„800 километра диалог с тази част от нас, която знае всичко“, Емилия Илиева-Крайнова

 

Имах удоволствието да присъствам на премиерата на тази книга, откъдето са и снимките. Познавам Емилия Илиева-Крайнова повече виртуално, отколкото реално. Макар да сме се запознали първо на живо. Допада ми начина ѝ на мислене и светоусещане, както и живота, който води. Или поне онази част от него, която виждам във fb. Но ми отне повече от три години, за да разгърна и прочета книгата ѝ, написана по време на пътя Камино, който тя е извървяла заедно със съпруга си. Малко по-малко, отколкото на нея ѝ е отнело да се върне към книгата и да я издаде, защото между написването и издаването стоят едни четири години на лична трагедия, преодоляване и търсене на смисъла отново.
Със сигурност това не е единствената книга, посветена на пътя Камино, но е единствената, която аз съм чела. И е книга, която ме впечатли с това, че е изключително честна, разголваща дори, смела и без опит да захароса това тежко на моменти преживяване. Както и без претенцията да идеализира – нито Пътя, нито пътуващия по него.
Това са нахвърляни и в последствие систематизирани разсъждения за онова, което се случва в нас и с нас, по време на едно такова предизвикателно изпитание, като извървяването пеша на пътя на поклонниците. Като преподавател по ненасилствена комуникация, Емилия поставя и много въпроси за саморефлексия, които могат да бъдат полезни, дори и да не вървиш по физическия път до Катедралата на Сантяго. Всъщност, това е книга за Пътя. Онзи път, който всеки един от нас върви, независимо от географските измерения. Пътят, който ни променя и ни дава възможност да се развиваме, ако не се отказваме да правим ежедневно своите малки крачки напред. В този смисъл вървенето по който и да е физически път може да даде същото и не е нужно да  ходиш до Камино де Сантяго, за да достигнеш до вътрешните си истини. Но понякога помага да се откъснеш от цялото си ежедневие и да поставиш точни граници на предизвикателството, както и да обмениш енергия с останалите търсещи по Пътя.
Любопитното е, че Емилия води своите записки на английски и първото издание на книгата е именно на английски, а на български има преводач, който е различен от автора ѝ – Емилия Ханджийска. Друго любопитно е заглавието на книгата. На английски то е „Walking to love“, което е труднопреводимо еднозначно на български, но на мен много повече ми допада от това дълго „800 километра диалог с тази част от нас, която знае всичко“.
По-голямата част от снимките в книгата са на съпруга на Емилия Илиева-Крайнова, Вишан Крайнов.

И.

„По пътя срещате дадени хора само веднъж, на други се натъквате неколкократно, но никога не знаете кога ще е последната ви среща. Затова на срещите трябва да се гледа като на чаши пълни с вино, изпивани до дъно след шумна наздравица. Дори никога повече да не срещнете тези хора, ще знаете, че няма за какво да съжалявате. И на живота трябва да се гледа така. Да даваме най-доброто от себе си всеки път когато срещнем някого, защото никога не знаем дали пътищата ни ще се пресекат отново.“

 

„Повелите на Пътя са три:
- Не се сравнявай с другите – съсредоточи се върху собствения си ритъм;
- Преодолявай самосъжалението и избирай само това, което ти дава сила;
- Продължавай да вървиш – ще стигнеш целта си само при условие, че не спираш.“

 

„Всички знаем, че няма лесен повик. Нищо не е толкова лесно, колкото би ни се искало. Обикновено, когато се изправим пред някаква трудност, желанието ни се изпарява. То има силата да ни кара да повярваме, че можем да постигнем целта си, но енергията му е най-концентрирана в началото. Носи ни достатъчно увереност, че да се осмеляваме да мечтаем и да предприемаме първата крачка – нищо велико не може да се случи без него. Щом започне процесът обаче и след като целта му е постигната, желанието отстъпва и само инатът може да ни изведе до търсения резултат  (впрочем, волята е противоположна по смисъл на желанието).“

 

„Вървейки по Пътя, не можете да се загубите, но можете да загубите образа на човека, за когото сте се смятали. Ходенето ви поддържа някак прагматичен. Ако продължавате достатъчно дълго, то ще ви извиси до състояние на разкриване на един по-голям Аз и един по-необятен източник на енергия от тялото.“

