петък, 6 януари 2017 г.

"Отива една жена при лекаря", Рей Клуун



Не знам защо си мислех, че ако отида на лекар и чуя как всичко ми е наред, ще понеса по-леко тази книга. Бях я купила отдавна, но я отлагах, точно защото имах идея за какво се разказва в нея. Не се получи. Не я понесох по-леко. Предизвика в мен поредица от състояния, кое от кое по-объркано.
Сега знам, че ще ми е много трудно да пиша за тази книга. 

Бях чела, че „Отива една жена при лекаря“  е история за рак, а за тази диагноза няма как да се говори деликатно.  Тази диагноза не е деликатна. 

Но и Стен не е. С всичките си изневери и лъжи, в началото бях склонна да го обвиня за нещастието, което сполетява жена му,  Кармен. Казвах си „Ами, да! Как няма да се разболее от рак жената като е потърпевша в тази връзка. Като е мамена, пренебрегвана. Той е виновен! Не е честно тя да е страда, а на него единствената мисъл в главата му е как да кръшне така, че да не го хванат.“
Само че нещата не са черно-бели. Както в живота, така и в добрите книги. Особено тези, които са по действителен случай.

Защото веднага след това си помислих, че всъщност авторът можеше да не пише за всичките си изневери. Да, да чувала съм за художествената измислица. Но авторът и лирическия герой в случая са едно и също лице.  Аз не го познавам, каквото и да ми напише, ще му повярвам. Можеше да се представи като примерен мъж,  за когото има само една единствена жена и той никога не поглежда към друга. Можеше да създаде ореола на идеалното семейство и така болката от диагнозата да е още по-голяма. Можеше, но не го направи.

 Следващото, което видях е, че всъщност Стен е един мъж, който е готов с цената на всичко да остане до умиращата си жена. До края. Независимо колко ще е трудно. Или колко ще е грозно. Или колко болезнено. Не знам дали са много мъжете, които биха го направили. Силно се надявам да са. И силно се надявам да не се налага да се преброяват. Никой не заслужава да изпитва любовта си по този начин.

Тази книга постави пред мен въпроса за различният начин, по който приемаме смъртта по нашите ширини и в случая в Холандия. Ако тук тя за повечето хора е като вид поражение, като унизително падение и крием от близки и познати какво се случва с нас, там я приемат като естествено, макар понякога ненавременно продължение на живота. Кармен и семейството ѝ се подготвиха методично и последователно за края. Всичките ѝ приятели се сбогуваха с нея. Детето ѝ, едва тригодишно беше посветено в изпращането на майка си, като в някакво тайнство. Подготвиха музиката, ритуала, писмата.....всичко. Това прави ли мъката по раздялата по-малка? В никакъв случай! Просто всичките тези ритуали по сбогуването помагат на оставащите да приемат неизбежното, да се научат да живеят с него. Не да се чувстват виновни за загубата. Или да остават с усещането, че нещо не са разбрали. Или да си мислят „ако знаех по-рано какво се случва, щях да постъпя по-различно“. Или да се чувстват прецакани, защото не им е било споделено. Познавам семейство, в което жената си отиде със същата диагноза. До последния момент тя не е споделила с децата си, които са във възраст да разбират нещата,  какво се случва с нея. Не я упреквам, разбира се. Всеки приема нещата по различен начин и всеки има право на избор как да изживее последните си мигове. Но все си мисля, че тези деца ще останат с усещането, че нещо им е спестено и не са могли да си вземат сбогом с майка си. Темата, разбира се, е много сложна и никой не знае как би реагирал в такава ситуация. Надявам се и никой да не узнава.

Още една голяма тема, която поставя книгата е тази за евтаназията. В Холандия тя е разрешена. Това също е сложен въпрос, но аз лично смятам, че всеки има правото да си отиде достойно и без болка, когато положението му вече стане нетърпимо. Знам, че много хора ще кажат, че това е намеса в божиите дела, но самото лечение на дадено заболяване вече е достатъчна намеса, така че евтаназията е естественото решение, когато леталният изход е сигурен, а болката мине физическата търпимост. Направи ми впечатление колко спокойно и разумно се отнесоха в книгата лекари, семейство и приятели към решението на Кармен да бъде евтаназирана. 
 
Като казах лекари, никой никъде не е застрахован от лекарска грешка. Далеч съм от мисълта да идеализирам Холандия за наша сметка. Въпросът не е в това, че е направена грешка, а в това какво следва от тук нататък като отношение към тази грешка и като възприемане на неизбежното.

Книгата е тежка, макар че се чете леко /как го мразя това „чете се леко“, сякаш е пързалка, по която се пускаш/. Стяга те за гърлото и ти играе по всичките струни на душата. Особено, ако се припознаеш в образа на Кармен.

А се чете лесно, защото е написана със страхотно чувство за хумор. Защото дори и със смъртта човек има право да се шегува. Иначе може съвсем да полудее.   И като казах „играе“, всяка глава започва с ремпъл от различни парчета. Направих си труда да създам една плейлиста в youtube с всички музики, ползвани от Рей Клуун, ей така, за да вляза за малко в атмосферата му.Предупреждавам – има твърде много холандски парчета /които не съм много сигурна, че искам да чуя пак, не защото са лоши, а защото явно си носят определена емоция само на холандците – нещо като нешето групово виене на „Здравей, как сииии приятелююю“/ и твърде много Брус Спрингстийн, който определено е по-силен с текстовете си. 

Бях си обещала да си дам почивка, преди да подхвана продължението на книгата. Имах нужда от глътка безоблачно небе след толкова много болезнени изречения, включващи думи като рак и смърт. Щях да прочета някоя young adult книжка, в която най-големите проблеми на героите са дали той ще я целуне под дървото или на пейката. Но е късно, сега чета "Без нея".


„Отива една жена при лекаря“ на Рей Клуун е на издателство „Жанет 45“, в превод на Мария Енчева, а корицата е на Райчо Станев.

И.



"Стоя до нея, докато маха лепенките по краищата. Постепенно, превръзката пада. 
Това, което се показва под нея, с грозотата си е оскърбление за всяка жена. Най-голямото осакатяване, което някога съм виждал live. Отляво надясно през гърдата ѝ като цип преминава голям белег. Дълъг десетина-дванайсет сантиметра. Около шевовете кожата е опъната неравномерно, поради което на места има гънки, сякаш някое дете от градината за пръв път е хванало игла. 
- Гънките ще изчезнат, щом белегът се оправи - вмята Кармен, прочела мислите ми. 
- ....
- Грозно е, а, Стейн?
Не ми остава нищо друго, освен да бъда искрен. Трескаво търся най-малко болезнената, но все пак откровена формулировка. 
- Ами...не е красиво, да. 
- Наистина не е. Направо е кошмарно - казва тя, все още вперила поглед в някогашната си гърда. 
След това обръща очи към мен. В погледа ѝ прочитам, че е унижена до дъно. Унижена от рака. Боже, колко е ужасно всичко! Трай, бабо, за хубост. Стой си, бабо, грозна, ако искаш да си жива. 
Такива са законите на рака."

"Кармен не може да добави дни към живота си, затова добавя живот към дните си. Нашата детегледачка дори не знае какво е да живееш. Няма настроение за нищо. За нищичко."

"Вече не вярваме в лошия късмет. Няма такова животно. Няма случайности. Да вярваш в случайността е обида към живота. Нещата просто се стекоха така. Някога сигурно ще проумеем защо. Кармен може би ще си отговори след половин час. Почти изпитвам завист."

Няма коментари:

Публикуване на коментар