, някъде през 70-те години на миналия век, в едно забравено от Бога градче на име Акуа Траверсе през знойното лято и сред високите жита. Действието се развива от името на деветгодишния Микеле, част от една тайфа деца, любопитни, жадни за приключения, чиято игра все още изпълва целият им живот. До момента, в който играта не ги сблъсква с едно дете в една яма. Едно дете, което е създало цял кошмарен свят в главата си като механизъм да избяга от реалността, която е още по-кошмарна за него. Което е забравило какво е да се усмихваш и си мисли, че е мъртво, наказано в ямата, оставено само. Мисли си, че всички са мъртви. Че това е един свят на мъртъвци. Мозъкът му е изградил този нов свят като защитна реакция, за да не полудее. Едно момче, което е имало нещастието да се роди в богато семейство, за да бъде отвлечено. С искане за откуп, разбира се. И всичко започва да добива съвсем други очертания. Играта спира да бъде игра. А Микеле трябва да порасне. Много бързо. Въпреки страха. Въпреки безумната история, разлистваща се пласт по пласт и разкриваща връзката на баща му с момчето от ямата.

Най-страшното идва, когато човек няма с кого да сподели страховете си. Особено, когато е на девет.

В книгата се говори за онази Италия, в която мъжете са типични мачовци, търсещи бърза печалба, а жените са безгласна буква, която има право единствено да е красива. За футбола като издигната в култ игра и критерий за мъжественост. За комиксите като едно от малкото детски забавления. И все пак за смелостта. Смелостта на Микеле да извоюва мястото си в тайфата, разграфена с много точна йерахия. Смелостта му да престъпи заръки или по-скоро заповеди на големите. Смелостта да си позволи да чуе вроденото си чувство за справедливост и да действа според това, което му диктува съвестта.

Книгата е забележителна с това, че стои едновременно в детството и в бруталния свят на големите. И колкото е да не те е страх, през цялото време по гърба ти се стича студена пот, защото осъзнаваш, че когато онези, на които си вярвал безрезервно и си смятал за свои модели за подражание, вършат глупости, на теб не ти остава нищо друго, освен да се довериш само на себе си.

„Мен не ме е страх“ е на изд. Колибри, в превод на Нева Мичева, а корицата /можеше да е и по-добра/ е на Стефан Касъров.

И.

Ето малко от книгата :

„Мама никога не сядаше на масата с нас.

Сервираше ни и ядеше на крак. Слагаше си чинията върху хладилника. Приказваше малко и стоеше права. Винаги на крак. Докато готви. Докато пере. Докато глади. Единстеното обстоятелство, при което не стоеше права, бе когато спи. Телевизита я отегчаваше. Когато се измореше, се просваше на леглото и изключваше.“

„Когато старецът влезе в стаята ми, аз тъкмо се готвех да се спасявам от чудовищата.

Като малък все сънувах чудовища. И сега, като голям, понякога също ми се случва, но вече успявам да се спася.

Само дебнеха да заспя, за да започнат да ме тормозят.

Докато една нощ не открих как да ги изиграя и да се избавя от кошмарите.

Намерих място, където да заключвам тези безформени, страховити твари, за да спя спокойно.

Отпусках се, изчаквах клепачите ми да натежат и когато аха-аха да се унеса, точно в този миг си ги представях да вървят вкупом по един склон. Като шествието за Голяма Богородица в Лучияно.

Прегърбената и сбръчкана вещица Зловеща. Върколакът, на четири крака, с продрани дрехи и дълги бели кучешки зъби. Черният човек, като сянка, която пълзи на зигзаг като змия между камъните. Трупоедът Лазар, надупчен от насекоми и обгърнат в облак от мухи. Човекоядецът, великан със свински очички и провиснала гуша, огромни обуща и чувал, пълен с деца, на гърба. Циганите, подобни на лисици с кокоши крачка. Човекът с обръча, един тип с електриковосин гащеризон и обръч светлина, който можеше да запраща надалеч. Човекът-риба, който живееше на дъното на морето и навсякъде разнасяше на плещите си своята майка. Детето-октопод, родено с пипала вместо крайници.

Вървяха всичките заедно. Незнайно накъде. Бяха ужасяващи. Затова и никой не спираше да ги погледне.

Изведнъж се появяваше един автобус, позлатен отгоре додолу, със звънчета и шарени лампички. На покрива му гърмеше мегафон. „Дами и господа, заповядайте в автобуса на желанията! Качете се на този великолепен автобус, който ви ще откара на цирк, при това съвършено безплатно! Елате гратис в цирка тази вечер! Заповядайте! Заповядайте!“

Чудовищата, зарадвани от неочаквания случай, се натъпкваха в автобуса. В този момент си представях как коремът ми се отваря, една дълга цепнатина зейва по цялата му дължина и те кротичко изчезват вътре, едно по едно.

Връзваха се най-глупашки, че това е циркът. А аз затварях цепнатината и те оставаха с пръст в устата. Накрая, за да не сънувам ужасии, просто бе достатъчно да заспя с ръце върху корема.

Току-що ги бях подмамил, когато старецът влезе и ме разсея, дръпнах си ръцете и те се разбягаха. Затворих очи и се направих, че спя.“