 

„Колкото повече си признаваме колко крехки сме всъщност, толкова по-силни ставаме. Да осъзнаеш ограниченията си не означава да се изправиш пред задънена улица. Смирението се ражда от ограниченията ни и също така служи като врата към нещо по-голямо, което – макар и неизвестно към момента и неназовимо впоследствие, е буквално величествено преживяване.“

 

"Последният китайски готвач', Никол Монес

 

Тази книга така ме погълна, че не можех да я оставя, но затова пък тя ме остави в състояние на неутолим глад. Дадох си сметка колко прозаичен е начина, по който приемам храната в тялото си.
И също разбрах колко малко знам за Китай, за китайската философия на приемане на живота, за историята на тази необятна държава.
Изключително интересно написана, с фабула, която преплита личната история на една американка, един полукитаец-полуамериканец, наследник на велика готварска фамилия, историята на Китай, философията на храната и превода (а всъщност измислен от авторката) древен ръкопис за последния китайски готвач. Дори не съм подозирала колко многопластово може да е отношението към ястията, които се сервират на една маса. Като човек, който яде, за да поддържа жизнените си функции, разбирам каква красота изпускам, като не отдавам онова философско-историческо и емоционално значение на яденето, което за китайците е много повече от нещо прилично на вкус, сервирано в купичка или чиния.
Историята среща Маги, загубила мъжа си при трагичен инцидент и Сам, израснал в Щатите, който се завръща в Китай, за да отвори ресторант. Маги заминава за Пекин по лични причини, свързани с починалия ѝ мъж и тъй като по професия е кулинарен журналист, получава задачата да напише статия за него. В Китай Маги разбира колко дълбок и пълен със символи и история е светът на храната, докато опознава Сам, който се явява на национално състезание по готварство. А заедно с тях читателят бива потопен в един свят, пълен с много повече от готвене и ядене. Свят, в който определено ястие се свързва с определена историческа случка.  Свят, в който се обяснява начина, по който трябва да усещаме всяка хапка, ако тя е приготвена по правилния начин. Свят на перфекционизъм по отношение на поредността и готвенето на ястията. Свят на тайни рецепти, предавани от майстори на ученици. Маги, от своя страна се потапя в този свят на чувствени гастрономически изживявания, за да заглуши болката от откритието, че мъжът ѝ е водил двойнствен живот и тя не го е познавала достатъчно.
Самата авторка е живяла в Китай, имала е бизнес с тази страна, ползвала е съветници и е правила сериозни проучвания на темите, по които пише. Което прави книгата още по-интересна, защото умело смесва като китайски оризови спагети достоверната информация и фантазията и така ни поднася едно ястие, пълно с ароматни подправки от малките интригуващи събития в историята.
И, макар самата фабула да не е нещо невиждано досега и финалът да е предсказуем, за мен беше изключително интересна тази книга, най-вече заради дълбочината, в която е представен един толкова непознат за мен свят.

„Последният китайски готвач“ на Никол Монес е на изд. Gourmet publishing, в превод на Петя Петкова, а корицата е на Елена Негриева.

И.

 

„Истинското съвършенство на храната е учудващо скромно нещо. Така е правилно. В скромността ще намериш онова, което търсиш.“


„-….Лекуваш ме от скръб?
- Не – настоя той. – Готвя за теб. Има разлика.
Маги се опита да овладее бурните си емоции. Нямаше да се разплаче пред него.
- Може би първо трябваше да ме попиташ – каза му.
- Така ли?
- Малко ми е трудно.
- Ами, съжалявам за това. Прости ми. Ти си американка и трябваше да го взема предвид. Тук така ни учат – да познаваме ядящия, да го разбираме и да готвим съобразно това. Нахрани тялото, но това е само началото. Освен това трябва да нахраниш съзнанието и душата.“

„Връзката на готвенето е като семейната. Подкрепянето на душата, естествено, е част от нея.“

 

„…Така се правеха нещата в китайския свят. Винаги е било така. Можеш да направиш услуга във вид на великолепно ядене и да искаш в замяна услуга.“

 

„Почти всичко може да бъде възстановено и изследвано чрез храната. В действителност великият обяд или вечеря винаги успяват да почетат цивилизацията на нива отвъд очевидното.“

 

„Яденето е едва началото на кухнята! Едва началото! Слушай. Вкусът, текстурата, ароматът и цялото удоволствие – това не е нищо повече от портала. Истински великото готварство отива отвъд това, за да завладее ума и духа – да отразява изкуството, природата, философията. Да поддържа ума и да повдигне духа на мейшъдзя. Никога не готви храна просто за да бъде ядена, племеннико!“

„…Но това е изтънчено ястие! Финесът е най-важното нещо, а не върховете на вкуса. Всичко трябва да бъде интелигентно представено. Всеки вкус трябва да е игра на текстурата, докато всяка текстура загатва за вкус. Това не може да се постигне с крайности. Пикантното, ароматното, лютото не трябва да присъстват.“

 

„- Можеш да готвиш семпло, но никога грубо. Винаги вярвай в интелигентността на ядящия. Винаги го възнаграждавай с финес.“

 

„- Някога искала ли си нещо толкова силно, че да се страхуваш да си позволиш да го имаш?
- Като любовта – внезапно рече тя и ѝ се прищя да не го бе казвала. Преглътна. – Като да си влюбен.
- Да. – бавно изрече той. – Точно така. – Той прехвърли ребрата в нова купа, изми си ръцете и наново върза косата си на тила. – Както желанието е толкова силно, че знаеш, че никога няма да си простиш, ако се провалиш. Затова се възпираш. – Изми зелен лук и го наряза на кръгчета. – Но се събуждаш един ден и осъзнаваш, че не го ли направиш сега, то ще ти се изплъзне завинаги.“

 

„С времето Кари разбра, че Китай позволява на човек да създаде себе си отново, из основи.“

 

„За някои неща не може да си против, нито да не си против. Те просто са факт.“

 

„Най-хубавата храна може да се приготви с най-простите съставки.“

 

„Имаше и друго ниво, което тя разбра, едва след като видя Сам да поднася угощението си. Освен че свързваше хората един с друг, храната беше посредникът между китайците и тяхната култура. С препратки към изкуството и постиженията на цивилизацията тя свързваше ядящия с душата му.“

 

„….Защото често в Китай да си сред тълпа означава да си сам.“

 

 „Когато моят учител изпращаше недокоснатите си ястия от огромните императорски угощения на семействата на принцовете и главните чиновници, той ги приготвяше като вечери и обеди за осем души в лакирани кутии. Никога по друг начин. Винаги за осем души. Върховната точка на всяко ядене никога не е самата храна, учеше ни той, а актът на споделянето ѝ.“

 

„- Какво приготвяш?
- Оризова каша. Най-простата храна, най-обикновената. Но е нужна грижа. Като в любовта.“

"Чудото в Поскокова Драга", Анте Томич

 

Трябва да кажа, че има нещо много хубаво срещата ми за първи път с хърватски автор да е точно с Анте Томич. Защото това е една много забавна и остроумно написана история, която на мен лично ми беше приятно да прочета. Успя да ме откъсне от ежедневието, да ме разсмее и да ме разтовари истински.
Накратко в тази книга се разказва за лудото семейство на Йозо и Зора  и техните четирима сина – Крешимир, Бранимир, Звонимир и Домагой. Всъщност, Зора не участва в историята, защото е починала преди това, но затова пък петимата мъже се представят съвсем достойно. Поскокова Драга е селцето високо в планината, труднодостъпно, в което живее семейството и което в миналото е било известно с буйния нрав на своите жители. Преди е имало много хора, но постепенно селото се обезлюдява, защото всеки търси по-добър живот в града, само Йозо отказва да напусне, заради което и жена му не му проговаря до края на живота си.
Понеже Йозо не плаща никакъв ток, идват двама смели инкасатори, които биват пленени от дивашкото семейство, но които имат важна роля в цялата история.
И, тъй като не е никак лесно за петимата мъже да се оправят сами, Крешимир решава да се ожени, като тръгва към града да търси една своя отдавнашна любов. Всъщност първата и последната си любов, Ловорка, която не е виждал 15 години. И тук започват най-различни приключения, описани с великолепно чувство за хумор. Намесва се и един полицай, влюбен в изгората на Крешимир. Междувременно в планинското селце продължават ситуациите с двамата пленени инкасатори, дори и след завръщането на Крешимир и Ловорка. Накрая цялата оплетена и смешна история завършва с мир и любов и ни оставя едно усещане за добре прекарано време с тази книга, защото няма нищо по-ценно от смеха, а и както знаем, е много важно да се научим да разтоварваме стреса.

Та, както вече казах, книгата е забавна, чете се изключително леко и приятно и аз много се радвам, че я прочетох. Още повече, че по стечение на обстоятелствата се сдобих със сигурно последния екземпляр след дълго издирване по софийските книжарници. Има и съвсем малко политически препратки, ама наистина съвсем малко – нещо като щипката подправка, за да не е безвкусно яденето.

„Чудото в Поскокова Драга“ на Анте Томич е на изд. Колибри, от поредицата „Съвременна европейска проза“, в превод на Русанка Ляпова, а корицата е на Стефан Касъров.

И.

 

„Докато все още вярваше, че има смисъл, Зора заклеваше мъжа си да избягат с децата от камънака, от планинската тягост и самотия, от дълбокия непрогледен мрак на зимните нощи, когато само по далечния вълчи вой разбираш, че все още не си умрял и не лежиш в ледения гроб. Молеше го да се преселят някъде на светло, където се чува човешка глъчка, смях и музика, може би нейде край морето, да заживеят и те като хората близо до магазин, ресторант, поща, поликлиника и училище, да имат телефон и течаща вода.
- По-леко ще ни е, Йозо – шепнеше умолително жената в глуха доба, като го побутваше с крак в постелята.
- Я се разкарай! – срязваше я мъжът ѝ и ѝ обръщаше гръб. – Ида ли долу, ще трябва да регистрирам колата.
- Ами, че всички ги регистрират. Такъв е редът, човече божи.
- Аз пък на ща! На кой му влиза в работата кво имам и кво нямам.
Зора въздъхваше сподавено, а сълзите се търкулваха по страните ѝ. Тъй хлипа и рида през първите десет години от брака им, а после сълзите ѝ пресъхнаха. Млъкна отведнъж и повече никога не продума и дума на мъжа си. Мълком му сипваше чорба в чинията и му оправяше яката на ризата, лягаха си без думи в брачното ложе и ставаха, без да си кажат „добро утро“ един на друг. Даже и онази работа я вършеха в пълна тишина. И тъй над трийсет години. Сякаш беше дала обет пред Богородица, Зора мълча чак дорде не настъпи смърният ѝ час, тогава погледна за последен път своя спътник в живота и едва чуто прошепна: „Лайно такова“.

 

„- Как се запознахте с тате? – попита веднъж майка си с надеждата, че нейният пример ще му изясни правилата в загадъчната социална игра на сближаване с момичетата.
Майка му се усмихна, явно това ѝ беше скъп спомен.
- Тате го хвана да ни краде телето. Рече му: или ще се ожени за мен, или ще му пусне куршум в главата.“

 

„- На, виждаш ли, туй е то Сплит – каза му барба Иве на другата сутрин, докато се обръщаха подир момичетата, които минаваха край тях на дългите си крака, с къси поли и подрусващи се гърди в разкопчани блузи. – Всяка пролет ти се ще да се разведеш и всяка есен се радваш, че не си го сторил…“

 

„Романтичният идеал да търсиш по цял свят онази, единствената, и да останеш прокълнат цял живот, ако не я намериш, не е особено практичен.“

"Хлебарка", Рауи Хадж

 

„Хлебарка“ е втората книга на Рауи Хадж и това е много странно, защото напоследък сякаш започвам да се запознавам с някои млади автори от втората им книга, въпреки че имам и първата. Нямам обяснение на този феномен.  
Рауи Хадж е ливанец, който учи фотография и визуални изкуства в Ню Йорк и Монреал и това си личи в начина, по който пише. Всичко е толкова конкретно, без да е излишно подробно, че, докато четях книгата, имах усещането, че гледам филм.
„Хлебарка“ е роман за крайния човек. Във всякакъв смисъл – онзи, който живее на ръба на обществото и всеки момент може да изпадне от него и онзи, който извежда действията си до крайност. Едно мизерно съществуване, което се опитва да изпълзи от канала и да заживее в общоприетия смисъл на думата „нормално“, но травмите от детството са толкова много, че ги носи като лепкава смрад по себе си. Действието се развива в Канада, където са всички емигранти, опитващи се да се впишат в социума. Главният герой посещава психотерапевтка, след неуспешен опит за самоубийство, като в същото време общува с утайката на обществото и се опитва да се намести някак в същото това общество. Мисли за себе си като за хлебарка, макар старателно да гони хлебарките от дома си, всеки път, щом се прибере. С дълбоко вкоренено чувство за справедливост, той се опитва да се освободи от травмите, причинени му от насилие в детството и в същото време да помогне на онези онеправдани и отритнати от обществото хора, към които се причислява сам.
Както вече споменах, „Хлебарка“ е написана някак много визуално, докато я четях, не само си представях филма, който бих гледала по нея, но и различните кинематографични способи, с които би могъл да е заснет. Книгата се чете леко, но не ми беше леко, докато я четях. Оставя едно тъжно и мрачно, като каналите, в които живеят хлебарките, усещане. Определено си даваш сметка за различните социални пластове и за това колко е трудно за някои от тях.
„Хлебарка“ на Рауи Хадж е на изд. Жанет 45 от поредицата „Отвъд“, в превод на Маргарита Дограмаджян, а корицата е на Райчо Станев.

И.

„Богатите мразят бедните и особено ония, чиято миризма се носи като облак и засенчва аромата на цигарите и топлите ястия или задушава носещия се мирис на скъп парфюм.  Един слуга не бива да излъчва нищо телесно, нищо естествено. Един слуга трябва да е видим, но неразличим, да си върши работата, но да е незабележим, да се храни, но да е недохранен.“

 

„Оръжието може да е полезно.
За какво?
Да получаваш неща, да постигаш неща, да защитаваш неща.
Но ще е с помощта на сила – осъзнаваш ли го?
Значи не си пацифист?
Пацифизмът е лукс, отвърнах.
Можеш ли да си по-конкретен?
Не, не мога. Всъщност мога. Имам предвид, че трябва да си заможен, за да си пацифист. Богат и сигурен като теб.“

 

„Колко абсурдно. Въпросът е къде да свърша? Всички, които емигрират, го правят за по-добър живот, но аз исках по-добра смърт. Може би краят е важен, не животът, мислех си аз. Може би и ние, като слоновете, пътуваме дълго до избраното от нас гробище.“

 

„Може би това е всичко, което остава от живота ни: кратък миг красота, приношение за ония, които още са в капана, последно приношение, като успокоение за невзрачното им съществование.“

„В ПИСМАТА на професора нямаше нищо освен провален, празен живот и илюзии за бягство от грозотата на живота. Четях ги и си мислех как някои хора сигурно мразят начина, по който изглеждат. Сигурно повръщат, когато се видят голи, мръсни и набръчкани. Сигурно с ужас осъзнават, че са направени от кожа, плът, която може да бъде разрязана, сварена и изядена, че се изпотяват, че в тях текат течности, че винаги, каквото и да ядат (без значение колко е представително), храната, която се сервира в красиви чинии, която се поглъща, докато е осветена от малки свещички върху червени покривки, която излъчва аромат на подправки, винаги, винаги ще се превръща в нещо грозно и отблъскващо. Обсебени от манията да маскират човешкото в себе си, своя тор, своите курешки, своята пот, закривените нокти на краката си, които не спират да растат. Презират този свят и затова са заети постоянно да се маскират – да крият лица, крака, нокти, дъх, своите разлагащи се тела.“

 

„Маджид ме погледна, запуши и се умълча. После, без видима причина, каза: Знаеш ли, идваме в тези страни в търсене на убежище и на по-добър живот, но всъщност тъкмо тези страни ни карат да напускаме домовете си.“

 

„Нощта е единственото време, когато човек може да наложи собствените си звуци на света.“

 

„Човек само трябва да смени едно усещане с друго. Промяна. Животът е промяната.“